Уличната литература дойде у нас заедно с първите културни придобивки от Запад. Тя приема такива размери, щото заплашва истинската литература, считана “тежка”, твърде много “сериозна”, – докато тя блика чудноватости и неочакваности, държи читателя винаги напрегнат, и го увлича в преплетените и нескончаеми събития, без да изисква от него да държи сметка за вероятие и необходимост. Тя излага “истински” случки, често пъти близко съвременни, а понякога и най-пресните вестникарски съобщения се развиват в цели криминални събития, материя за безкрайни “мистериозни”, “детективски” и прочие библиотеки.
Две са главните форми на уличната литература. Първата е каточели по-безобидна, и затова по-открито се занимават с нея и творци, и популяризатори, и четци. Вследствие на тази нейна “невинност” тя е сполучила да се настани в сериозните “библиотеки” на мнозина родители и възпитатели; “нумера” на сума нови библиотечки, които биват раздавани, приемани, и разпарцалосани и нечисти, се обръщат в някакво подобие на книга. Г. Божан Ангелов бе направил превъзходна характеристика на тоя вид литература, известна под името сензационна, както и на нейното влияние върху младежта, на нейните творци, преводачи, издатели и любители. Неговата статия заслужава да бъде изцяло препечатана и днес – когато експлоатацията с невежеството на слабокултурния читател и използуването увлеченията на школската младеж, която не щади средства да удовлетворява похабените си вкусове и разтурени въображения, са добили много по-големи размери. Защото, ако тогава е било лесно посочването на всички сензационни произведения (преводни и оригинални), сега и при най-добро желание е невъзможно – има толкова купове нови “детективни библиотеки”, “ужаси на живота”, “приключения”, “Ландрювци” – французски, американски, женски – “разкази на Нат Пинкертон”, “Софийски сензации” и пр.
Като препращам читателя към посочената характеристика, ще кажа няколко думи за така наречената порнографска литература – втората форма на уличната. Поради своя явно безнравствен характер, рано осъдена и от най-либералните педагози, тя не смее тъй открито да излиза на пазаря; смятана непозволена, единственият начин на нейното разпространяване е анонимно култивиране и скрито предаване от ръка на ръка. Това са книги “мъченици”, които ако и в по-малко количество, биват знайни от всички любители на сензацията. И по успех тя не пада по долу от първата. В много отношения е даже по-любима, почетена, преди всичко поради новата област на живот, в която е въведен читателя, като му се дават всевъзможни причини за най-елементарни преживявания, за груби чувствени възбуждения.
Както сензационните произведения, така и тези много често носят шеметните заглавия “потайности”, “приключения”, а най-често не скриват в заглавията си своя “любовен” характер. У нас се фабрикуват и разни “отвличания на момичета” – еврейчета, и ханъмки – “любов на офицери със слугини” и пр. Нека забележа, че елементи от най-груб порнографизм не липсват и у даваните само като “сензации”. Но понеже там тия места не са тъй много, те не пречат на книгата да влиза през парадните входове на домовете, на които се и дължи най-вече нейният успех. Тия места биват винаги отбелязвани отстрани като ценности, биват препрочитани, заучвани даже.
Форматът, в който се пръскат, е най-обикновения – брошурен, от по една или две коли, напечатани непоносимо лошо, изпъстрени с по някоя съблазнителна ситуация, клиширани също тъй лошо. Най-немарливо написани, пълни с безсмислици, граматически и печатни грешки, преливащи от цинизми, те биват разграбвани, лакомо четени и по такъв начин осъществяват користните цели на издателите им.
И двете тия форми са улична литература в най-лошия смисъл на думата. Те са едни от възпитателните фактори на голяма част на нашето общество, негова духовна храна, – между другото, техен резултат са и вагабонтските му инстинкти. Още по-печално е, че тая литература се стани вече и между по-висшите среди… за разтуха.
Напоследък започнаха да спекулират твърде много и с “художествени” произведения от тази лека литература. В най-дръзки предговори, преводачи и автори излизат да хвалят произведенията си и да бият върху “еснафските” вкусове и “остарели” възгледи на обществото, да дават право на свои етики, диктувани от “модерни” философски течения. Повечето такива произведения се издават в отделни цели книги, а понякога и с твърде грижлива външност. Никога, обаче, не липсва сметката – евтиният им брошурен вид.
Характерни в това отношение са преводите “Еднаж само в живота” от Марио Марияни и “Спомените на Казанова”. Първото произведение, рекламирано като “най-модерно в художествено отношение”, е било конфискувано в Италия, като докарало и голяма беля на автора. Превода му у нас също бе конфискуван, може би поради славата му в Италия. Второто – сега се популяризира. В своя литературен вестник един наш професор вдига неимоверен шум около него.
Макар тия произведения да не са досущ еднакви с онези, които се покриват с понятието улична литература (“Казанова” даже има в литературата мястото и значението, което има “Декамерон”), у нас обаче, те вършат същата роля на “възпитаване”, както и първите – четците им са едни и същи. Има много да се чака и още по-много да се работи за нашия млад читател, за да може да каже той думите на немския поет Хамерлинг, че лицемери, ласкатели, лъжци го научили на правдолюбие; тирани, зли езици – на милост; изменници – на верност и пр. (R. Hammerling – Meine Zehre, стих.). За духовна характеристика на нашето младо общество служи самия застой на здравата книжнина за сметка на уличната, а до известна степен – и “мислите” на Ал. Балабанова, в Развигор, бр. 68. Ще разгледам тия мисли, още повече че са казани във връзка с повика за “възпитаването” на това общество. Ще се спра и върху “Спомените на Казанова”, които е превел и около които тъпче негова милост, същият онзи “познавач” на нашето общество, за да се види доколко е оправдано тяхното излизане у нас тъкмо сега и тъкмо в тоя вид на леки брошурки по 2 лева.
По един случай Ал. Б. казва: “Ние смятаме, че между важните духовни проблеми на новото време, една от най-важните е проблемата на възпитанието. Човечеството тъкмо съзна, че на много големи – и на лоши и на добри – работи коренът е възпитанието. Природата е силна, навикът е втора природа, казват, но възпитанието държи юздите и на природата и на навика, то става кръвта и духа на човека”. И ето на коя страна професора дърпа тия юзди: “В 18 век от всички човешки страсти най-голяма роля е играла любовта. А най-големият любовник, най-великия, гениален авантюрист в областта на любовните работи е бил именно автора на тия спомени.” Всичко това: “любов”, “любовни работи”, подчертано, е тъй общо казано, че при авантюристичната основа на тази любов личи непременно желанието на автора на предговора да изрече по околен начин онова, което в книжнината не е прието да се казва; тъкмо тия “работи” са, които правят “книгата щом се появява да бива веднага просто разграбвана от публиката” и да бъде “рядкост да се намери готов екземпляр”. Благодарение, че напоследък “многобройни писатели, професори и специалисти” издават в Париж тия приключения, та и нашия преводач, д-р С. Айдинов (“възпитателя” се е стеснил да си каже името) е имал възможност да ги поднесе на нашата публика. Тя сега ще изучи тоя “извънреден по значение паметник”, ще види с очите си тия “исторически паметници от най-голямо значение”. Дали няма след това нашия читател да почне да страда от безкрайната пустота на света след постигане на “най-значителното”? Или, понеже е установена истинността на всичките подвизи, (в. Temps говори вече за специалисти Казановисти, които се заели и доказали, че всичко, което се разказва от Казанова, е проверено и е станало, заради което и всички спомени на Казанова между друго се наричат и исторически паметници от най-голямо значение) дали не ще се повърне да изпита оная “наслада и ободряване на духа”, защото поуката е почерпена и той ще “умее да действува (разбира се в посока на тоя авантюризъм) и да се пази, тъй като познава хората и света?”
Тази книга може да има наистина извънредно значение, може да представя и исторически документи, тия документи обаче ще бъдат със стойност за епохата, през която е живял Казанова и за самия него, като историческа личност. За нас те означават само – как мислим за литературното възпитание преди всичко на българския младеж. Защото тия спомени съвсем не са синтез на художествените ценности на Фауста, на Дон-Жуана и пр., както иска да ни накара да повярваме издателя-преводач. Пък и тая брошураджийска публика съвсем не разбира Фауста и не се нуждае от образование, а – от литературно възпитание. Не Декамерон и Дон-Жуан ще я възпитат. Още повече когато нашият казановист е констатирал, че “ние (българите) не можем да надвием и най-дребния си лош инстинкт, останал в кръвта ни от животните, и сме се върнали по-назад от нашите праотци, изострили сме се повече от диваците”. Всичко това е резултат на недоразумението, че възпитание значи – да се пишат само педагогически статии.
Пък може ли да ни гарантират преводачът и популяризатора на тия спомени, че те ще бъдат четени само от онези, “които са истински и по природа нравствени и добродетелни, и на които не им е много трудно да са нравствени”? Ако е за този род читатели, няма що да се каже – хубава “поука” ще извлекат те от брошурките на д-р Айдинова –Балабанов. Тук всеки характер е даден само в отношение към необуздани полови влечения, към задоволяването на които се дохожда по един винаги твърде лесен начин, съпроводен със всички неочакваности, като често пъти за това съдействуват волно или неволно самите родители, съпрузи или учители. Един херой, а в изобилие хероини, пригодени изключително да му доставят крайните сладости на “любовта”. И тия хероини са винаги млади момичета на 16, 17 и 18 години, понякога дори 14, винаги “шеметно красиви”, “съвършени хубавици”. Леглото е най-любимото място за подвизи: там на хероя краката мият, косата сресват, там му помагат да се облича, там се запознава с новите си приятелки и постига веднага целите си. Не липсват отделни случаи в кола, във време на пътуване, в тревата, на полето и пр.
Същите “естетични” образи и положения се намират и в книгата на Марияни, или в която щете “потайност”. И у Марияни “любовниците” все тъй лесно се намират и са по такъв начин достъпни, и там често биват повече от една едновременно, а понякога – някоя богобоязлива майка и дъщеря (у Казанова – две сестри). Всичко това може да разврати, но не и да “възпита”. Стилът на превода е твърде несносен, небрежно написан, обилен с грешки и безмислици, а и “формата” не изключва традицията. Брошурките са евтини, с илюстрации от “видни” художници – всичко на ред! В бр. 70 на Развигор се съобщава за друг “Казанова” – между жените. Ако може да има женски Ландрю, защо да няма и женски Казанова?
Пред вида на всичко това, и като се знае неоформеното литературно възпитание на нашата младеж и невъзможността на училището да контролира това възпитание вън от него, появяването на “художествени” произведения като спомените на Казанова не само че не е необходимо, ами е и във висша степен пакостно; а да се налагат на вниманието на обществото с авторитета на професорската титла и с рекламата на един “литературен лист”, и в такъв вид – е срамота.
Докато преди години се апелираше за развиване естетически вкус у децата (Сл. Паскалев, “Нашата детска художествена литература”, Мисъл, XVI, кн. 5-6) за подобряване художествената литература, предназначена за тях, сега ще тряба да се отвикват същите деца от уличната, да се употребят исполински усилия, за да се унищожи един порок – интересът към лекото, към низкото; докато тогава се негодуваше спрямо неталантливи съчинители, несполучили художници, сега ще трябВа да се млати по такива, които безцеремонно поднасят скабрйозното, дразнещото. Уличната литература се трупа по пазари, прониква най-лесно между младоците, а детските списания и библиотеки не са в състояние да предотвратят това, защото са скъпи, защото – тук е България…
Христо Вакарелски, Златорог, 1922, кн. 9
