Васил Евстатиев Априлов Ч.2

За основни български възрожденски институции Априлов смята училището и църквата. Възгледите му за образованието са свързани с идеите на Просвещението за силата на здравия разум, за ролята на познанието и научната истина за свободата на личността и на народите. Тези идеи могат да се осъществят чрез масова просвета в училище от нов тип. Априлов обогатява проектите на П. Берон за модерно българско учебно дело и създава първата цялостна концепция за характера, задачите, социалната и националната роля на новобългарското училище, което трябва да съответства на възраждащото се през 30-те години на ХТХ в. „учебно любознание“ на българите, на събудения им стремеж към материален и духовен напредък. „Истинското училище по европейски образец“, „народното училище“, както Априлов го нарича, трябва да дава светски знания. В началната му степен момчетата е нужно да изучат „бащинът си старий и новий язик с церковната и светската история, с числителната наука и със землеописанието. С това учение ученикът познава светът, познава себе си и познава що е длъжен в общежитието и как да успява в торговията си. Ония, дето ищат да идат по-далеч, трява да изучат и чуждите потребни язици, както отоманският, гръцкият, влашкият и пр.“ (с. 210). Главният отличителен белег на новото училище е, че в него езикът на обучението е говоримият български език. Освен че улеснява усвояването на знанията, обучението на роден език предотвратява опасността от асимилация на българите, особено от евентуалното им гърцизиране и от гъркоманството, което заплашва най- вече заможните слоеве, ако не се просвещават. Саркастични са думите на Априлов, че богатите „при своето грубо или тлъсто невежество се перчат с думите аз съм грък“ (с. 318). Даже получилите гръцко образование и привързани към него българи „трябва по собствена воля да учат децата си на български, докогато те изучат аритметиката, географията, историята, а тъй също и българското словосъчинение, па тогаз, при този последен урок, да захващат да учат и славянския, и гръцкия езици, като се преподават обаче и те чрез българския. Тъй постъпват всичките сегашни народи (тъй трябва да постъпим и ние); инак няма нищо да извършим“ (с. 318). На български език трябва да бъдат и учебниците, и цялата училищна книжнина. Необ­ходимите чуждестранни книги трябва да се превеждат на български език, като и тук се следва примерът на просветените народи. Към Р. Попович Априлов се обръща с риторичния въпрос:

„Кажете ми, прочее, тия различни народи щяха ли да достигнат до днешното просвещение, ако те постановяваха като догмат, че образованието не може да се разпространи освен изключи­телно на елинският език и те сляпо изучаваха до ден днешен само този език? Но не! Народите направиха онова, което е изискувал здравият разсъдък: те се сдобиха със собствена книжнина, преведоха на свой език всичките елински съчинения, а по този начин те излязоха по-наяве и днес са по-образовани от елините. Тъй също трябва да постъпи и нашият народ […] Ще кажете, че мъчно нещо е за българите преводът на толкози книги […] За да бъдат преведени книгите, трябва веднъж да стане начало; ние живеем за нашите потомци; нека захванем ние, за да могат те да довършат“.

(с. 307–308)

Априлов правилно преценява, че за българските условия (много ученици, а малко учители) най-подходящият метод на преподаване е „начинът на Ланкастер, което е нов лесен начин на началото на учението, алилодидактики називаеми; по него яко скоро учат дечата“ (с. 234). Училището има и възпитателни задачи – „само учението ест, що може да стори человека добронравен, добър гражданин и домакин добър“ (с. 232), то ще подготвя и родолюбци, които ще са горди, че българският народ „не по-малко от всички останали славянски племена има правото да е известен“ (с. 21–22). За да даде плодовете си, образованието трябва да е системно и цялостно – учениците да усвояват знанията постепенно и последователно и да завършват целия курс на училището, а не да го напускат, щом се нау­чат да четат и да пишат. Това за Априлов е важен обществен въпрос: „Но нека да ся изправи преждевременното отнемание на децата от школите. И какво е потребно да сторят кметовете (чорбаджиите), за да оставят бащите децата си да ся доучат? Той вопрос можат истите кметове да го решат и да заберат тии първи да оставят децата си да свършоват горното учение – от тях чаками това добро“ (с. 210). Първостепенната роля в училището принадлежи на учителя и той трябва да има висок обществен статус: „Ние тука видим, каквото царете, министрите, генера­лите и сичките големите почитат и награждават учените и даскалите, защото тие са, дето се стараят за доброто и за учението на децата им; ако не са тие, децата им щат да останат неучени, невежди и непотребни да управляват народът“ (с. 251). За всяко училище е полезно да задържа добрите си учители, те да остават на едно място 5–6 години. Учещите в чужбина Априлов призовава:

„Имайте за свята длъжност да обичате отечеството си […] помагайте му сякакво и като свършите учението, върнете се да му слугувате на потребите му и на нуждите му […].“

с. (356)

Той ратува и за образованието на момичетата и има планове за откриване в Габрово и на девическо училище. Училището трябва да бъде демократично, масово, общодостъпно, без каквито и да било привилегии за учениците, безплатно, с обществена издръжка, ръководство и контрол при изрядна финансова отчетност. На габровските общинари в писмо от 16 август 1833 Априлов обяснява, че трябва да се изберат „трима епитропи на школата“, „честни хора“, които „да поемат управлението, тоест разходът, собиранито на парите и плащането и още щото е нужно […] сяка година в едно време да придават счетът на отечниците и на онези, що са спомоществовали, за да видят колко пари са влезли и колко са са похарчили“ (с. 233). Строго е напомнянето епитропите „да не земат от чуждите момчета (от други селища – б. м., П.К.) нито една пара“ и приемането им да е безпристрастно – „нито родство, нито дружба, нито селенец (от наше село) не трябва да ни тегли“, „школата е обща и открай светът ако дойдат, нека се учат“ (с. 313). Просветното дело се осигурява материално от дарения, но голямо значение има и междуучилищната взаимопомощ. Пословични са Априловите думи „Както брат помага на брата, така и училище требува да помага на училище“ (с. 303). „Българското учение е във возрождението си – констатира Априлов, – няма много учени, нито богати родолюбци, които да му дадат помощ, и затова, като сиромашко, трябва само себе си да помага и със соединени сили да върви напред. Сяко училище и сякой человек трява да счита другите училища и другите родолюбци като себе си, братия и общи благотворители на юношеството“ (с. 208–209). В завещанието си Априлов провижда бъдещите успехи на българското образование, когато в България ще се открият училища „на високите науки“ – лицеи, академии, университети. Особено значителен е фактът, че теоретичните постановки на Априлов са свързани с неговия реален личен опит и са обосновани от практиката му на първостроител на възрожденското училище.

Българската църква според Априлов би могла да изпълнява изключително важните си обществени функции, ако се освободи от опеката на Цариградската патриаршия. Само ако е автономна, тя успешно ще укрепва християнската вяра на българите, основен стожер на наро­дностното им съзнание, който ги разграничава от поробителите друговерци, ще съдейства за формирането на българската нация и засилването на устойчивостта ù срещу гръцката асимилаторска агресия. Още при зародиша на църковнонсщиопалната борба Априлов е неин поддържник и категорично определя стратегическите и цели – архипастири и пастири природни българе“, богослужение на български език, независима Българска патриаршия: „Да ся грижим да имаме в церковете священата литургия български и книгите на словенски язик […] и сичкото духовенство да е от българе учени, които да проповядуват на български язик православието, за да може секи да го разбира и да ся подкрепява на вярата си“ (с. 231); народните пратеници по църковния въпрос в Цариград да искат „независимий патриарх […] както го имаха перво българете“ (с. 355). Априлов подробно излага и пътищата на борбата – не дипломатически преговори, а активни, единни, неотстъпни общонародни действия, подготовка на български свещенослужители, на българска религиозна книжнина, правилен подбор на дейците по цър­ковния въпрос – неподкупни, честни „человеци любородни и учени, да не могат греците да ги излъжат и да знаят какво да хортуват, дето треба“ (с. 316). Като свързва поведението на фанариотите спрямо българите през ХТХ в. с византийската политика в далечното минало, Априлов правилно разкрива истинските намерения на Византия при покръстването на българския народ и създаването на славянската писменост.

Сред средствата за национално пробуждане, осъзнаване и устойчивост Априлов особено откроява родната история и родния език. Той е силно пристрастен към разкриването на бъл­гарското минало, защото добре разбира връзката, приемствеността между минало и настояще, сигурен е, че „на българите им е необходима тяхната история“, че „тя трябва да поощри нашите съотечественици и да възбуди националната им гордост“ (с. 236). Това го подтиква както да издирва исторически документи, така и да издаде сбирката си от стари грамоти: „Уверен съм, чи секи, дето прочете царските грамоти с прилежание, ще возимее желание да познае подробно историята на той народ, на когото ся счита син. Историята ще го научи, чи требуваши от малки да ся посвети на учението, за да не ся крие под чуждо име; тя веке ще го научи, чи требува да стори той това, що не стори баща му за него. Той ще земе други път и ще ся погрижи да научи чадата си, що не е учил сам. Чадата му ще ся образоват, както и чадата на другите родове, и не ще ся крият, но още ще ся хвалят, чи са българе. Другите народи ще ги приемат като человеци просвещени и ще ги считат достойни да са техни друзи“ (с. 353). В съчиненията си Априлов разглежда редица въпроси от българската история с желание да я популяризира и сред съна­родниците си, и сред чужденците (главно сред русите). Опитва се да изясни произхода на пра­българите, застъпвайки тезата на Й. Раин и Венелин, че те имат славянско потекло, коментира въпроса кога започва Българското възраждане (според него с унищожаването на еничарския корпус през 1826 и началото на турските реформи).

Правилно осветлява важни моменти от българското минало – създаването на българската държава, приемането на християнството, об­щославянското значение на Кирило-Методиевата дейност и ролята на България за запазването, развитието и разпространението на славянската писменост и литература, времето на Асеновци и на последните български владетели, падането на България под турска власт, „пробудата“ на българите в края на XVІІІ и началото на XIX в. Априлов пръв събира и систематизира сведе­ния за своето съвремие – за началния перод в развитието на новобългарското образование (откриването на взаимни училища, дейността и заслугите на първите новобългарски учители, на дарителите за народна просвета), на възрожденската книжнина, новобългарския език. Ма­кар че е участник във възрожденските процеси и няма необходимата за оценката им дистанция във времето, той проявява верен исторически усет, изтъква жизнено важните и прогресивните насоки в тях, взаимодействията и противоречията между отделните им течения и тенденции, при това винаги добросъвестно и етично въпреки полемичната си пламенност и ясно изразена лична позиция. Забележително достойнство на историка Априлов е схващането му за континуитет в разглеждането на историческите факти и историческите знания – събитията от миналото доказателствата за тях да се проследяват в многостранни взаимни връзки и в интерпретацията им от различни историци от различни епохи. Така например за да обори твърденията на Д. Ти­рел за Кирил и Методий, славянската азбука и покръстването на сърбите, Априлов използва материал от съчиненията на Тироловите сънародници Раич и Дж. Бранкович, свидетелства на византийски хронисти, български, руски, чешки историци, доводите му са не само исторически, но и филологически, иалеографски и др. и то на висотата на съвременната му наука. Съкровено желание на Априлов е да бъде написана цялостна научна българска история. След смъртта на Венелин той се надява с тази задача да се заеме Савелев-Ростиславич и в завещанието си определя необходимите за целта средства.

Филологическата компетентност на Априлов обуславя интереса му към езикови въпроси и участието му в езиковата дискусия през Възраждането. Той познава добре историята на българ­ския език, разграничава (наред само с Ив. Богоров от съвременниците си) старобългарския език от руската му редакция – църковнославянския, и безкомпромисно отстоява становището си, че старобългарският е езикът, на който Кирил и Методий превеждат първите славянски книги, на който пишат старобългарските книжовници, като Йоан Екзарх и Черноризец Храбър, езикът на юсовите пергаментни ръкописи (като Остромировото евангелие, Реймското евангелие, Манасиевата летопис, Светославовия изборник от 1073, Евангелието от 1545, намерено от Бодянски), които са обект на изследвания от страна на руски и чешки слависти. Априлов въвеж­да в българската езиковедска терминология понятията старобългарски и новобългарски език: „Когато пишем или превождаме на нашия стар език, достатъчно е да кажем, че се превежда на старобългарски, както гърците казват – на ново- и старогръцки.

А за преводи на гово­римия език доста е да казваме – на „новобългарски“, а не „славянобългарски“ (с. 277). Въпреки еволюцията си новобългарският език е запазил връзката си със старобългарския; най-важните доказателства за това са назалното произнасяне на „юса“ (гласната ж, голямата носовка – б. м., П.К.) и употребата на членната форма (съществувала в зачатък в старобългарския език) и в новобългарския. Настояването на Априлов старобългарският, а не църковнославянският да се използва за коректив на новобългарския книжовен език допринася той да избегне руското и сръбското влияние и да запази самобитността си. Езикът за Априлов е първостепенна национална ценност, символ на нацията и носител на националните традиции; твърдо е Априловото становище, че „всеки народ, колкото и малък да е той, трябва да обработва езика си“ (с. 317). От друга страна, при целия си пиетет към славянските първоучители, старобългарския език и старобългарската книга той стига до прагматичния и рационалистичен възглед, че новобългар­ският книжовен език трябва да се гради въз основа на „оригиналната българщина“ на живите новобългарски народни говори, да приеме характерните техни особености, като например членната форма като израз на определеност. Такъв е нужно да бъде езикът, на който да се преподава и който да се усвоява в новия тип училище, на който да се създава новата книжнина — „[…] нашият народ има нужда да се осветлява от книги, писани на народния език“ (с. 275). Необходимо е азбуката и правописът му да се опростят и той да стане „приятен и лесен за изучаване“. Априлов е убеден, че българите от XIX в. не могат да се върнат към употреба на езика от IX–X в.: „Примерът на италианците, гръците и други словенски народи показаха ни, чи суетно нещо щеше да е, ако ищехме да ся дръжими с онова мнение, чи требова да ся грижиме да возобновим старият българский язик, дето го имами в священото писание и в другите стари ръкописи“ (с. 190). Априлов е солидарен с Ат. Христопулис, Константинос Вардалахос и други гръцки радетели за установяване на новогръцкия език като книжовен, възприема европейското позитивистично мислене, което вече е преодоляло увлечението по гръцката класическа древност, и се обръща към привържениците на „сербско-руското произношение“: „Дали мислите, чи ще обърните народът да върви по волята ви? Имате погрешка, любезни! Това никога няма да стане […] Ми требува да следуваме за народът и по неговият говор да сочинявами граматики и да пишем помежду си, инак плаваме против водата“ (с. 196); „Здравият ум показва, чи само народът има власт да применява наречието си, писателите требува но него да вървят; ако правят свои видумки, стават смешни на другите родове“ (с. 205); „Да поправяш езика но свой произвол би било химера“ (с. 174). Бащиният език за Априлов е една от най-здравите връзки на всекиго с народността му, затова неотменно негово изискване е в новобългарското училище да се преподава на роден език и той да се изучава като главен предмет:

„Нека прочее обявим бащина си език за основен език и нека учим децата си най-напред на езика им, заедно с географията, историята, аритметиката и със старобългарския език (словенския); при това нека после чрез езика си, т.е. сегашния български, учим и другите езици, като захващаме от простогръцкия. Тази е европейската система; нея намериха европейците за права и тя наистина е правата система“ (с. 308); „Нашето мнение не е, чи болгарете да се учат салт болгарски, но да се учат на болгарски началното учение, граматика, катехизис, аритметика и история, чи тогава да влезат в стари болгарски и грецки язик […]“

(с. 311)

„Съгласен съм, че непосредствените отношения на българите с гърците изискуват изучаването на езикът им; на мнение съм още, че ако би изучавали и японския език, то е се добро, но нека българите изучават гръцкия и другите чужди езици по примера на европейците“ (с. 308); „Българинът трябва да изучава п ъ р в е н своя език, та после д р у г и“ (с. 278). Като знае, че „застигналите вече на възраст не могат да изучат бащиния си език“, Априлов препоръчва на учение в Русия да не се изпращат малолетни българчета, защото „те лесно могат да забравят бащиния си език“ (с. 52). Той държи на чистотата на родния език и предлага конкретни способи за избягване на чуждите думи, прави и някои наблюдения и проучвания в областта на ономастиката и етимологията, като се стреми към изчерпателност и прецизност на привежданите доказателства, рецензира възрожденски български граматики (показателно е одобрението му за „Първичка българска граматика“ от Богоров). Настоятелни са усилията му да обедини просветените българи около общи принципи на езиковото строителство. Поради ранното напускане на родината си със собст­вената си езикова практика той невинаги може да защити убежденията си, но с теоретичните си постановки очертава правилно бъдещото развитие на българския език. Показателно е, че подобни на Априловите препоръки към българските книжовници отправя филолог от ранга на И. И. Срезневски – да се пише на език „колкото е възможно повече народен и да се избягват в изговора и писането всякакви лични прищевки“. През 50-те години Априловите становища надделяват в схващанията на добрите писатели начело с П. Р. Славейков.

Априлов е един от първите ранни възрожденци (друг от тях е Неофит Хилендарски-Бозвели), които разбират, че съдбата на балканските народи зависи от великите сили, и търсят могъщ покровител и съюзник за решаването на българския въпрос. Външна помощ той очаква преди всичко от Русия, тя е най-голямата му надежда и опора в стремежа за културен подем на бълга­рите. Това е съвсем естествено поради общия славянски корен и общата религия на двата народа, езиковото им родство и стародавното им духовно общуване. Априлов подчертава, че българите „за обетована земя всякога са смятали Русия (Москва), която има едно и също богослужение с тях“ (с. 39), че „българите от сърце и душа се обръщат към своите по-големи братя, могъщите руси. Като произхождат от един и същ велик корен, нямат ли право те да сторят това? Не са ли длъжни по-големите братя да дадат всякаква помощ на възникващата между тях образованост?“ (с. 150). Към руската култура и наука и нейните дейци одеският българин се отнася с преклоне­ние и възхищение, чувства се като техен „осиновлений и преданий българин“, изпитва дълбока признателност не само към Венелин, а и към другите руски българисти, които запознават научната общност със „славното някога славянско племе“ и със съвременното му състояние. Априлов съзнателно работи против национално-културния херметизъм, поставя въпросите на българската култура пред широк славянски форум, използвайки главно възможностите за развитие на руско-българските културни връзки. Дейността му е в две насоки. Към русите той апелира да засилят на най-високо научно равнище интереса си към миналото и настоящето на българите: „Направилата вече толкова много Руска академия ще стори най-голямо благодеяние и на литературата, и на историята, ако изпрати неколцина учени да пътуват из България. Там може да се събере обилна жетва в много отношения“ (с. 99). Съветът му към българите е да използват постиженията на руската култура. Руските учебни заведения той посочва като най- подходящи за подготовка на българската интелигенция: българите „имат братята си руси, които се грижат и залягат за отечественото си просвещение; ако българите започнат да се образоват и те според него, те се упътват по този начин в обработването на собственото си просвещение. От братята си руси те могат да получат всякаква помощ за просвещението си, никога обаче от гърците или от други някои народи“ (с. 318); „Само възпитаните в Русия могат по разни начини да станат полезни за народът си и нека всеки родолюбец пресметне това нещо както подобава“ (с. 319); „[…] ако някога българите видят истински свои учебни заведения и народна литература, то ще стане само чрез изучаването на родния им език с помощта на руските и славянските книги, които излизат в голям брой в Русия, и че тъй като тая държава обръща голямо внимание на всички славянски наречия изобщо, то и българите трябва да искат пособия от нея, а не оттам, дето малко се грижат за славянството. Тая истина рано или късно ще възтържествува и бъл­гарската младеж ще се обърне към учебните заведения на своите едноплеменни братя, за да усъвършенствува своите познания и своята литература“ (с. 123). Тези напътствия на Априлов бележат една от основните линии в българското културно развитие за десетилетия напред. Той подкрепя всеки почин за взаимно опознаване между руси и българи и твърде много допринася за това. Без неговите енергични постъпки не би имало руски стипендии за български ученици в Русия в началото на 40-те години. Постигнатото от него организирано развитие на руско-българските културни връзки през 30-те и 40-те години, които се отличават с интензивност, целенасоченост, резултатност и нови форми, по-нататък се утвърждава като най-плодотворната насока във взаимодействията на българската култура с културите на другите народи. Особено важен момент в теоретичните постановки и в практиката на Априлов в областта на чуждестран­ните контакти е поведението му на равностоен партньор, изискването му за равнопоставеност на участниците в сътрудничеството. Българите не са раболепни молители; българският въз­рожденец с достойнство изтъква първостепенната им роля в културния развой на славянския свят, който им е исторически задължен:

„[…] българете са ся покръстили по-напред от сербите и от сичките други словене […] ми, българете, […] сме били первите наставници на сербите и после на русите в книжевността и […] просветили сме ги сос светило на истинната вяра и им сме предали священото писание на своят език. […] За возмездие на такива услужения слабите внуци на старите българе просят сега от силните си кръщелници само внимание и участие в писмеността им, която ся возраждава, и в успехите им на попрището образования, което още повече трябва да сблизи и по-яко да свърже помежду си тези два клонове, които произрастуват от истият велик корен.“

(с. 229)

„В по-щастливи времена, когато с помощта на еднокръвната Русия лъчът на просвещението ще озари сегашните чеда на България, когато всички руски учени ще се убедят в тяхното славянство и ще си спомнят за първобитното състояние на руска­та писменост и за приемането на църковните книги от българите, русите ще поемат някакво задължение да покровителствуват развиващото се днес желание на българите да се образоват, а освен новата българите ще разработват и старата своя литература и може би ще принесат на Русия дан със своите способности и старание“ (с. 35). Освен това въпреки несъмнената си добронамереност към руската държавна власт Априлов има доблестта директно, в писмо до М. С. Воронцов, препратено от него до министъра на външните работи К. В. Неселроде, да изрази неодобрението си на руската политика по българския църковен въпрос (вероятно това е пър­вото официално обръщение към руското правителство по този проблем). Цялата си дейност по развитието на руско-българските връзки Априлов извършва от позициите на български възрожденец, ръководен от желанието да бъде полезен преди всичко на своя народ.

Априлов е един от първите и най-заслужилите български народни будители; през 40-те години на XIX в. е на челно място сред българската интелигенция и в центъра на българския одески културен кръг, ползва се с голяма популярност в българските земи. Отличава се с изключително точен усет за същността на възрожденските промени, за най-важните идей­ни и организационно-практически въпроси на започващото българско културно-просветно движение и правилно се ориентира към източниците и възможностите за неговото развитие. Неоценим е приносът му на първо място като теоретик, вдъхновител, организатор и дарител на модерното българско образование, което в определена степен е решаващо за успеха на Българското възраждане; според Г. Ганев всички предишни български просветители изглеждат архаични в сравнение с него. Но това е само една страна от невероятно широката му дейност. Той е и ранен идеолог на движението за църковна независимост, успешно се бори срещу фанариотските асимилаторски пристъпи спрямо българите, утвърждава активното родолюбие като най-висока човешка добродетел и способства да се обединяват, координират и насочват към конкретна народополезна работа усилията на вътрешните и задграничните културни дейци и центрове. От всички свои съвременници той се занимава най-компетентно с въпросите на българския книжовен език, проявява вярна интуиция и в редица други научни области, има приноси в българската историография. Той е първият български писател и полемист от евро­пейски тип, въздейства убедително на читателите със своята аргументираност, с документал­но-публицистичния си стил, живо слово и искрени чувства; за него целта на всяка обществена и научна дискусия е истината, а за да се достигне до нея, опонентите трябва да са максимално толерантни, добросъвестни и обективни. Неслучайно И. И. Срезневски го съизмерва с В. Караджич и има желание да напише биографията и на българския просветител. Най-авторитетни изследователи на Българското възраждане, като Ив. Шшиманов, Б. Пенев, П. Динеков. Ил. Кочев, са единодушни във високите си оценки за него. Още Св. Миларов смята, че „ликът на Априлов стои начело в пантеона на новите велики мъже български“. За Арнаудов Априлов е „едно от най-привлекателните и възвишени въплощения на българския дух в стремежа му към народностно самоизяснение и утвърждение“ (Арнаудов 1935, с. VIT).

Априлов е богато надарен с интелектуални и нравствено-психични качества на общест­веник, организатор, вдъхновител и водач – воля за действие, праволинейност, принципност, постоянство, упоритост и настойчивост, но и дипломатичност и тактичност при осъществяването на поставените цели. Същевременно той е емоционален, уязвим, със силно чувство за чест и достойнство, със сложен вътрешен свят. Той изживява не само удовлетворение и радост от постигнатото, но (вероятно в много по-голяма степен) разочарования, обиди, горчивини, дори отчаяние при сблъсъка си с безбройните прояви на невежество, сребролюбие, подкупност, себичност, равнодушие, на които не е чуждо и неговото съвремие. Само моралната му сила на патриот и народен будител го извисява над конфликтите, съпротивите, противодействията на „закоравели само в алчност хора“ и го окриля в пътя му на обновител и реформатор.

Първата Априлова биография е „Болгарин Василий Евстафьевич Априлов“ от Савелев-Ростиславич, публикувана във в. „Санкт-петербургские ведомост“ (№ 221–224, 3–7 октомври 1848). Статии за Априлов са поместени в десетки чуждестранни и български енциклопедии и енциклопедични речници; една от най-ранните е написана от Сп. Н. Палаузов за „Знциклопедический словарь, составленньш русскими ученьши и литераторами“ (Т. 5, СПб, 1862, с. 178–180). Биографични сведения съдържа книгата на П. Р. Славейков „ Габровското училище и неговите първи попечители“ (1866). През 1888 по случай предстоящата 100-годишнината от рождението на Априлов е издадена първата биографична книга за него – „Василий Евстатиевич Априлов, мощният подвижник на новото училище в България“ от Св. Миларов. Най-подробното досе­гашно изследване за Априлов прави Арнаудов – „Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789–1847)“ (1935). Автор на очерка „Васил Априлов“ в „История на българската литера­тура. 2. Литература на Възраждането“ (1966) е Цв. Минков. През 1989 излиза очеркът на Д. Цанев „Васил Априлов (200 години от рождението му)“ – аналитично изложение за живота и дейността на Априлов от съвременни позиции. Издирени в наше време материали в одеските архиви са използвани в книгата на Ел. Налбантова „Васил Априлов. Време и съвременници“ (2004). Отделни въпроси от живота и творчеството на Априлов са разглеждани в множество статии, обнародвани в издания, посветени на Априлови юбилеи и в тематични сборници. Досега не е написана научна биография на Априлов, основана на цялостно проучване на запазените документи за него. Вътрешният драматизъм на Априловата личност, психиката му, „сенките и светлините в неговия скъп за всеки българин портрет“ (думи на Шишманов) се анализират в отделни моменти от Шишмановите студии, от Ст. Загорчинов, в повести на Г. Карастоянов, статии на П. Тошев.

Изданията на Априловите съчинения са непълни с изключение на „В. Априлов. Събрани съчинения“ (1940), подготвено от Арнаудов и включващо целия текст на отпечатаните Априлови трудове и известните дотогава негови писма. В научно обръщение е изданието „ В. Е. Априлов. Съчинения“ (1968. Подбор и редакция П. Тотев). Необходимо е пълно академично издание на Априловото книжовно наследство с подробен справочен апарат. Паметта на габровския възрожденец е увековечена в родното му място с пренесения през 1897 от Галац негов надгробен паметник, с Паметника на Васил Априлов пред АГ (1935, скулптор Кирил Тодоров), с названията на ул. „Априловска“ и бул. „Васил Априлов“; освен на АГ Априлов заедно с Н. Ст. Палаузов е патрон на библиотека „Априлов – Палаузов“ и читалище „Априлов – Палаузов“ в Габрово; учредена е Априловска литературна награда. Името на Априлов носят около 30 училища из цялата страна.

Литература:

Миларов, Св. Василий Евстатиевич Априлов, мощният подвижник на новото образование в България. Одеса, 1888. Ш ишмано в. Ив.: 1) Венелиновите книжа в Москва. – Бълг. преглед. 1897. № 8, с. 17–46, 9, е. 36 г – 70; 1898, № 10, с. 35–51; 2) Студии, с. 105–129; 3) Априловият сборник от бълтарски народни песни в архивата на Раковски. – СпБАН, 18, 1919, с. 2–16; 4) Нови студии, с. 3–61. Арнаудов 1935. К о с е в. Д. В. Ев. Априлов и Русия. – Истор. преглед, 1947, № 4–5, с. 426–434. К о н е в, Ил.: 1) Васил Априлов и българската културна рево­люция през Възраждането. – В: Светилник, с. 35–49; 2) Конев Т, с. 204–208; 3) Васил Априлов и българо-руските културни взаимоотношения. – В кн. му: Ние сред другите и другите сред нас. С, 1984, с. 97–117; 4) Русия, славян­ството и Европа в светогледа на Васил Априлов. – СпБАН, 1990, № 1,с. 19–27; 5) Конев II, с. 54, 139–140,160–161, 164–165; Конев III. 1, с. 101–106, 191–194; Конев III, 2, с. 66–84. Минков. Цв. Васил Априлов. – В: История на българската литература. 2. Литература на Възраждането. С, 1966, с. 145–160. Пенев II, с. 483–510. Карастояно в, Г. Васил Априлов. Черти от един живот. Докум. повест. С, 1971,2 изд. 1982. Ц а н е в, Д.: 1) Васил Априлов и него­вите възгледи за българската история. – В: Проблеми на Българското възраждане. С., 1981, с. 152–205; 2) Васил Априлов (200 години от рождението му). С, 1989. А н д р е й ч и н, Л. Васил Априлов (1789—1847). – В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 125–126. Андреева, П. Васил Евстатиев Априлов (Библиография]. – В: Б о т е в а, Д. Васил Априлов. 200 г. от рождението му. Габрово, 1989, с. 41–49. Д и н е к о в, П. Гласът на родолюбе­ца. – Съвремие. Притурка за литература, изкуство и култура на в. Балк. знаме. (Габрово), № 3, 28 юли 1989, с. 1–2. Памет – 200 години от рождението на Васил Априлов. – Зорница (Габрово), 33–34, 1989, с. 5–8, 14–39. Васил Априлов и българската възрожденска култура. Габрово, 1990. Васил Априлов и възраждането на Габрово. Габрово, 1990. Г е о р г и е в, Ст. Васил Евстатиев Априлов във фонда на българската наука. – СпБАН, 1990, № 5, с. 55–63. Гечев,М. Васил Априлов. Дарител и обновител на българското училище. – В кн. му: Будители на България. Про­летни приноси. С, 1998. Налбантова, Ел. Васил Априлов. Време и съвременници. Одеса, 2004.

© Петрана Колева