Лица. Александър Геров

Скитник

Той няма никога да има дом.
И никое сърце не ще го люби истински.
Ще дойде ден – като окаян скитник
ще тръгне той по този свят огромен.
Сред есенния полумрак на свойта стая
той чака този ден като съдбовна заповед.
И със разбити сили преповтаря
наивната лъжа на всичко минало.
И вижда себе си: във есенни зори
по билото на голи хълмове минава.
Като чудовища го хапят сивите мъгли,
ръмжат и тръгват на тълпи към равнината.
Там във селата едри, страшни хора
насъскват бели кучета и с камъни през нивите го гонят.
Из градовете заядливите гаврошчета
се гаврят с него на своя непознат жаргон.
Но някоя попукана ръка
през късна нощ открехва пътната врата.

Две просълзени майчини очи му разрешават
безшумно да приседне до огнището,
да стопли вкоченелите си мръсни пръсти,
щастлив да се усмихне пак с безпомощна усмивка.
Понявга той излиза на асфалтено шосе.
Летят сред слънчев черни каросерии.
И неговата мъничка ръка приветства
грандиозния ръст на днешната цивилизация,
която така просто, сякаш на шега
го изхвърли през оградата.
А после пак навлиза сред мъглите
и тръгва с хълмовете в бавен ритъм.
Като две малки небеса блестят очите му
от тиха скръб и безответна мисъл.

© Александър Геров
1940