В памет на Радка Пенчева
Ако приемем по-вероятната година на раждане на Дора Габе – 1886-а, това лято се навършват 140 години от рождението на знаменитата българска поетеса.
Използваме това Йовково заглавие, за да представим спомен на друг автор, свързан с Добруджа. „Тих спомен“ е озаглавен кратък текст, посветен на проф. Анатолий Константинович Медведев. Отпечатан е на страница 79 – 80 в двуезичния българо-руски сборник „В памет на проф. А. К. Медведев“[1], издаден в София през 1922 г. след кончината на учения. Споменът е подписан от Дора Габе-Пенева и е датиран „София, 15.VII.922“.
проф. Анатолий Константинович Медведев
Кой е всъщност проф. Анатолий Константинович Медведев[2], на когото е посветен сборникът? Той е роден на 18 (30) ноември 1863 г. в Харковска губерния (или в Курск). Средно образование получава в класическите гимназии в Харков и Уфа, а висше – в Естественото отделение на Физико-математическия факултет на Санктпетербургския университет, както и във Военномедицинската академия, която завършва през 1888 г. През 1889 – 1890 г. работи като лекар във Военноморската болница в Кронщат. След това става корабен лекар (1890 – 1891), а после – лекар във Военноморската болница в Санкт Петербург (1891 – 1893) и едновременно с това научен лаборант в Катедрата по физиология на Военномедицинската академия при проф. Иван Тарханов. Продължава да работи като корабен лекар в 7-и флот и на бронирания крайцер „Баян“ (1893 – 1894). На 26 ноември 1894 г.[3] докторът по медицина Медведев е избран единодушно чрез тайно гласуване за просектор в Катедрата по физиология на животните към Физико-математическия факултет на Императорския Новоросийски университет в Одеса. Започва работа в Университета на 7 март 1895 г. През 1896 г. той е избран от Съвета на Университета за приват доцент по физиологична химия в същата катедра. Първият спецкурс, който чете през 1896/1897 г., е именно по физиологична химия. Втория чете през 1898/1899 г. От 1897/1898 г. А. К. Медведев въвежда за студентите от Естественото отделение практически занятия по физиологична химия. На 31 май 1901 г. Съветът на Университета го избира за екстраординарен (извънреден) професор. От 1 септември 1901 г. той заема Катедрата по физиологична химия в Медицинския факултет на Императорския Новоросийски университет. От 1902 г. А. К. Медведев е вече ординарен (редовен) професор по физиологична химия. Два пъти е и декан на Медицинския факултет на Императорския Новоросийски университет: от 14 септември 1905 г. до 11 декември 1907 г. и през 1916 – 1919 г. В периода 1896 – 1913 г. допълнително се обучава през летните ваканции в лабораториите на проф. Е. Салковски в Берлинския университет и на проф. Г. Хюфнер в Университета в Тюбинген. Публикува редица изследвания в областта на оксидативните ензими (Pflüger’s Archiv за 1896, 1899, 1900 и 1904 г.). Освен това пише за връзката на левкоцитите с поемането на определени вещества в кръвта (Санкт Петербург, 1893), за гликохолевата киселина и др.[4] Лекциите на проф. А. К. Медведев по физиологична химия са издадени в Одеса през 1914 – 1915 г., а впоследствие неколкократно са преиздавани[5]. Напрегнатата работа и активната педагогическа дейност на учения влошават здравословното му състояние. Затова през юли 1919 г. той иска отпуск по болест. А през януари 1920 г. заради Гражданската война в Русия емигрира със семейството си в България.[6] Установява се в София. През 1920 г. постъпва като преподавател в наскоро основания Медицински факултет на Софийския университет, където е назначен за професор по биологична и физиологична химия. Умира не след дълго – на 12 декември 1921 г. в София.
Този уважаван учен, макар и живял малко в България, оставя трайна следа не само в университетските ни среди. Едно от доказателствата за това е издаденият посмъртно сборник в памет на проф. А. К. Медведев, в чието предисловие се казва: „През кратковременната си, пълна със себеотрицание и висок идеализъм дейност в България, покойният професор АНАТОЛИЙ КОНСТАНТИНОВИЧ МЕДВЕДЕВ успя да остави светла струя в българския обществен живот“. А сборникът се определя като „духовен паметник на незабравимия учен, а същевременно и принос към братската взаимност между руси и българи“. Изданието е под редакцията на проф. М. Г. Попруженко и А. Д. Дзивгов. Проф. Михаил Попруженко (1866, Одеса – 1944, София) е руски филолог славист, палеограф и литературовед. И той като Медведев става професор в Императорския Новоросийски университет, който завършва по-рано. След Октомврийската революция също бяга от Русия (1919) и се установява в София. От 1920 г. е редовен професор в Катедрата по славянска литература при Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Дълги години преподава в Алма матер, а през 1941 г. става редовен член на Българската академия на науките. Тоест единият съставител на сборника от години е колега на проф. А. К. Медведев и двамата споделят нелеката емигрантска участ.
В памет на проф. А. К. Медведев. Рус.-бълг. Сборник. Под ред. на М. Г. Попруженко, А. Д. Дзивгов. – Памяти профессора А. К. Медведева. София: Рус.-бълг. книгоизд., 1922. 222 с., 1 л.: портр.
Другият съставител – Крум-Александър Дзивгов (1895, София – 1936, София), е български публицист, получил образованието си в Париж и Гренобъл; осъден за своя брошура на затвор, където се разболява от бронхопневмония и умира в Александровската болница едва на 41 години. Както отбелязва Радка Пенчева[7], изследовател на личността и делото му: „Възможно е да се напише цяла книга за помощта, която оказва Ал. Дзивгов на всички белоемигранти, обърнали се към него за помощ. Неговият дом е бил отворен винаги за тях. Ето какво си спомня Христо Силянов по този въпрос: „…Едва ли има руски бежанец, учен, военен или обикновен човек, който да е минал през София и да не е видял добро от него, да не е вкусил сладък братски залък на неговата семейна трапеза. През 1919 г. случи ми се веднъж да чуя на улицата такъв разговор между руси:
– Есть здесь какой то молодой благородний человек, который помогает всем руским. Его фамилия Дзивгов – казваше една току-що пристигнала от Варна рускиня на приятелката си. Намесих се и ѝ дадох адреса на „Руския консул“, както шеговито наричаха по това време Дзивгов приятелите му, българи и руси.
У Дзивгов имаше чувство, че върши това като човешки и български дълг към пострадалите руси“[8].
Такъв благороден българин е Александър Дзивгов. Неслучайно на погребението на проф. А. К. Медведев именно той произнася слово, а впоследствие редактира съчиненията на учения. В съставената от Радка Пенчева книга с избрани статии на А. Дзивгов[9] четем потресаваща история, която с болка и гняв той споделя: „Аз искам да разкажа една тъжна история, твърде характерна за нас и позорна за времето, в което живеем. Преди по-малко от два месеца почина ненадейно в София руският професор Анатолий Константинович Медведев. Неговото погребение беше трогателна манифестация на братството между руси и българи, че самият живот на покойника бе неспирно служене на братството, на любовта и вярата в доброто. Сега светият човек, който тъй неочаквано ни остави, ще ми прости, че смесвам неговата светла памет с тинята, в която живеем и гинем, но това върша с умисъл не да оправдавам нас – ние сме тъй безкрайно извратени – но да оставя един документ за нашето падение, който да отврати идещите след нас и да породи у тях по-искрен порив към чистосърдечие и общественост. Покойният професор Медведев дойде с многобройната си челяд в нашата земя като руски емигрант, бе назначен за професор в Медицинския факултет на Софийския университет, живя с жена си и децата си няколко месеца като последен бродяга в един вагон при Подуенската гара, уреди лаборатория, чете лекции с младежки жар и неуморимост, лекува страдаща София безплатно… и умря от глад. Никой не подозираше страшната трагедия на този човек, никой не пожела да я узнае. Той беше винаги бодър и готов да помогне, пръскаше сетните си сили със спокойствието на човек, имащ богатирско здраве, ала никой никога не пожела да узнае колко пъти в седмицата неговите деца и той самият заспиваха недохранени. Двама-трима близки знаеха всичко това, знаеха и неизбежността на фаталния край, опитваха се да го предотвратят, но не успяха. Още в началото на есента епископ Стефан Макариополски, професор д-р Б. Цонев и пишещият тия редове изпратиха обстойни доклади до две благотворителни дружества, подробно излагаха нуждата от незабавна помощ, ала получиха категоричен отказ. Мотивите за тоя отказ бяха от принципиален и морален характер. Всички съжаляват за случката, но професор Медведев е на държавна служба, получава заплата и никакви основания няма, за да му се отпусне помощ. Какво от това, че професорът има седемчленно семейство, дошло от Русия без дрехи и изложено на болести и студ; какво от това, че половината от заплатата отива за наем на квартирата, намерена с труд въпреки жилищните комисии; какво от това, че остават някакви 1 400 лв., с които – в продължение на цял месец – ще трябва да се хранят, обличат и отопляват седем души. Няма формални причини и молбата не може да бъде удовлетворена. И всички тия почтени господа, които трябваше да решат това, оставаха убедени, че са постъпили добре, че не са извършили престъпление и сега, ако случайно прочетат тия редове, ще се усмихнат снизходително и ще продължават да вярват, че са прави. Аз няма да споменавам имена, защото тая подробност е съвсем ненужна. Ако не бяха дадени лица и дружества, щяха да бъдат други – досущ подобни тям, и резултатът би бил същият. Касае се в случая за нещо много по-важно – за един обществен манталитет, за една обществена психология. Наистина, от тия две групи обществени хора неколцина останаха на особено мнение, ала каква полза от това, когато гласът им бе заглушен от вика на болшинството? (…)
Дора Габе-Пенева
Когато на въпросните почтени господа бе подчертано благородството на професор Медведев, неговата висока концепция за задачите на лекаря като обществен служител, невъзможността му да получи възнаграждение за лекарска помощ, защото с някаква религиозност се отнася към своето дело, отговори се цинично: „Щом няма пари, нека взима от болните си!“. Така могат да отговарят само роби и хомункулуси.
Той не ги послуша и показа, че общественият дълг стои по-високо и от правото ни да живее и предчувстващ близкия си край и виждайки ужаса на собствените си деца, изнемощял, самотен и неразбран, продължаваше да учи студентите си с любов и преданост, и да лекува страдащите с трогателна всеотдайност, сам страдащ с болките на света, които му пръснаха сърцето. И в мъртвината на нашето време светлият живот на професор Медведев и светлият му край са зов за пробуждане“[10].
Затова проф. М. Попруженко и Ал. Дзивгов се заемат с начинанието да издадат сборник за проф. А. К. Медведев, не само за да го почетат като учен и човек, но и чистият приход от продажбата му да „послужи да се подпомогне осиротялата челяд на заслужилия професор“[11]. В сп. „Славянски глас“ Стефан Младенов излиза със статия по повод изданието.[12] Езиковедът определя проф. А. К. Медведев като „бележит изследвач на биологично-химичните процеси“, като „една незаменима научна сила“ в Медицинския факултет на Софийския университет. Отрежда му „почетно място между руските бежанци, които не можаха да понесат болшевишките ужаси“.
Отпечатаният сборник е доста внушителен като авторско присъствие и теми. В него участват повече от четиридесет руски и български учени, писатели и общественици. Редакционният комитет дори не успява да отпечата десетина от постъпилите статии. Идеята е невлезлите в книгата текстове да се издадат допълнително, като приходите се използват за същото „човеколюбиво дело“. Втори сборник обаче не излиза. По-голямата част от статиите са посветени на покойния проф. А. К. Медведев. Има обаче и такива, които разглеждат важни страни от духовния живот на руси и българи или българо-руските взаимоотношения през вековете.
С личността, живота и научната дейност на проф. А. К. Медведев запознават читателите проф. В. В. Завялов (обстоен биографичен очерк), проф. А. Янишевский („нравствен авторитет“), Ст. Младенов („широка руска душа“), Я. Лопатина („морален талант“) и др. Рядък „светъл лъч в тъмно царство“ нарича учения неговият студент медик А. Власаков, който е убеден, че за тази необикновена духовна светлина трябва да се говори в тогавашното мрачно време. Отпечатано е, разбира се, и словото на Ал. Дзивгов, произнесено в Руската църква на опелото на проф. А. К. Медведев на 14 декември 1921 г., където между другото се казва: „Нека и ние бъдем тъй чисти, и добри, и безкористни, и любвеобилни, и пълни със състрадание и кротки и разумни, и тихи, и всеопрощаващи, и вярващи в доброто и в истината, в човеците и в Бога и нека вярата ни да не бъде мъртва, а да е жива и крепка, като неговата…“[13]. Другият съставител на сборника – проф. М. Попруженко, поднася на читателите „Страници из истории болгар“, в които разглежда времето и делата на цар Самуил. Проф. Б. Цонев пък коментира „Езикови взаимности между българи и руси“. Важни истини за „Университета на българите“ разкрива проф. Е. Грим. Историкът на изкуството А. Грабар открива „италиански сюжет“ в стенописа на църквата в Земенския манастир. Проф. В. Погорелов се спира върху русизмите в българските книги от 1840-те години. Руско-българските отношения разглежда в статията си „Правителство и народ“ Ив. Ев. Гешов, изтъквайки братството между българи и руси, подложено на изпитание от политиците през 1916 г. В своя текст проф. М. Арнаудов сравнява Чинтулов и Раковски. А Асен Златаров обяснява „Защо обичаме Русия“. Добри Немиров пък характеризира руския интелигент… Няма как да посочим всички автори и заглавия. В сборника са включени и текстове в поезия и проза от Е. Чириков, А. Феодоров, Л. Столица, Н. Мазуркевич, М. Невзорова, Ив. Грозев, К. Тодоров, Хр. Борина, Хр. Силянов, Ст. Чилингиров и др. Стилиян Чилингиров е автор и на един „тъжен спомен“. Писателят с благодарност си припомня за безсънните нощни бдения на проф. А. К. Медведев, които спасяват болното му дете.
Автор на мемоарен текст в сборника, както вече отбелязахме, е и Дора Габе-Пенева. Едва ли е чудно, че познава учения. Та нали самата тя е потомка на бежанците от Руската империя Пейсах (Петър) Габе и Екатерина Дуел. Нейното семейство също преминава през изпитания, белязали съдбата на изгнаниците. Вероятно в годините след Гражданската война в Русия поетесата се връща към детските си спомени и разказите на своите родители за 40-дневното им пътуване през 1884 г. към обетованата земя България – спасение за младото семейство Габе. Няма как Дора Габе да не се идентифицира донякъде със съдбата на новите емигранти. Известни са срещите ѝ с големия руски писател Иван Бунин. В началото на 1920 г. той е един от многото „бели руснаци“, минали през България. За известно време се установява в София. Отсяда със съпругата си в хотел „Континентал“ и няколко пъти гостува в дома на Дора и Боян Пеневи[14]. Това едва ли е случайно. Да не забравяме, че семейство Пеневи вече е създало близки контакти в Полша със семейство Ян и Маруся Каспрович. А моминската фамилия на Маруся е Бунина – тя е родственичка на големия руски писател. Затова, попадайки в София, Иван Бунин вероятно най-напред се свързва с български интелектуалци и творци, за които е чувал. Боян Пенев предлага писателят да бъде избран за професор по руска литература в Софийския университет. Макар че това става, Бунин още същата година напуска България и се установява в Париж. Общуването на семейство Пеневи с него обаче остава паметно – особено за Дора Габе, която помни милата му загриженост за нейното бъдещо развитие като писател.
В своя преглед на сборника за проф. А. К. Медведев Стефан Младенов още в началните страници отбелязва и участието на поетесата: „И нашата поетка г-жа Дора Габе-Пенева ни говори… за душевното благородство на учения, самопожертвувал се за служене на ближния“.[15] Действително в „тихия“ спомен на Габе са разказани четири-пет нейни срещи с проф. А. К. Медведев. Те са още едно доказателство, че за него да си лекар, е не толкова професия, колкото хуманен дълг, който изпълнява всеотдайно и безкористно.
Първия път професорът е повикан от поетесата в дома ѝ за преглед на болна близка. Впечатлението на Габе е, че този човек по нищо не прилича на лекар – „нямаше у него тая самоувереност, положителност, тоя реален елемент, който прави лекарите по вид сухи и резки“. Проф. Медведев не си тръгва веднага след прегледа. Той се спира пред рафтовете с книги, които дълго и с интерес разглежда. След това сяда върху канапето срещу прозореца и се заглежда във Витоша, обвита в слаба мъгла и затова приличаща на видение. Двамата подхващат разговор. Наблюдателната поетеса съзира „умора, меланхолия и скрита мъка“ у професора. От самото начало на спомена Дора Габе рисува един различен човек – духовен, не от този свят.
Тази негова другост се потвърждава още при следващата случайна среща с него на улицата след няколко седмици. Двамата започват непринуден разговор като стари познати. Той дори споделя с нея свое философско прозрение: „Какво е животът и какво е смърт? Аз престанах да чувствувам, че това са два различни свята“. Професорът изглежда толкова примирен, приел неизбежното, постигнал някаква душевна хармония, че поетесата не смее да му противоречи. Мисълта стои в сърцевината на спомена, характеризирайки до голяма степен тази забележителна личност. За Медведев животът и смъртта са неделими, те са части от едно цяло. Персоналното му верую със сигурност е плод на дългогодишни наблюдения и размишления като учен и човек.
При друга случайна среща на улицата професорът признава пред Дора Габе, че се чувства „много зле“, че все е зает, а му се струва, че нищо не върши. Оплаква се от тясната си квартира, от липсата на тишина и възможност за усамотение. Затова поетесата с горчивина заключава: „Самотник, залутан като сянка и неспокоен, той страдаше от това, че нямаше възможност да бъде понякога съвсем сам“. Разбира се, ученият се нуждае от условия за своята работа, каквито няма. Това го изпълва с тревога и прави още по-трудно и без това тежкото му ежедневие на безсребърник с многобройна челяд.
Друг болезнен спомен връща Дора Габе към посещение на лекаря у нейна близка приятелка, чийто син е на смъртно легло. Проф. Медведев отново веднага се отзовава на молбата на поетесата. Той не само преглежда болния, но и вика майката в съседната стая, като два часа разговаря с нея за принципното безсмислие на живота и за обикновеността на смъртта, как тя е продължение, може би дори по-хубаво, на живота. Поетесата отново е респектирана не само от професионализма на учения, но и от неговата човещина, от действената му доброта, от отдадеността му на лекарското призвание. Така създаваният от нея образ все повече се обогатява и задълбочава.
Дора Габе не може да забрави най-вече последната си среща с проф. А. К. Медведев – на слънчевата улица. Тогава поетесата остава с впечатление, че той се прощава с нея. Защото ѝ се усмихва, задържа ръката ѝ и благодари. Тогава тя го пита да не заминава някъде, та да се сбогува с нея. Лекарят отговаря отрицателно. Възприела обаче срещата като прощаване, Дора Габе не се учудва, когато само след няколко дена разбира, че той си е тръгнал от света. „Гостенина наш“ – така го нарича тя. Но не го забравя: „Само опустя улицата, в която случайно го срещах, изчезна един свят, който в своята глъбина достигаше чак до другия. Остана разпиляната тълпа от негови сънародници, залутани, загубени, бездомни“. Така завършва нейният спомен.
Когато се запознава с А. К. Медведев, Дора Габе е около 34 – 35-годишна, а професорът – около 57 – 58. Въпреки възрастовата разлика като между баща и дъщеря двамата се сприятеляват някак бързо и съвсем естествено. Може би руските корени на поетесата ѝ помагат да разгадае руската душа на учения, да долови болките и копнежите му. Без да разказва биографията му, само чрез няколко фрагмента, чрез детайлите, жестовете, кратките му реплики и мълчание в страничка и половина в своя колаж Дора Габе успява да съживи образа на една изключителна човешка личност и един голям учен, захвърлен от бурята на историческите превратности на българска земя. Поетесата видимо му се възхищава, без директно да го казва. Тя успява да пресъздаде специфичната атмосфера на общуването с този човек, който, макар и с такава земна, материална професия, сякаш живее в друго времепространство – в извисен духовен свят. Дора Габе има възможност да опознае професора както като лекар, така и като човек. При по-честите им улични срещи разговорите са кратки и на крак, но задушевни и откровени. В тези набързо разменени реплики тя открива философската дълбочина на една руска душа, но в контраст с това и чисто битовите проблеми на учения.
Ключова фраза в нейния спомен е „гостенинът наш“. Както повечето руски емигранти от това време, проф. А. К. Медведев се чувства изтръгнат от корена си, изгубен в една чужда, макар и славянска, страна. Тук той трябва да гради наново живота си във вече напреднала възраст. Трудно начинание. Особено когато човекът е всеотдаен, влага душа и сърце във всичките си занимания, а живее в нищета. Ученият действително съвсем закратко „гостува“ в България – две години след пристигането си в страната той си отива от света. Това, разбира се, е и метафизична метафора. Медведев е „гостенин“ на този свят – подобно на всеки човек. Той обаче оставя светъл „тих“ спомен не само у Дора Габе, но и у всички, които са имали привилегията да общуват с него.
В края на своя спомен поетесата разширява перспективата към съдбата на цялата руска емиграция. Отишъл си е не само богатият духовен свят на проф. А. К. Медведев. Неговата смърт се превръща в символ за края на друг един свят – този на царска Русия.
Бележки:
[1] В памет на проф. А. К. Медведев. Рус.-бълг. Сборник. Под ред. на М. Г. Попруженко, А. Д. Дзивгов. – Памяти профессора А. К. Медведева. София: Рус.-бълг. книгоизд., 1922. 222 с., 1 л.: портр.
[2] Доста подробна библиография за учения откриваме в справочника: Руска емиграция в България 1878 – 2006. Библиографски указател. Изд. Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Център по наукознание и история на науките на БАН, Руски академичен съюз в България. София, 2006.
[3] Запорожченко, А. В., Л. Б. Рясиков. Об одесском периоде в жизни доктора медицины, ординарного профессора физиологической химии Новороссийского университета Анатолия Константиновича Меведева (1863 – 1921). Одесский Национальный университет имени И. И. Мечникова., с. 23 – 25. // М. Сєченов та одеська школа фізіологів: тези доп. наук.-практ. конф. з міжнар. участю присвяченої 175-річчю з дня народження І. М. Сєченова, (Одеса 13 – 14 вересня 2004 р.).– Одеса : Чорномор’я, 2004.
[4] Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона в 86 т. (82 т. и 4 доп.), СПб., 1906, Т. доп. II., с. 154.
[5] Попаднахме на пето издание на лекциите: Курс лекций по физиологической химии, с приложением краткаго руководства для практических для практическихъ работъ по качественному и количественному анализу мочи, читанныхъ профессоромъ А. К. Медведевымъ в Российском Новороссийском университете. 5-е изд. Сос. студ.-мед. С. Г. Лившинъ, при сотрудничестве студ.-мед.: Г. И. Дороша и А. В. Акулова. Изд. ред. б. лаборантомъ при Кафедре физиол. химии д-ромъ А. И. Виноградовымъ. Одесса, кн. маг. „Образование“, 1919.
[6] Запорожченко, А. В., Л. Б. Рясиков. Цит. съч.
[7] Пенчева, Радка. Памет за братя Дзивгови и тяхното литературно дело. // Електронно списание LiterNet, 12.03.2011, № 3 (136).
[8] Пак там.
[9] Дзивгов, Александър. Литература и общество. Избрани статии. Съст. Радка Пенчева. София: Изток-Запад, 2013.
[10] Статията на Ал. Дзивгов „Обществен морал и обществена взаимопомощ“ е публикувана най-напред в: Сила, III, бр. 2, 5 февр. 1922, с. 2 – 5.
[11] В памет на проф. А. К. Медведев… Предговор.
[12] Младенов, Стефан. Един паметник на руско-българската взаимност (Възпоменателен сборник за А. К Медведев). // Славянски глас, XVII, 1923, кн. I, с. 15 – 23.
[13] Пак там, с. 17.
[14] Драгнев, Драгни. Кръгът на Дора Габе. Добрич, 2008, с. 31.
[15] Младенов, Стефан. Цит. съч., с. 16.
Кремена Митева
Comments are closed