Александър Балабанов. За Русе

Всички дунавски градове са скъпи на всеки българин. Така и на мен. Но не знам защо, или, по-право много добре знам защо, щом се замисля за Русе, ставам много тъжен. Въпреки че там съм прекарвал най-хубави дни, там съм говорил толкова пъти със страст и с всички сили, там са ме посрещали най-снизходително, дори с обич и голямо внимание. Въпреки, че Русе е големият елегантен град на България. Елегантен не само по външност, ами и по духа на своите жители. Въпреки, че Русе и като град е един културен стожер на България. Въпреки че и последното лято, което прекарах в Русе, преживях най-сладкото и най-бодрото събитие на дунавската земя… Тия безкрайни пшеничени полета, но не само в риторическа смисъл безкрайни, ама наистина безкрайни… От единия край на българския Дунав – през Рахово до края!…

Все тия пшеници, изпечени червеникави стръкове и класове по леко хълмистата земя, сякаш тя самата се тихо вълнува; за да люлее българските надежди и да ги гали и приспива с песните на триста пъти по триста чучулиги из бистрия въздух под синьото небе… И това изглюмване на дунавските води… Въпреки всичко това, щом се замисля за Русе – ставам тъжен… Писах аз някога и сега пиша: Не мога да разбера как така една държава стои тъй безучастна към съдбата на тоя пръв и хубав град! Говорих с мнозина, от които все зависи нещо в тая страна: Всички признават това – и никой нищо не върши! Време е мислите да станат дело, време е да се побърза!  При друг случай аз ще има да изкажа по-реално и на дело своите желания за Русе.

в. „Развигор”, г. 8, 8 май 1937 г.