Из спомените на Алипия Генчов Влайков

… През Януарий, след като се върнахме в Стъргел, пристигнаха в Стъргел двама непознати търговци и преспаха – единия в хана на Бае Алекса, а другия в хана на Цинцарина Янаки. Тоя дето преспа при нас говори много по адрес на турците и за възстание срещу тях. Сутринта рано заминаха към Пирдоп през Гълъбец. Не зная откъде отпосле неучехме, че единият от тях бил апостолът Бенковски.

През Велики пости имахме много работа, работихме и на Велика събота до вечерта. Оста работа и за след Великден. След Великден като го попривършихме работата, бае Алекса ни пусна с[ъс] Сим[е]он Илиев да си идем в Пирдоп. То е било около 20 Април и въстанието средногорско е било обявено. До пристигането в Челопеч нищо особено не забелязахме. Щом минахме Челопеч срещнаха ни двама кавалеристи черкези припкащец  върху конете си, без много обяснения, от где на къде отиваме, ни удариха по гърбовете по един-два камшика и ние прибегнахме бързо към Златица. Бехме пак с магарето. Като приближихме до Златица видяхме, че около нея има окопи и в тях въоружени Турци. Една група ни пресрещна, разпита ни кои сме и от къде идем и къде отиваме. Отговорихме закараха в полицията. И там ни разпитаха. Питаха ни, кой ни познава. Аз видях там Пирдопчанина Турчин ковчежник – сандък-емени. Той каза, че ме познава и ни пуснаха та си заминахме за Пирдоп. С[ъс] страх пристигнахме, но никой не ни безпокои. В Пирдоп се научихме, че в Копривщица, Клисура, Панагюрище, Петрич имало възстание. Понятието възстание добре знаех от вестниците, в които през 1875 година на дълго и широко се пишеше за Босно-Херцеговинското възстание.

На следующия ден отидох в училището. Там беха учителите Сърданов. Кацаров, Кънчев, Търговецът Ив[ан] Клявков и др. Ученици имаше твърде малко, но не учеха. Повикаха ме учителите, разпитаха ме това онова и като видяха, че не съм посвятен в[ъв] възстаническите работи, мимоходом ме посветиха. От тях разбрах, че и в Пирдоп има възстанически комитет, но че той ще действува като пристигнат възстаници от Копривщица или от Панагюрище. Беха много весели, че добили сведения, какво Турците били разбити от възстаниците при Петрич и че пристигнали в Златица ранени черкези. Тия сведения отпосле се установи, че действително са били верни.

Един-два деня всеки чакаше, от де ще се зададат възстаниците. Не помня точно след колко деня пристигна от към София един табур войска и преспа в Пирдоп. Въоружени беха с „иглянки“ пушки, т. е. пушки с патрони, които се пълнеха изотзад, а не като известните дотогава кремъклийки и евзалийки пушки, които се пълнеха с харбия от устата на пушката. Преспаха и у нас 5 – 6 души. Никаква пакост не ни направиха. На другия ден заминаха за Копривщица. Те ни се видяха голямо множество. Знам, че мама и тато плакаха, че ще изгорят Копривщица и ще избият копривщенете. След 2 – 3 деня почнаха да докарват Пирдопските и Златишки Турци плячка от Копривщица – дрехи, бакъри, съдове, черги, плъсти и др. Продаваха ги на българите в Пирдоп за безценица. Ние нищо не купихме. Купували някои. Узнахме, че чичо Лило Кацара купил доста. Забравих да отбележа, че преди да пристигне войската в Пирдоп, Лъджанските и Душанските Турци нощно време избягваха в Златица от страх от копривщене, а и Коланларските, Карлиовските и Челопешките турци бяха избегали тоже в Златица от страх от Панагюрци и Петричане.

След потушаването на възстанието пристигна в Пирдоп Хафъз паша с войска да обезоръжава Пирдопчане. Беше петъчен ден. Излязоха Пирдопчане вън от града на горния Златишки път да посрещна войската заедно с учениците, наредени в шпалир. Идеше от Златица. Пристигнал бе от Панагюрище. При входа на града не се спря да приеме посрещането. Изплашихме се. Войската се наредила един вид на бивак на пазаря. Заедно с войската бяха надошли и най-лошите Турци от Златица. Пашата повикал членовете на старейшинския съвет (ихтияр-меджлиси) и им предложил да разпоредят щото всеки, който има каквото и да било оръжие, да го занесе на конака да го предаде. Тръгнаха из улиците теляли (глашатаи) да викат, че който не занесе на конака оръжието си, лошо ще пати. Ние нямахме оръжие. Вратникът бехме заключили и гледахме от отвода какво става по пътя. Дойдоха едни турци у учител Сърданов да го търсят. Не намериха го. Той бил у годеницата си – учителката Мария Джурова от Стара-Загора, която живееше в метоха (общинска къща). Майка му баба Алдьовица отишла да му обади, че го търсят. Обадила му. Той отишъл право на конака при пашата. Казали му да си предаде оръжието. Той казал, че нямал оръжие – имал само едно пищовче, но го дал на един свой приятел турчин Тахир и се позовал да го търсят и да го питат. В същност обаче той имал револвер, защото бил член на комитета, но го бил хвърлил с патроните в нужника. Турците знаяли, че няма оръжие, но за да могат да го бият, предложили му да идат с него у дома му да търсят. Златишки Турци 3 – 4-ма го подкарат, отишли у дома му, претърсили на-две, на-три и го подкараха да го закарат пак на конака. Гледахме от дома като го изкараха и почнаха да го бият с дипчиците на пушките по гърба. Той търчеше пред тях. Горкият. Плакахме, като гледахме това. Затворили го в конака. Там затворили и учителя Тодор Кацаров, учителя Ив[ан] Кънчов и още някои младежи. При тях затворили и 3 – 4 души Турци и Черкези, които ги били и малтретирали; скубали им брадите, бакембарди, каквито беха си пуснали. Подир 3 – 4 часа ги пуснали. На другия ден си замина войската и всичко си тръгна в нормалния ред.

По приготовлението на възстанието ето какво научих от после. Учителите Сърданов и Кацаров влезли в сношение с Каблешков в Копривщица и съставили в Пирдоп комитет. В комитета влизали: Сърданов, Кацаров, Кънчев, Ив[ан] Клявков, Братойо Петков, Евстати Иванов, Георги Петров Кацара, Поп Никола и не зная кои са били. Всичките били снабдени с револвери. Поп Никола ги е бил подвел под клетва. Евстати Иванов е бил куриер до Копривщица, а Георги Петров до Панагюрище. Никой никого не е издал пред Турските власти.

В Копривщица е бил чирак златар Пирдопчанина Георги Маринов Цокеров – 20-годишен. Когато Копривщенете в разгара на възстанието изклали циганете, в това клане е участвал и той. След потушаването на възстанието той избегал в Пирдоп. Копривщенете го издали, властта го хванала, откарала го в Пловдив, гдето го осъдили на смърт, но преди да го обесят пристигнало помилване – заменено било смъртното наказание с доживотно заточение. Заточили го в Диарбекир. След Санстефанския договор последвала амнистия на всички заточеници и той си дойде в Пирдоп. Като поборник той бе освободен от военна повинност. Но той пожела да отиде новобранец; Защото съм се борил, нали да мога да бъда войник? Казваше той. И служи на общо основание. Отпосле му дадоха поборническа пенсия, която сега, след смъртта му, остана върху жена му.

Преди възстанието учителят Сърданов е посветил повечето търговци в Пирдоп, като е искал от тях да дадат пари за оръжие. Повечето от тях, даже и стария хаджи Павел съчувствено се отнесли и дали по някои грош. Но в същото време счели за благоразумно да избегат от Пирдоп. Събрали стока – гайтан и аби – и заминали за Сърбия. Заминали са били Хар[алампи] Златанов, Ман[ол] Лесов, Х[аджи] Дим[итър] Х[аджи] Павлов, Хаджи Павел, Хаджи Тодор, Х[аджи] Павлов, Петко Пушкаров, Георги Койчов, Ив[ан] Джуранов, Георги Джуранов, Тонко Газенков с[ъс] сина си Ненко, Генчо Филипов, Ив[ан] П[…] Генчов, Дим[итър] П[…] Генчов, Саво Манолов, Злат[ан] Манолов, Лука Х[аджи] Павлов и др. – най-събудените пирдопчане. След потушаването на възстанието и след Сръбско-Турската война те се прибраха благополучно в Пирдоп, за да избягат отново през Руско-Турската освободителна война.

***

Алипия Генчов Влайков (21 юни 1856 – 10 август 1934 г.) е възрожденски учител, митнически и финансов чиновник, главен секретар на Министерството на финансите от края на XIX и първата четвърт на XX век. Брат е на писателя Тодор Влайков. Завършил класното училище в Пирдоп, той се изкачва по стълбицата на йерархията в държавната администрация, благодарение на пословичната си честност, трудолюбие и самообразование.

Изключително принципен и отговорен към действията си, Алипия Влайков е пример за безкористно и всеотдайно служене на своя народ и Отечество.

Показателно за авторитета и уважението, с които той се е ползвал, е фактът, че се пенсионира на 70-годишна възраст, рядък случай в българската обществена практика не само в онези години. В продължение на пет десетилетия като учител, управител на митници и висш държавен чиновник той усърдно се труди за възхода на страната си, за което получава заслужено признание – удостоен е с ордените „За заслуги“ и „Св. Александър“. А в качеството си на дарител, е ненадминат до днес по помощта, която е оказвал на съгражданите си. Дълги години построеното с негови средства старопиталище в гр. Пирдоп се именува “Алипия и Неделя Влайкови”.