Американецът Франсис Дейвис Милет и българската земя
Реалистични свидетелства за нашата участ
В енциклопедия „Титаника“, съдържаща сведенията от единственото пътуване на „Титаник“, е цитирано любопитно писмо. То било изпратено на 11 април 1912 г. от пощата на кораба три дни преди трагичната му катастрофа: …Странно колко много хора има тук. Като прегледах пасажерския списък, попаднах едва на три-четири имена, които познавам, но пък срещаме достатъчно от „нашите хора“. Мисля, че наличието на американски жени, бедствено навсякъде, е особено тягостно на борда. Повечето от тях се грижат за кученцата си, разхождайки наоколо съпрузите си, подобно на домашни любимци…
По това време Франсис Дейвис Милет, неговият автор, вече е притежавал завиден международен авторитет на художник, литератор и журналист. Проявите му, включително дори вестникарските съобщения, че е сред елита на „Титаник“, са отбелязани в пресата, която от десетилетия преди 1912 вече го следва навсякъде. Творческите му прояви, участията му в журита и комитети, са сред най-емблематичните еталони на майсторство и уважение. Разрастващата се американска култура намира в неговите творби един от своите нови национални идеали – адекватен на традициите и връзките с европейската култура.
Въпреки ироничната си хапливост към подбраното общество на кораба гигант, Франсис Милет, човек на 65 години, 5 месеца и 12 дни, в своите последни часове от 14 април (дата, която светът няма да забрави никога) избира достойнството. Финално са го видели да помага на жени и деца при прехвърлянето им на спасителните лодки и да подава връхната си дреха на непознат пътник… На 25 април тялото му е открито от кораба Mackay Benet и незабавно най-големите издания в Европа и Америка включват новината сред траурните си колони. Милет дотогава не веднъж се е състезавал със съдбата, избирайки трудностите. Но едва ли е знаел, че когато в Шербург, петък, 10 април 1912 г., купува билет № 13509 за каюта № Е38 срещу 28 лири 11 пенса, му предстои толкова драматична среща с нея. Бил е в Рим, където с абсолютна адмирация бил избран за ректор на Американската академия на изкуствата в Италия.
Още като юноша е барабанчик и санитар в Гражданската война между Севера и Юга в САЩ. След приключването ù, завършва литература в Харвард и от 1869 г. решава да запише Белгийската кралска художествена академия в Антверпен. Утвърждава се бързо като един от добрите журналисти и художници на англоезичния свят. Една от възложените му мисии, е да отрази събитията от Руско-турската война 1877 – 1878 г. Кореспонденциите му биват публикувани в английските издания „Дейли нюз“ и „Графис“ и американския вестник „Ню Йорк Хералд“, които се явяват измежду най-авторитетните и тиражни за времето. Текстовете му и днес се считат за едни от най-обективните и задълбочени свидетелски анализи на събитията от онова време (именно така е посочено в Британската енциклопедия).
Пребиваването му на Балканите предлага възможността Милет да научи повече подробности за зверствата в България, да следи дискусиите относно руските методи на войната и да практикува българските диалекти. Кореспондентът на „Дейли Нюз“ е надарен лингвист и усвоява бързо понятията на различни езици и езикови форми.
Лошата храна и горещото време още през първите месеци на войната предизвикват болести сред стационарните войски. В началото на август Марк Твен изпраща писмо до Милет от Елмайра[1], в което му пожелава да загине в битка, а не сред някой лазарет. Великият хуморист на Америка се шегува относно опасностите, с които Франк се сблъсква. „Писал съм до трупове и преди, несъзнателно – пише Твен, но намирам своеобразно величие в адресирането до труп, който може би украсява бойното поле. Той уверява Милет, че всички от неговото семейство изпращат любовта си към техния приятел, който „лежи между другите мъртви герои на полето след битката“, и завършва писмото си: „До останките на нашия приятел, покойния Франк Милет, грижа за лешоядите.“
В края на юли големият английски журналист и водещо име сред военните кореспонденти на онова време, Арчибалд Форбс, се разболява от треска. Макгахан пък не може веднага да заеме мястото на англичанина, тъй като сам страда от тежка контузия на крака, след като бил паднал от коня си. Форбс горещо препоръчва Франк за свой заместник.
Потресен от жестокостите над българското население и съдбата на Балканите под властта на Отоманската империя, през 1878 г. Франсис Милет рисува композицията „Башибозук“. Тя не се нуждае от обяснение, освен от уточнението, че в нея няма нищо от модното през XIX век преклонение пред екзотиката на Ориента. Напротив, Милет успява да изрази психологията на зверствата, тяхната верска мотивация, да постигне символ между сблъсъка на две човешки същности – варварство и обреченост. Творбата е продължение на журналистическата му мисия, в което се разобличава съучастието на определени политически личности в подклажданата атмосфера на безчовечно отношение към християните, техния живот и труд . Самата картина „Башибозук“ и от философска, художническа позиция е противопоставяне на разширяващото се влияние на сюжети, изобразяващи ориенталския свят предимно чрез еротични композиции от харемите и диви танци, аксесоари като от пещерата на Аладин или странната източна архитектура.
За образа на башибозука позира човек, запомнен като Паоло, албанец, облечен в скъп костюм, тъмносини панталони с жълт шарф, с фес и е с елек, украсен със злато. Снаряжението му било от пистолет и ятаган, стисната между зъбите си в устата. „Представите им (на башибозуците – К.Н.) за добър етикет – обяснявал мистър Милет – е в начина да се държи ятагана в колана и когато гърбът на ножницата кореспондира с гърба на острието е в такова положение , това означавало знак на добро разположение… А някои от художниците, посветили се на Изтока, не били запознати с това. Заведен да види някои от картините на Жером в Париж, Паоло попаднал на една, в която няколко турци се били събрали да пият кафе и пушели заедно, приятелски, обаче държали острия ръб на ятаганите си навън, към другите присъстващи. Паоло се изплюл на пода с голямо отвращение и казал „Бах, че този човек не знае как да рисува.“ Очевидно е, че в маниерите на хората от Близкия Изток е имало отражение на традиции и действия, които само местния човек, запознат с тях, можел прецизно да обясни.
Илюстрациите към самите му статии са рисувани на самата бойна линия и носят всичката емоция на смелостта, напрежението, военните ситуации. Това са майсторски рисунки, които са огледало на малкия разказ сред събитията, но именно така разкриват реализма и същността им – безстрашие, пленени врагове, търсене на скрили се башибозуци, батални случки…
Непосредствено след като се завръща от Балканите за да поеме членството си сред журито на Световното изложение в Париж от името на САЩ, Франсис Милет сключва там брак с Елизабет Мерил, сестра на негов състудент. Свидетел им е Самуел Клеменс – Марк Твен, прочутият баща на Том Сойер, един от най-близките му приятели.
Всъщност Милет сам е писател, автор на три романа, превежда „Севастопол“ на Лев Толстой през 1887 г., рисува много, става представител на американските художници в редица световни инициативи, участва като член на международни съюзи, отново става военен кореспондент в Мексико и Филипините, представлява Белия дом във важни мисии… Особено близък е на Джон Сърджънт, най-прочутото име в американското изкуство тогава, с когото създава приятелска колония на Бродуей и взаимно се насърчават в творчеството. В съобщенията за неговата смърт сред трагичните обстоятелства на кораба световните вестници особено ярко подчертават неговата работа като кореспондент в събитията от 1877 – 1878 г. Тази оценка, над три десетилетия по-късно от 1878 г., красноречиво илюстрира колко известни са били неговите статии от онзи период. За разностранните му посоки на артистичност, големият писател Хенри Джеймс пише: „На него дължим, че облече („драпирал“ е буквалния израз – К.Н.) и възпроизведе старогръцката действителност в Харлем, толкова добре както бе и яздил през Балканите, за да изпраща кореспонденциите си, а и бе изнамирал атмосферата на старите английски селца, в които самите американци откриват най-емоционалните усещания за самите себе си… Изпращаните от него поразителни разкази от Изток, бяха едни от най-превъзходните прозаични произведения, предназначени за печата, които мога да посоча. Бе винаги способен да пише както когато си отбелязваше впечатленията си, така и когато правеше това за другите. Можеше да пресъздава картини без думи и допълва думите с картини. Написа някои призрачни истории и обратно, нарисува някои твърде разпознаваеми реалности. Познаваше направленията в изкуството на Континента, студия́та в Париж, хитрините в Антверпен ( умееше да отгатва техните умения), обитателите, моделите на Венеция, и имаше много естетика в личните му творчески опити. Връщаше се често към корените на своята Нова Англия, където намираше там чудесна противоотрова за изкуството си, по неговия собствен израз „заради съхранената чистота“. Бе много модерен и в желанията си да изпробва всичко ново на своето време… поразителен пример на какво типичният американец може да бъде способен…“
Днес негови творби се намират в прочути музейни колекции като тези на Метрополитен музей в Ню Йорк и Галерия Тейт в Лондон. Франсис Милет принадлежи към поколението художници, верни на принципите на класицизма и академичния реализъм. Композициите му излъчват романтика, спокойствие, лиричност. Сякаш различни от онова чувство, което откриваме дълбоко на сърцето му и присъщо да застава очи в очи с драмата на света. Независимо от личната цена, която трябва да плати. Какво означава това показва с действията си на окървавената българска земя и потъването на „Титаник“. Но именно композицията „Башибозук“ съдържа пример за връзката между изкуството му и неговото отношение към действителността, навлизането в реални трагични обстоятелства на епохата.
Би било хубаво след пълното непознаване делото на Милет у нас, дори онова, което е свързано с нашата история, то най-сетне да намери своята благодарност и бъде оценено с подобаващо достойнство. Така може би ще се движим дори успоредно на съвременното американско изкуствознание, възродило интереса си към личността на Милет напоследък.[2]
[1] Там Марк Твен е написал много от най-популярните си творби, включително „Приключенията на Хъкълбери Фин“, в Елмира, Ню Йорк, докато прекарва лета със семейството си в Quarry Farm, където семейство Клеменс прекарва повече от двадесет години.
[2] Измежду други факти от биографията на художника можем да посочим още: член на международното жури за изкуство на Парижкото изложение (1878), на Обществото на американските художници (1880) и на Националната академия по дизайн в Ню Йорк (1885). Съветник на Столичния музей на изкуствата, Вашингтон, секретар на Американската академия в Рим и заместник-председател на Комитета по изящни изкуства. Член на Консултативния комитет на Националната художествена галерия и директор на Музея за изящни изкуства в Бостън. Излага свои картини в Парижки салони и Кралската академия в Лондон. Директор по декорациите за експозицията на Чикагското изложение (1893). Военен кореспондент и в Испано-американската война (1898).
© Калин Николов
