Александър Теодоров-Балан води черноглед разговор

Казвам черноглед, защото ако кажа песимистичен, няма да бъде в стила на уважаемия ми събеседник. Го­дина 1930-та, месецът е май, а разговорът мразовит… Моят събеседник – големият езиковед, не говори, а сече..,

– Нашият селянин е по-просветен от гражданина, той говори по-правилно! Селянинът, например, никога няма да каже на к о м у т о, когато това е обикновен говор на много граждани. После какво ще кажете за, такъв израз: „Доскоро на проблема за генерализацията на статута за малцинствата можеше да се гледа като на диверсия, лансирана инцидентно…“ Кой български се­лянин ще говори така? Или: „Този капитал може да на­мери пласмент в десетки браншове…“

Почтеният учен се опитва да се засмее над тия глупо­сти, но тъгата и ядът надделяват. Продължава:

– Срещате такива афиши: „Три пъти венчани“. На български се казва „Триж венчани“. Или „Ирландската роза на Аврама“. А трябва: „Аврамовата ирландска роза“. А надписите в кинематографите са невъзможни. И българският език осакатен, и преводът невъзможен, Не се казва „фестифал“, а „фестивал“…

– Мисля, уважаеми професоре, че и това не е пра­вилно: „Често пъти.“ Щом е „често“, няма нужда от „пъти“.

– Само това да е! Езикът ни гъмжи от бъркотии!

Професорът продължава да превръща месец май в ноември…

– Не съм съгласен, че българският език бил най-бо­гатият. Поне така, както го употребяваме…

Явно, че сме подхванали разговора в черни краски.

–  Присъствах на изпити като министерски пратеник. Питам гимназистка как ще преведе френското „Ла петит роз“. А тя отговаря: „Малката роза“. „Защо? – питам. – У дома си как казвате на розата?“ Тя отго­варя: „Трендафил“. „Значи, не малката роза, а.. „Малкият трендафил, поправя се момичето. „Не – продължавам да я поправям аз. – Ще кажеш просто: „Трендафилчето“…

Моят възстар събеседник вече е уморен от вълне­нията, които предизвикват неговите собствени мисли. Мъчно му е, че не може да се разбере не само с многобройните нарушители на българския език, но и с така наречената интелигенция.

– Когато поправям, намират се хора да казват, че това било баланщина! Вместо да се подиграват с онези, които внасят чужди думи в родния ни език, те се поди­грават с мене, който се боря срещу това издевателство! Аз вече просто не смея да се намесвам – страх ме е. Крия се. Сякаш престъпление върша, като разбойник…

По-нататък професорът изказва недоволство, задето е дадена преднина на източното наречие пред запад­ното:

– Защо? Не са ли и западняците българи? Та ние с това убиваме народностното чувство! За тия въпроси трябват сказки, шум! Покойният д-р Кръстев бе писал: „За всичко имаме дружество, даже за покровителстване на животни, само дружество за запазване на бъл­гарския език нямаме!“

–  Защо не основете вие?

–  Аз нямам вече енергия. Трябва млади хора да се наемат. Но къде са? Страх ме е, че след нас местата ни ще останат празни. Мило ми е за българския език, но се чувствам сам. Па и трябва да систематизирам ма­териалите, които съм събирал толкова години. Остават ми може би пет-шест години още. Няма приемственост. Четиридесет години университет не можа да създаде един кръг хора, които да милеят за българския език и да продължат делото ина старите ратници.

– Над какво работите сега?

–  Започнах редица издания. Ние се пъчим, че старо­българският език бил класически, а нито един паметник не сме дали на нашите четци. Издадох „Жития на Кирил и Методий“, готвя „Исторически документи за Ки­рил и Методий“ и пак книга за тях – като книжовници. Следват: книги за Климент, Иван Екзарх, Константин Преславски, Евтимий, Цамблак…

Възрастен, направо казано: стар, а пълен с проекти. Па нека веселяците се шегуват с неговите приумици. Ако няма такива малко-много остри критикари като професор Теодоров Балан, какво ли би станало с нашия роден език?

Христо Бръзицов