Акустика на зрението

Spread the love

Умерената живописна структура, характерна за Елза Гоева, предусещаме още в ранните ѝ картини. Отношението към образите, вглъбеността им – също. Свидетели сме на последователност към по-истинска видимост, която в годините респектира с обосноваността на творческата ѝ практика. И с убедителния личен мотив в рисуването ѝ. Движението на пластичната интерпретация, техниката на нюансиране, поставянето на обектите в близки планове, цялостното структуриране на акцентите можем да проследим в творби от различно време като Към Балчик, Момиче, До Роженския манастир, Скала – торсо…

Картините на Елза Гоева не съществуват изолирани една от друга. Приглушени  лирически поводи създават осезание като видени през своеобразен  ефир – реторичен в универсалността на различните жанрове, в които работи.

Аз съм подвластна на настроенията си. В момента нещо като ме развълнува, дори в най-неудобно време, започвам да рисувам. Правя няколко скици докато се избистри като композиция. Съвсем чисто работни скици. Не са за излагане, но на мен ми помагат, защото постепенно се оформя това, което искам.

Елза Гоева придава духовното в природата и в човека. Интересува я интелектуалния характер на субективното, фокусирано около мотива за същностното в човека, в търсене на неговата неосезаема причинност.

„Любовта към работата, към всяка работа е спасение. А пък нашата е една истинска медитация, много голямо съсредоточаване се иска. Трябва да бъде сам човек за да се изолира и напълно забрави за действителността докато работи. Което е много хубаво.“

Нарисуваното от нея е с особено свойствена,  вродена емоция  към  обикновени на пръв поглед  неща, неин визуален речник от символи. Морето, живота на вълните, самотните пристанища, облаците, границата на небосвода… Напомнят ни  на стиховете на Иван Пейчев:

Отплувай до съседното пристанище –

до другото пристанище отплувай незабавно.

Там ще намериш пак и чайките, и ветровете,

и лодките със гърбове катранени.

Ще отпочиват пясъците кротко

и всички улици ще водят към морето…

Рисуването ѝ е камерно разсъждение върху  подтекста на тишината, момента на човека във взаимоотношението си със себе си. В картините ѝ се генерират артистично локализирани образи. Наред с усещането за физичността на формата, те се превръщат в „слухови“, акустични изображения. Дори когато художничката постоянно се връща към определени мотиви – хоризонтът, лодките, църквата в Момчиловци, брегът и безбрежността – те носят нови гледни точки към нейния чувствителен дух: Убежище, Край морето, Църква в Райково, Двор на църква.

Преминала през реалистичната школа на проф. Борис Митов, Елза Гоева е безспорно безупречен майстор на рисунката. Но тя никога, и като студент и след това, не се е подчинявала на уморителното етапно рисуване подобно на  геометрично чертане, а след това запълването със светлосенки, накрая и обобщенията. И до днес започва от един интересен детайл, пристъпва е към следващите, пластиката за нея е намерение, освободено от норми (сред състудентите от онзи ѝ период е художничката Славка Денева,  работила по абсолютно същия своеобразен начин). „Много странно започвахме, обратно на наученото, не да конструираме. И тя и аз почвахме от едното око и постепенно добавяхме останалото… Мисля, че в това има нещо много правилно, защото изхождаш от вътре навън, а не от вън навътре.“

Къде са основите, източникът на подобна индивидуалност? Родителите ѝ са хора с високо образование и ценности, взаимно свързани чрез дълбока любов. Българо-немски е коренът на Елза Гоева. Баща ѝ, Борис Велков,  е бил лекар. Отначало е следвал във Медицинската академия във Вюрцбург. Завършва медицина във Виена. Сферата на знания, контактът му с културата на Западна Европа, нещо, което той поддържа до края на живота си, го характеризират достатъчно. Към това нека добавим благородството му, изключителната му доброта (сведения за това съм вземал във времето от балерината Елка Иванова и журналистката Малина Поплилова, чието детство е било общо с това в дадени моменти с това на бъдещата художничка, и които го определяха за „най-добрия човек на света“)… Майката на Елза Гоева, София Мария Кристиан Броот, е немкиня, чието семейство се е ползвало от значим обществен и икономически статус. Но чрез порива на любовта си, достойна за описване, младата жена се озовава не просто в родината на своя любим, а и сред най-затънтените, крайните райони из България. Именно на такова място се ражда самата Елза.  През 1928 г., в село Болярово (носещо тогава името Пашакьой), Ямболско. „Ние раждахме“, – казвал бащата, който в действителност дал живот на собственото си бебе, в напрегната ситуация, омотано в пъпната връв…

От пребиваването им по такива места Елза Гоева помни домът им като едната стая за тях, другата – лечебница…, но и невероятните срещи с природата, различни хора, керваните с камили в Източните Родопи, каракачаните… И при тези условия на живот, никога в тяхното семейство идеалът към знанието и културата не е поставян на втори план. Ще ми се да припомня следните думи на Вирджиния Улф: „Може да сме сигурни, че новостта на новата поезия и художествена литература е нейното най-повърхностно качество и че трябва само леко да допълним, а не да преобръщаме критериите си, по които сме преценявали времето преди нас.“. Отнася се и за всички изкуства. Определена характеристика на художничката е именно очевидния културен ген.

 „Толкова ми е ясно детството (като низ от очертани, изразителни спомени – К.Н.). И същевременно много са особени нещата от тогава. – казва художничката. – Като дете бях родената скитница.

Естествено е да попитам как се е зародило влечението към рисуването. И отговорът е още по-логичен:  необяснимо, появило се е неосезаемо. Сред възможните поводи е една книжка, която лелята на бъдещата художничка и изпраща от Германия. Илюстрациите на Суламит Вюлфинг (Sulamith Wülfing) много ѝ допадат и тя постепенно прерисува някои от тях. Приказни, често дори загадъчни, с разказвателни елементи, по чието значение наблюдателят може само да гадае – точно както илюстраторката е възнамерявала: “На хората, които са настроени към моите композиции, те могат да бъдат огледала на собствените си преживявания. Именно заради това оставих обяснението на рисунките изцяло на зрителя, така че те да не са обвързани от моя интерпретация на това, което трябва да бъде всяка картина.” А след това Елза започнала да илюстрира сънищата си! Изобразява също така вълните в морето като дъги, от единия край на безкрайността до другия. Дванайсетгодишна си прави автопортрет с плитчица и големи очи, а шестнайсетгодишна – като Скарлет О’ Хара, главната героиня в книгата на Маргарет Мичъл „Отнесени от вихъра“ и в едноименния филм. Но всъщност в онова естествено желание за намиране на себе си, за мечтано излъчване, много по-близка ѝ била Оливия дe Хавиланд  – тоест по-уравновесената, по-надеждната във филма! Съхранени впечатления от детството и юношеството ѝ намираме в картини като Пристан, Каракачанчето, Беседка

Завършва гимназия с почти пълно отличие. Избрала си е да следва в Академията. Приятели на баща ѝ коментирали, че това едва ли е престижно, несигурно е, не ѝ гарантира обезпечено бъдеще. Явява се на изпитите за Академия в София без никаква подготовка. Приемат я.

Там Елза Гоева прекарва един единствен семестър при проф. Дечко Узунов. Времето при него обаче счита за най-ценното в обучението ѝ. „Той ни влизаше в стила. Не налагаше свой възглед. Идваше като вихрушка, на бърза ръка, но ние го гледахме като бог.“ В него изобилства артистизъм, който се е оказал дефицитен по същото време. Присъствието му сред студентите е различно и необходимо, защото редица от естествените връзките с естетическата одързостеност са се изгубили, традициите са объркани, съдбата на живописта е неясна. Възхищават се на умението му да се отбранява срещу догматични и неуки настървения, но да съхранява свежо чувството си на творец.

И още: в бившата Тръпкова галерия, на ул. “Аксаков” 18, Николай Райнов чете лекции по история на изкуството. В думите му и чрез чудесните му примери студентите разчитат пластичните намерения на стари и по-нови художници. В библиотеката на Академията Елза Гоева вижда за първи път творби на импресионисти. „Те бяха напълно извергнати.“ Поразяват я.

След това, януари 1949 г.,  се открива френската изложба в София. Жорж Руо, Албер Марке, Андре Масон, Фернан Леже, Ролан Удо, Жак Вийон (братът на Марсел Дюшан), Жюл Кавайес, Франсуа Денуайе… Представеното раздвижва духовете.

От българските творци ѝ харесват Владимир Рилски, двата периода на Златю Бояджиев. Веднъж, в по-късни години, е била в ателието му и го е видяла в процес на работа. Покачил се на една стълба, сякаш изплитал картината от един ъгъл към празното платно. Което е среща и с практикуван от нея самата метод на рисуване, обектите да са в нея, да се появяват от съзнанието ѝ навън.

Семейството в нейната биография, свързаността ѝ с художника Владимир Гоев, е обяснение както за личното, така и за творческото й развитие в изкуството. „Първо,  много се разбирахме по отношение на изкуството. Имахме, пряко  казано, еднакъв вкус. Много нюансирано разбиране за тон, в което до голяма степен той ми е учител, защото бе малко по-възрастен от мен, три години, а в Академията, мисля,  две години преди мен по-рано завърши и много ми е помагал. Абсолютно теглихме в една посока, което е най-важно за едно семейство.“

Никаква друга алтернатива няма пред тях като художници, освен да градят свой пластичен език. Още в средата на 50-те са с представа за румънските съвременни тенденции („Попаднахме на много интересни картини, макар ги гледахме чрез лоши, черно-бели репродукции.“). Постепенно трупат информация за актуалните форми в изкуството. Не ги смущават различията между многостранните направления и вътрешното им убеждение.

 „И двамата говорехме френски. А тъй като руските преводи на френската литература пък бяха много добри (по-добри от нашите за времето), затова имахме и много чужда литература на руски… А с това и Чехов, Достоевски, Толстой, Бунин… От една командировка Владо донесе „Доктор Живаго“ на Пастернак…“ Естествено се добавят автори като Сартр, Мориак, Фокнър, Ъпдайк, Набоков, Маргьорит Юрсенар, Маргьорит Дюрас, Хорхе Луис Борхес, Исмаил Кадаре, Селинджър, стотици още и още, Огдън Наш, Роджър Джоузеф Зелазни, Джон Ленън, да не съставям списъци на български писатели, антикварни и нови книги върху съдбата ни, за орисията на българите от Македония, всякакви речници, неизброими заглавия и източници на познание, в това число много родна и преводна литература от най-последните години…

Бих създал погрешно впечатление, ако художничката Елза Гоева бъде възприета чрез този текст като отворена чрез „вътрешния си портал“, откъдето естествено трябва да идва вдъхновението, но че са ѝ били далечни, да ги наречем „внушените предпочитания“, социалната реалност. Един пример: след хората, които знаела в съседство, е имало чужденка, омъжена за човек, осъден за шпионаж. Съпруга и майка,  която била обречена на невероятно тежки обстоятелства от конкретния момент нататък. И Елза Гоева изпраща писмо до министър-председателя Вълко Червенков в нейна защита с молба за отношение. Което само по себе си е носело угроза. Държавникът откликва. На жената е уредена възможността да си  замине. След време научават, че е  поела успешно живота си (съпругът й също по-късно бил оневинен )…

Елза Гоева е част от важно за изкуството ни поколение. Група решителни хора като творци и граждански фигури, с риск, воля и силно мнение за това, което предприемат… Понякога толкова радикални, че им отправят упрека дали не са  засегнати от някакво неизвестно досега заболяване на възприятията. Поколение, което отваря дълбоко пространство за възможностите на по-младите от тях художници.

Кое е ценното в конкретния пример на Елза Гоева и хората от нейното поколение? Като преследват  това, което е характерно за всеки един по отделно, те  се представят и универсално, обединени от единен процес. На такъв фон и като част от творческия контекст на 50-те, 60-те, 70-те, 80-те години и до днес, Елза Гоева е актуална именно със своя лиризъм, склонността й към философско-метафизичен размисъл. Обективирана в образността на личната си чувствителност и не в противовес на новите художествени и интелектуални движения, които естествено навлизат в културното ни пространство. Напротив.

Но най-основното, върху което се е изграждал целия този корпус на пребогата творческа биография са двете ѝ умения – да рисува, рисунката и специфичната й техника на живопис.  Никакво постоянство или изобретателност не могат да подменят стойността на вярната рисунка, която все едно в какво направление, притежава ерудицията да е психологически и семантично убедителна. Считам редица от портретите ѝ, за едни от най-добрите постижения изобщо у нас в тази област. Тези на Лина Огнянова, на дъщерите ѝ Мая и Нуша, на Владимир Гоев (Владо) в различни възрасти, на баща ѝ почти в цял ръст с микроскоп (загубен) и редица други (Баща ми), на майка ѝ (Мама), на поетесата Станка Пенчева, Савка, многото прекрасни детски портрети… Към тях бих добавил многобройните ѝ портретни рисунки като тези на дъщерите й (Момиче, Мая пее и Нуша), на забележителния артист Георги Попов, Елка Йосифова,  Цанко Георгиев (служител в посолството ни в Испания  преди години), адвокатката Весето, служителки от Съюза на българските художници, съседи, Оливер (представител на най-модерното поколение млади хора, пънк), внучката ѝ и редица  други.

„Не съм рисувала човек, когото да не харесвам.“

Нито един елемент от цялостната образност на Елза Гоева не би била обясним,  ако не си дадем сметка за ролята на техниката ѝ при работа с боите.  Само като отклонение ще посоча, че особеностите в средствата на рисуване и живопис, са в общ ход с своеобразна, индивидуална форма на начина на техническото изпълнение при всеки един оригинален творец. Елза Гоева в началото на своя художнически път, е започвала с темпера и е преминавала на следващ етап към доизграждане с маслена боя. По-късно разрежда постна боя като добавя много малко маслена (например известната американска абстракционистка Нелен Франкенталер прави същото с фирнис) и гесо, докато се получи консистенция, която за нанася и моделира преди да засъхне.  С използването на четки и инструменти изтънената боя вече би могла да проникне в грапавините на платното – свободно подготвеното  с някакъв положен тон като фон, но да не е бяло. Това ѝ позволява да оцветява, докато рисува, и да рисува едновременно с оцветяването. Можем да наречем част от този процес запаметяване движението на ръката, друг елемент от него е акварелната моделировка, трети – надслагване на по-релефни пластове от определен нюанс или до общо петно. Колобитното изграждане добива пластичност, която съществено реагира на светлината. Тонът е красиво мек и богат в спектърния си диапазон. Изобщо физиката на цвета и физиката на светлината съчетават много успешно природите си в нейния начин на живопис… Успоредно на това, източникът, който осветява нещата в нейните картини не е физичен, а е дифузен и полулунен, вътрешен, от духовно естество.

„Вълнението е било водещо при мен и е изисквало бързина, защото бързо угасва. Затова е и било свързано с търсене на подходяща техника. Картините ми не са умувани ( подчертано от самата нея – б.а.), а плод на чувства, на очарование.“

Описаният процес е резултат на работна рутина и позоваване на класическото  добиване на цветови хармонии и стилистични устройства. Но има картини, макар и няколко, които дори за самата Гоева са се появили сякаш от само себе си. Това са творби, в които интензивността на визуалното създаване съвсем не е неосъзнато, а напротив. И все пак образът е емоционално сублимиран, ако се доверим на този термин, защото дълго е зреел в художническото съзнание. И в портрета, пейзажа, композицията, натюрморта, фигурата, Елза Гоева се проявява с интелектуалната си естетическа енергия, развила се като нейна творческа представа. Но сред композициите ѝ някои носят състояние  на създавани в моменти на сгъстено мисловно обобщение от страна на художничката: Разпятието на жената, Сън, Без име, Сянката – Танатос. Което подчертава комплицираната психологическа игра във всеки сложен творчески метод. Реално, разговорите с Елза Гоева днес също съдържат  философски обобщения, което не е възможно да не се отразява в нейното творчество.

„Никак не се страхувам от смъртта. Мисля, че всеки се страхува от начина на смърт, от болките, а не от самата нея. Виждам я като една нежност, която ме освобождава от всичко… За мен смъртта е мъж, Танатос. На немски  думата „der Tod“ е в мъжки род. У нас е жена. И даже си спомням като бях дете една поразяваща графика, която баща ми, който бе лекар държеше в кабинета си, мъжът-смърт, в която смъртта е мъж, който прегръща една жена.“

Въпреки ранното признание на редица от картините на Елза Гоева, на самата нея, както и факта, че относително бързо става разпознаваема сред творящата ни общност,  през дългия си творчески живот, художничката посреща редица превратности. Познато ѝ е съмнението, ползата от опасенията също: кое е стойностно и обратно. Виждала е творби и явления, които не са били разбирани, а самата тя е обичала. А знае се, че едни от най-мъжките прояви на решителност в творческо отношение у нас осъществяват жени художнички! Същевременно сякаш е имала късмет с творческата си идентичност, с онова, което определяме като намиране на себе си. Творби на Елза Гоева има в експозициите на големите ни национални музеи, на регионалните музеи, съхраняват се и са описани. Не малко са във владението на частни колекции у нас и в чужбина. Подобно на всяко творчество, и това на голямата живописка е напуснало обсега на създателката си и съществува със своя независима  самостойност. Може би и затова казваме, че повърхността на платното е плоскост, но нарисуваното изгражда пространство. И колко дълбока е самата идея за рисуване в това пространство, в разпознаването на някаква дълбочина, която може би човек никога няма да разбере!…

Всеки ден, още в тихите часове на сутринта, Елза Гоева, навлязла в деветото си десетилетие, тръгва към посоката на тези идея, които само изкуството носи. И рисува… Какво по-силно от това, да създаваш творби в толкова дълъг период от време! На една от картините си Фрида Кало е била написала „VIVA LA VIDA“ или „дълъг живот“. За Елза Гоева животът наистина е не просто дълъг, а става очевиден чрез естетическият си резултат. Много редки са срещите ни с такова чисто постоянство, свидетелство за идеята да превърнем същността си в нещо добро. И сякаш в по-голяма история от съдбата…

Всяка една от последните години, дори и тази, художничката се е представяла с изложби от десетки творби, създадени непосредствено за самите тях. Изгрев, Планина, Лодка, Торс, Овяхналата роза, Пейзаж… Показваме и картината ѝ, още незавършена, над която наред с няколко други, Елза Гоева работи в момента на изготвяне на тази малка монография: На плаж.

© Калин Николов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.