Александър Божинов: Как се роди българската карикатура
Предимно политическа, нашата карикатура се роди във вестника. И по една крещяща необходимост. Ботев употреби най-напред сатиричната рисунка (което не беше още карикатура), за да жигосва гръцките владици в България. След Освобождението карикатурата се появява за първи път във време на македонските въстания, към деветстотната година, или една-две години по-рано (в хумористичния в. „Смях и Сълзи”, редактиран от Р. В. Радев, с моето доста широко сътрудничество). Карикатурата се появи тогава като една необходимост в политическите вестници – за да се компрометира властта на султана и пряко – неговата особа. Султан Абдул Хамид биваше представен винаги като болен и недъгав човек, или като кървав властелин.
И нашата карикатура черпеше своите сюжети не толкова от нашия вътрешен политически живот, макар че и той даваше твърде много материал, колкото от външните политически събития, които докосваха и нашата политика, и нашия вътрешен живот. В това кипящо от политически събития време, главно от клатушканията на турската империя, вестниците не се задоволяваха само със словесните предавания и обяснения на събитията, а търсеха и някакво по-силно средство за обяснение на тия събития – търсеха изображението. Защото, както споменах, главният обект на вестникарската атака и политическа сензация, беше турският султан и неговата империя. И не само у нас, а и европейските хумористи и карикатуристи не преставаха да пълнят вестниците и списанията с карикатури за „болния човек” и „кървавия султан”.
В такава една политическа атмосфера, нажежена и вулканическа душна, се роди българската карикатура. Наистина, между Ботевия „Будилник” и двайсетина години след него, се появиха няколко сатирични и хумористични вестничета, но те не бяха още карикатури, а някакви опити за гротеска. Димитър Петков, който издаваше „Свирка”, сатирично политическо вестничета, не даваше рисунки. В деветстотната година, значи, в страниците на политическия български вестник, нашата, българската карикатура, видя светлия ден на своето раждане. И оттогава и до днес, а днес вече като необходимост почти на всекидневния вестник, нашата карикатура върви и се развива в една напълно художествена и съдържателна графика.
Вестникът спомогна извънредно много за сегашното състояние на карикатурата ни. Вестниците подкрепиха дори своите сътрудници-карикатуристи, да могат да живеят на запад и оттам да получават карикатурите за своите вестници. С това те помогнаха на художниците-карикатуристи да живеят в една културна страна и при една обстановка, която им даваше всичката възможност за едно школуване и солидна подготовка. Мисля, че ако не беше политическия вестник и то така бърже развил се в България, карикатурата ни щеше или да се спъне в своето развитие, или да закъснее. Без всякакви художествени образци, освен няколкото вестника и списания, които идеха от запад, нашата карикатура започна, наистина, като всяко новородено – безпомощно, недостатъчно оформено, със спънати изразни средства.
С постепенното ѝ растене, защото беше здрава в зародиша си, тя получи вече оная художествена физиономия, която в нейното тридесет и три – тридесет и пет годишно съществуване, трябваше да получи. Какво можем да искаме повече: нашия още примитивен живот – без сложността на европейската общественост, без богатството на типовете от уталожения запад, при почти една суха делничност – ако не беше политическия гъмжеш, нашата карикатура може би пак щеше да се роди, но мъртва.
сп. „Златорог”, кн. 5, 1934 г.
