75 години без Санда Йовчева

Spread the love

Последните три десетилетия нашето литературознание започна процес на обновление и „пренаписване” на репертоарния национален литературен канон, като особено ценно е открояването на мястото, което заемат пишещите жени до 1944 година в общонационалния литературен процес. Появиха се базисни научни изследвания, посветени на отделни авторки –  Евгения Марс (на Живка Симова),  Яна Язова (на д-р Петър Величков), Фани Попова-Мутафова (на акад. Благовеста Касабова), ала и на явлението женско писане, женски почерк – „Български поетеси между двете световни войни“ (доц. Людмила Малинова), „Брегове на чувството“ (проф. Ирен Иванчева), „Родена от главата“, „Смисъл и майцеубийство“ (проф. Миглена Николчина), „Истории на гласа“ (проф. Амелия Личева), „Въображаемата жена“ (д-р Кристина Йорданова). Разбира се специално място заема съвсем скоро появилият се трети том от авторската История на българската литература от Освобождението до Първата световна война (2020) на проф. Милена Кирова, а под нейната редакция се издадоха и два обемисти тома „Неслученият канон“ (1 – 2009), където водещи изследователи на проблематиката споделят свои аналитични статии – така се утвърждават имената на: Мария Грубешлиева, Анна Карима, Анна Каменова, Бленика. Насочи се вниманието към подценени имена като Вела Благоева, Магда Петканова. Някои авторки бяха цялостно или частично пре-издадени – Яна Язова и Фани Попова-Мутафова – частично (трите стихосбирки на първата остават все още проект, а сборниците с разкази на втората – остават с издания отпреди 90 години), а Мара Белчева беше адекватно представена с двутомник, разкриващ я и като оригинална поетеса, мемоаристка, но и като преводач. Появиха се и по-мащабни, по-глобален тип проучвания като тези на проф. Красимира Даскалова „Жени, пол и модернизация в България, 1878 – 1944“  (2012). Разшири се изследователското поле с приноси като тези на проф. Весела Кацарова „Женската традиция в английската литература“ (2009) и „Моята родина е целият свят“ (2010) – където се осъществи интересен диалог между български и американо-английски писателки. Направени бяха и по-концептуално чисто феминистки изследвания – отделни сборници с научни статии – „Времето на жените” (1997), „Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм“ (1999), но и цели авторски книги от Кр. Даскалова „Женско движение и феминизми в България“ (2006), Милена Кирова „Библейската жена“ (2005).

Санда Йовчева, Дора Габе, Евгения Марс и др.

Така стана обаче, че някак си името на Санда Йовчева остана самотно. В сянка. Само проф. Албена Вачева („В периферията на канона“ 2013) направи по-частни проучвания върху отделни творчески достижения на писателката, учителката, общественичката. Нито една нейна книга не се преиздаде цялостно – частично под съставителството на проф. Вачева се поместиха откъси от някои нейни поетически и прозаически творби. В електронната платформа на Литернет се реализираха някои дигитални откъси – https://liternet.bg/publish33/sanda-jovcheva/index.html;      също така и в електронното списание „Литературен свят“ – https://literaturensviat.com/?p=104048. Нито едно издателство обаче не прие предизвикателството да пре-издаде нейна книга в цялост. А да не говорим, че в архива ù остават два обемисти романа само в ръкописен вариант („Строители“ и „Борис I Покръстител“). Напоследък покрай преоткриването на  Евгения Димитрова – чувствам се съучастник на проф. Милена Кирова – се заговори и за жените авторки, интерпретиращи войната в своето творчество. Ала и до момента по-интересният роман от „Зара“ (1914) – „Приключения“ (1919) остава в някакъв далечен проект. Точно обаче с текста, създаден и повествуващ за събитията от 1913 – 1919 година на Евгения Димитрова диалогизира Санда Йовчева със своя „Ние в дълбокия тил“. 75-годишна давност има и студията на Димитър Добрев, посветена на творческия облик на тази голяма наша авторка. По повод нейната кончина самобитният литературен деятел написва кратък очерк за нейното творчество. Тиражът бързо се изчерпва и през декември 1947 г. издателство „Земя и култура“ отпечатват сборничето „Поети на селото“ с обзорни очерци, което изследователят жанрово определя като литературни скици. Четирима писатели обхваща книгата, обемаща 150 страници: Цанко Церковски, Сергей Румянцев, Никола Ракитин и Санда Йовчева. Всеки един има своя графичен портрет, включително и Д. Добрев. Тридесетина страници са отделени на творческото дело на писателката. Внимателно, честно и лаконично литературният критик споделя своето очарование от хубавия стил, който притежава сказът на белетристката. Успява да улови и обществената дейност на една от радетелките на/за женското равноправие у нас. Високо образована – завършва славянска филология и литература в Загреб (1907), дългогодишна учителка в Бургас, Айтос, Русе. За педагогическата ù дейност свидетелства с признателност позабравеният Николай Хрелков. Една от съучредителките на Клуб-а на българските писателки (1930). Ала всичко си има и предистория.

Десетина години преди появата на женската писателска организация, обединяваща най-авторитетните български  авторки, Санда Йовчева прави два по-ранни, при това сполучливи опита в тая посока. Единият е списанието „Утрина“ (1921/22), чиито главен редактор е. Целта на изданието е да се съберат все пишещи жени и да представят и обсъждат творчеството си. Срещаме имената на Анна Карима, Евгения Димитрова, самата С. Йовчева. Поместена е и рецензия за романа „Зара“ от София Малиновска (само по себе си явлението е събитийно: жена критик обследва роман, писан от жена – една новост в нашата литературна действителност за 1922 г.). Манифестен  характер има и следващата антологична дейност – литературният сборник „Наши писателки“ (1927), представящ 8 поетеси и белетристки – сред тях тя самата, Магда Минева (Петканова), Вера Хр. Бояджиева (Фол), Вера Г. Бояджиева, Евгения Димитрова – това са по-известните. Остават обаче едни имена, чиято личност и творчество не са проучени до настоящия момент: Ст. Цанкова-Стоянова (поетеса), Красимира Янтър (поетеса). Най-загадъчна е Цета Цветева – първоначално помислих, че е допусната печатна грешка. Но и в съдържанието името на разказвачката фигурира така. Обаче втората белетристична творба „Воловарка“ е произведение, включено в сборника с детски разкази „Родна стреха” на Санда Йовчева от 1933 г . Този факт ме смути. Когато работих с архива на авторката видях, че тя грижливо е отделила две рецензии – за своите творби, и за тези на загадъчната Цета Цветева. Предполагам, че това е литературна мистификация на самата Санда Йовчева, тъй като цели пасажи от текста са авторски и присъстват в споменатото вече сборниче. Вероятно съставителката на първата представителна литературна женска антологична книга е решила да се „скрие” зад артистичен псевдоним, за да не бъде упрекната, че много страници си е самоотредила – и поезия, и проза.  Между тези две прояви има още една – юбилейният сборник (1924), посветен на 30-годишната обществено-творческа дейност на Анна Карима (1921). Сетне, вече дейна членка на КБП (1930) тя участва и в двете представителни книжки „СНОП“ (1934/1937) – като в едната публикува откъс от повестта си „Всред спомените” (1937).

За около десетилетие Санда Йовчева успява да разгърне своя писателски талант. Дебютира с две стихосбирки, ала те все още остават недостатъчно обследвани. Силата ù е обаче в изграждането на белетристичните платна. Нейните повести и романи са сред достиженията на родната проза от 30-те години на миналия век. Две от тях са подценени от акад. Петър Динеков, чиято сила е в изследването на фолклора и старата българска литература. Някак младият тогава прохождащ критик не успява правдиво да разчете нито „Отхвърлените“, нито „Кръст за храброст“. И двете отрицателни рецензии авторката грижливо е съхранила в архива си. Чудно ми е как П. Динеков, който с възторг пише за виталността и бунта на Багряна, не успява да провиди чисто женската проблематика в лицемерното отхвърляне от страна на обществото спрямо изоставеното от бащата дете, дискриминацията на същото това общество към фигурата на самотната майка. Още повече, че текстът на С. Йовчева постига и законодателни промени в тази посока – приемането на отхвърлените. Стилът на романа се отличава с една характерна сбитост и лаконичност, ала и с напрегнатост, сгъстеност на сюжетното действие, което приковава вниманието на читателя. За жалост авторитетният изследовател на възрожденски писатели не вниква в проблема за неприемането на различието, залегнал във втората повествователна творба – „Кръст за храброст“. Същото лицемерно българско общество не приема националния герой, пожертвал здравето си и останал инвалид, окитило го с орден, но третиран като аутсайдер. Това е и първият опит на С. Йовчева да разказва и сюжетира за Първата световна война. Централна тема на най-мащабното ù творческо достижение. Ала бих се спрял и на още няколко нейни творчески страни.

В същото това десетилетно творческо израстване писателката успява да създаде и няколко оригинални детски книжки. Имах възможност през 2016-та и 2017-та да представя този тип творчество на научните форуми, организирани от Института за литература (БАН), отговорници бяха д-р Росица Чернокожева, доц. Людмила Малинова и д-р Емилия Алексиева. Отново впечатляващ е стилът на разказване. Определено С. Йовчева има свой собствен почерк, маниер на писане. Прави впечатление, че и в текстовете, адресирани до по-ниска възрастова аудитория авторката проблематизира своите теми – за различието и за мястото на жената в обществото. Дори в рамките на историческите новели „Пена Юнакин“ и „Княгиня Мара“ С. Йовчева откроява водещото поведение на жената спрямо мъжа. Т.е. жената е равноценен партньор и личност на мъжа. Стремеж на всички теоритизиращи зараждащия се през зората на 20-ти век роден феминизъм – и Анна Карима, и Жени Божилова-Патева – авторка на брошури, посветени на темата още от 1904/ 1910 и през 1932 написала блестящите есета „Светлина по пътя на жената“. Този 30-годишен път извървян и от Патева засвидетелства, застъпва творческия апогей не само на самата Санда Йовчева – 30-те години на миналия век са същински разцвет, същинско случване на женското: засвидетелствано е не само със  стихосбирките на големите Елисавета Багряна, Дора Габе, Мария Грубешлиева, Магда Петканова, Бленика, ала и с по-скромните дарования като Северина, Илина Петрова, Яна Язова, Весела Василева, но и в полето на прозата нашите авторки бележат голям естетически скок (заимствам фразата от друга достойна дама на нашата литературна наука – проф. Розалия Ликова) – „Харитиният грях“ и „Градът е същият“ на Анна Каменова, „Солунският чудотворец“ и „Дъщерята на Калояна“ на Фани Попова-Мутафова, „Ана Дюлгерова“ и „Капитан“ на Яна Язова, сборниците с разкази и повести на Веселина Геновска, Весела Страшимирова, Цонка Николова, Калина Малина, Фани Мутафова, Златка Чолакова, Олга Чавова, по-скромните достижения на Блага Чорбева, Радка Зидиг, Богдана Стайкова-Бойклиева, Блага Пенева-Стефанова.

Женската визия спрямо най-дивашкото, най-безумното действие на човека (в частност и на мъжа!) – войната – е въплътено в основата на романа-дневник „Ние в дълбокия тил“ (1937). Книгата е хвалебствено приветствана от Кирил Христов (апропо, този скандалджия с възторг пише и за Фани Попова-Мутафова, ала и за Евгения Димитрова, за Калина Малина). Сравнявана е същата тази книга и с романите на Ерих Мария Ремарк. По свидетелствата на самата писателка – реално ръкописът е бил готов още 1921/22 г., т.е. по времето когато известният европейски автор издава своите знаменити опуси „На западния фронт нищо ново“ и „Обратен път“. Един задочен диалог се оформя с друг женски роман – „Приключения“ на Евгения Димитрова (по-напред споменах вече). Много се надявах едно прохождащо издателство, насочило вниманието си именно към военната тематика да се позаинтересува и от единия, и от другия текст. За съжаление досега те (романите) остават все още популярни на малцина литературни специалисти. Много топлина, много обич и тиха болка се разкрива из страниците на антивоенния опус на С. Йовчева. И тя по йовковския маниер: пишейки за войната, реално я зачерква (повестта „Последна радост“ е великолепен пример в тая посока – Люцкан „изключва“ жестоката действителност на кръв, болести и смърт, пренасяйки се в пространството на спомените, носещи му усещане за мир и хармония). Изумителното в романа на тази майсторка е как съчетава драматизма, мъката и усещането за красота, за волност и свобода – описанията на морето директно обвързват „Приключения“ и „Ние в дълбокия тил“, от друга страна вписват се контекстово в маринистката тема, развихрила се именно през 30-те години на миналия век в нашата литература – за него пишат и Багряна, и Дора Габе, и Яна Язова (цял роман!), и Весела Страшимирова (сочена като първенец, ала реално първенецът е Евгения Димитрова още със споменатия „Приключения“), ала, разбира се и Кирил Христов, Никола Вапцаров – органически свързан с темата, спорадично преди него Яворов, та и сам Вазов. Също роман, макар и не особено сполучлив, за рибарите пише и малко познатият днес Георги Попстаматов – „Рибари“. Така че Санда Йовчева улавя тази модерна тогава тенденция в нашата литература и я претворява в своя забележителен художествен текст. Да, тя е редактор и на вестник „Миротворец“ – т. е. гражданската позиция, пацифистките убеждения, които изповядва общественичката Санда Йовчева са въплътени и в най-мащабното ù литературно постижение.

В края на живота си и в навечерието на Втората световна война писателката създава своята повест „Малката цветопродавачка“ (1941) – едно не само лично постижение в творчески план, ала и повод да се помисли родната литература като поле, в чиито граници работят равностойно и мъжете, и жените. Всички, свързани с историята на българското художествено слово когато стане въпрос за Христо Смирненски се сещаме за брилянтното му лирическо произведение „Цветарка“. Така става, че Санда Йовчева не само сюжетира, ала и доразвива темата, заложена в обичаното  стихотворение на Ведбал. За жалост родното литературознание не успя да провиди тази близост и не съумя да изгради добър междутекстов мост в тая посока. Оставам с надеждата, че тази година, когато отбелязваме юбилей от кончината, и догодина, когато кръглото число ще е свързано с рождението на тази заслужила наша литературна и обществена деятелка, сериозните издателства ще се сетят за нея, ще поемат предизвикателството да преиздадат „Отхвърлените“, „Кръст за храброст“, „Ние в дълбокия тил“ – може и в един общ том. Също така биха били откритие за нашата литература и детските ù разкази и повести – „Родна стряха“, „Княгиня Мара“ и „Пена Юнакиня“. Така значимата и незаслужено потънала в забвение голяма наша писателка ще заеме полагащото и се място в историческия развой на родната литература. Това би било празник както за самата авторка, така и за родното литературознание, което остава все още в неин дълг. Та, дано!

© Петър Михайлов

error: Свържете се с нас.