Във въображението на далечния любител на поезията – на литературата, музиката, живописта и изобщо изкуството – хората на изкуството, художниците, поетите, писателите, живеят посред блясъка на свръхземно очарование, увенчани с ореола на своето божествено призвание – да бъдат творци на красота и херолди на божествени откровения. Във въображението на далечния любител на поезията поетите са едва ли не полубогове, синове на Аполона и любимци на музите. Наистина трогателни илюзии на далечната перспектива, измама на митологията, заблуда на емоциите… Защото Аполон не съществува, а музите са оптическа измама на митологията. Измама! Изчезнало е отдавна времето на боговете и полубоговете. Те не съществуват. Съществува само човек. Нищо повече от човек – земен и жив в тоя свят.
Човек е и поетът, творецът, художникът. Той не е избраник на небето, не е помазаник нa боговете, не е любимец на музите.
На никакво небе, никакви богове, никакви музи.
Небето е въздух, боговете са мъртви, музите са въображение.
Не съществува дори и така нареченото „вдъхновение” на поета. Вдъхновението е само работоспособност, само духовна енергия. И поетът е само човек, дори твърде обикновен човек. Поне българският поет – поетът, писателят в България. Той не яде амброзия, не пие нектар, не се разговаря с боговете, не пламва от вдъхновение, не го спохождат никакви музи.
Той си живее съвсем обикновено, като съвсем обикновен човек, има си своите обикновени делнични залисии, изкарва си прехраната, както може – и отделя понякога малко от свободното си време (малко от многото си свободно вре-ме) и за… литературно творчество. И това литературно творчество е също една от многото му залисии – една от многото залисии на българския писател.
Защото така е с повечето, да, повечето, може би с 9/10 от пишущите братя; защото литературата за тях не е някаква необходимост, някаква „вътрешна” необходимост – о, пази боже! – не някакво призвание, не дори и дарование („свише”), не дори и мерак… а само случайно сбъркване на пътя и след това – неволно последствие на закона за инерцията…
Само така може да се обясни големият брой писатели и поети в България – повече, отколкото всякъде другаде – толкова много – те са пo-много, отколкото има население в България, както остроумничеше един свиреп писател… Много непроходима галерия от знаменити мъже – и не по „призвание”, а само… по случайност.
Ето например N. Той си признава откровено, че литературата за него е случайност – и че политиката е неговото призвание, – и се отдава на кариеризъм… Наистина, една рядка скромност. Защото случайността на сбъркания път кулминира обикновено до неизлечимо самооблащение, т.е. маниачество.
Писателят R. иска на всяка цена да се чувства слънце на някакво съзвездие – и ако не съществува такова съзвездие, то може да се съчини! – съзвездие от кули. Но във всеки случай – съзвездие, свита, една малка литературна котерийка, която образува „група”… и си въобразява, че играе някаква важна роля, че е съсредоточие на българската литература…. Така маниачеството не остава ненаситено.
Писателят Z. – „ростом малый умом-же великий” е понастоящем в немилост и съкрушено пие кафета, защото бе неблагоразумно сервилен през миналия режим, като откри – твърде късно – гениалност у един властник… от когото зависеше много. Писателят F. не е написал от 15 години насам нито един ред, но продължава да бъде член на Писателския съюз. Писателят W. мечтае за командировка в странство и се гневи на това общество, което още не е оценило заслугите му. Писателят Х., младият писател Х., автор на няколко малокръвни стихчета, се надява да получи тази година литературната премия от 10 000 лв. Писателят, диаболическият писател Q., белетристът V., критикът L. и т.н., и т.н.
И всички са членове на Писателския съюз. Защото са писатели. Защото се занимават с литература. Творят литература. Творят българската литература.
И навярно играят роля в българския живот…
А българският живот, а животът изобщо отминава с пренебрежение край тях, отминава ги без капка интерес – тъй както и те го отминават… Без интерес – защото са служители на Аполона. Но Писателският съюз съществува.
В България станаха работи, които потресоха цял свят. Писателският съюз мълчи.
Писателят Антон Страшимиров отправи един позив на милосърдие посред тия времена на жестокост и безсърдечие. Писателският съюз мълчи. Дълбоко под народа тътнат може би близки трусове, ниско над народа пищят заплахите на утрешния ден.
Писателският съюз мълчи. Българският писател мълчи. Мълчи в своята величествено-глупава поза на Аполонов жрец и чака. Що чака? Докога ще чака? Чака и мълчи.
И животът го отминава с безтрепетно пренебрежение… Така е било, така е.
И наистина, интересува ли се българинът от българската литература? Никак. Защо?
Защото тази литература, творчеството на българския писател е литература, изсмукана из пръстите на безработни хора. Хора, които отминават без интерес край живота. Хора, които, скрити зад смешното чучело на Аполонови жреци, не живеят с нищо друго освен със своите дребнички амбицийки, манийки, ежбици и залисийки хора, сбъркали пътя си в живота, хора без път в живота и без интерес към тоя живот.
Не към бурния ежедневен живот, не към живота на обществените и политическите борби (Аполоновият жрец не се интересува от тях, разбира се!) – не, но живота, живота изобщо, големия живот, широкия живот, безпределния живот, живия живот.
И затова българският писател е мъртвец сред тоя живот. И мъртво е това, което излиза изпод неговото водно перо, мъртва е „литературата”, която той твори: българската литература. Литературата на българския писател или поне – днешния български писател.
Мъртва литература: мъртва по идеи, мъртва по форма, мъртва по естетика. Мъртва.
И естествено: не ще докосва ничие сърце тази мъртва литература и ще бъде отминавана без интерес и с пренебрежение – някакъв факт без значение.
И така ще бъде; докато се явят ония писатели, които – човеци преди всичко – ще чувстват живия пулс на живота и запивайки жадно уста в източника на първобитната стихия на човешките трепети, ще създадат литература с жив пулс, литература, която не ще бъде факт без значение посред неудържимия трясък на живота.
А такава литература ще имаме тогава само, когато литературата престане да бъде частно занимание на безработни хора; престане да бъде индивидуално проявление и се превърне в колективна необходимост.
1923 г.
