Александър Балабанов. Яна Язова

Нещо преди двадесет години в сту­дията си „Българката като поетка“ се опитах да докажа, че хубавата, че топ­лата, че чудната българска лирична песен е творение на българката, на бъл­гарската многострадална жена. И че в поезията българката се е показала най-оригинална, най-творческа. И някои от тия песни съпоставях с най-прочутите образци в световната лирика и с тяхната художественост, и с тяхната изразителност, и с техния огън. И казвах, че някога лириката ще стане ра­бота на жените. В последните години в българската лирика се появиха, наистина, сериозни поетки. Между тях най-много се прочуха Дора Габе, Мара Белчева, Багряна. След тях и към тях се прибавиха лирики­те на много други, между които най-ин­тересни ми се виждат някои песни от Магда Минева, от Люба Касърова, осо­бено напоследък от Грубешлиева — Балина — зарад нейната интимност. Но между най-младите, между съвсем най-младите — две поетки ми на­правиха силно впечатление…

Ана Шестакова със своята топлота и непосредност на чувствата, със свежестта на израза и с верността на об­разите. Ана Шестакова пише и лирични раз­кази, един от които се отличава с най-хубавата човешка представа за майчина­та усмивка, която стои „като преграда между грижите и между децата“…

Яна Язова още със своите първи стъпки внуши на всички едно удивление към своята творческа сила, мнозина лично са идвали в редакцията да се осведомяват за нея и да разбиват неверието си, че такива силни работи са могли да бъдат сътворени от едно момиче… И само за да удовлетворим това желание, ние пишем тая бележка за Яна Язова, за авторката на онова страхотно и дълбоко проницание в играта на жи­вота в стихотворението „В е ч н а т а  стража на моите пирове“, както и в другите нейни стихове, пуб­ликувани в брой 100 на „Литературен глас“ и във „Вестник на жената“ от брой 442 и 439.

Яна Язова е сега в своята девет­надесета година, едва свършила гимназия­та, и е още дете. Тя е безпределната сила на интуицията, надарена с едно безбрежно въображение и проницание в символите на живота. Един малък, един невидим за другите белег на едно събитие от някаква проява на живота, една мисъл, един страх, ед­но затваряне на очите, на телесните ѝ очи — това стига за нея, за да си създаде целия мир около тая проява, за да реконструира самия живот. И затова е тя толкова плодовита. Казах, тя сега на­върши своята осемнадесета година — и въпреки тая си младост — има сти­хове за три-четири големи сбирки. Може би някои от тия стихотворения да са слаби, да са незначителни, но според мен, половината от тях са зрели и завършени, и не един от нас би се радвал, ако да бяха негови.

Интелектът ѝ е подчинен на нер­вите ѝ, но тя бърже овладява и нервите си — и ги организира в художествени изрази, съвсем нови за нас. Ако не се смислим в нейните сти­хове, бихме казали, че те са силни, те са внушителни, те изненадват, но че те сякаш нямат топлота… Защото от тях е изхвърлена всяка сантиментал­ност. Те не са „топли“, а са вулканични. Затова изглеждат такива. Говори се за феномени във всички изкуства, в живописта, в музиката — цигулари и пи­анисти, в науката дори. Ето Яна Язова е най-редкият феномен в поезията. Ние ѝ пожелаваме радост в твор­чеството и знаем, че когато годините ù обогатят живота с нови и големи познания, тя ще бъде това, което на­пълно заслужава.

Ал. Балабанов, в. „Литературен глас“, бр.105, 1931 г.