Срещнах на улицата една стара дама. Тя е от тия, които винаги са облечени не по мода: когато се носят къси фусти над коленете – нейната е премного дълга; когато фустите захващат да метат софийските улици – нейната изглежда къса. Тя е от тия скромни стари жени, които тълпата блъска немилостиво при качването в трамваите. А във вестиерите на театрите елегантните млади господа прекарват своите пардесюта безцеремонно над главата ѝ, без да спазват нито реда, нито елементарната учтивост. Обаче, тази дама е високо образована, дългогодишна деятелка по своята специалност. Но сега е сломена от тежките несгоди на живота, усамотена, кадърна и все пак запазва жив интерес към проявите на науката и изкуството. Отиваше тя в тоя момент на една научна сказка. Ние продължихме пътя заедно.
Кретаме по хлъзгавите наполовина заледени тротоари, опрени на нашите тояжки, преминаваме архипелазите от локви и планинските вериги от кал при Ректората на университета и стигаме с мака до градинката при Народното събрание. Ето ни най-после при високите три стъпала на тая градинка. Високи за нас, старичките, защото наоколо младите ги прескачат без затруднение, макар и да са сега предателски хлъзгави. Ние се хващаме една за друга и предпазливо слизаме. . .
Изведнъж тук моята приятелка се обръща назад и ми казва:
— Виждате ли тия три стъпала, незначителни, незабележителни в нищо? Те ми служат от години да опознавам хората! Алфред де Мюсе е написал цела една прелестна поема „за трите розови стъпала от мрамор“ в парка на Версайският дворец. Аз бих могла да напиша и психологическа студия за нашите три стъпала – прашни лете, мокри на есен и заледени зиме, но винаги височки за старите хора.
— Разкажете, разкажете! Това става интересно!
— Добре! Вие видехте как мъчно ние ги преминахме инстинктивно хванати една за друга. Тук минавам аз сама или с познати и роднини най-малко два пъти на ден във всичките времена на годината. Например: вървим с приятели и стигаме до това малко препятствие. Много от тях слизат или се качват без дори да обръщат внимание с каква мъка и каква осторожност аз требва да го преодолея. Тогава аз мисля: „Ти, господине, или ти мадам, току-що изказваше на мен своето почитание, високо уважение, своят интерес към моята самотна особа. Но това всичко е ветър! Ветър е и старото другарство и привързаността и даже, дори би, мамят и услугите, които аз съм ти направила на младините! В неколко само мига тези стъпала, станали верен показател на вашите чувства и като термометър означиха: Нула! Друг път, например, пак вървя с едно модерно момиче: фустата над коленете (това беше лани!) устата намазани като на хурите в Мохамедов рай. Движенията прекалено сигурни. Език остър и самоуверен. Стигаме до стъпалата, и ето, че тя с един лек естествен жест ме хваща под ръка и ме прекарва лесно през това предателско место и продължихме пътя! „Е, е! (помислих аз) ти моя мила, под тая лекомислена външности, имаш и душа и сърдце!“
Често тука –когато съм сама – требва привечер да дочакам некой млад минувач и го моля да ми помогне. Едните го правят сухо, студено –дори подигравателно. Други –с внимание, дори с радости, че могат да услужат на старостта. Един ден двама гимназисти, от далеч като ме видеха, че спирам – скоро-скоро прибегаха към мене. Хващат ме от двете страни и ми помагат да слеза и при това радостни, засмени! И аз помислих: България няма да пропадне! Още раждат майките добри момчета!
Малко роднини са ми останали, но имам тук едни; те са младоженци, тех мислих да направя мои наследници. (Вие знаете, че имам и малък имот!) Често се връщам с тех от театър и концерт, те живеят наблизо. Младата булка тича напред без дори да мисли за мене. Мъжът прескача стълбичките без да ми протегне ръката… Неколко пъти ги прекарах през тоя психо-аналитически апарати– и реших да завещая всичко на благотворителните дружества!. .
Хм? (казах аз на старата дама). Действително опасни и предателски са тия три стъпала!
Лидия Шишманова