Виктория Катранова е сред отдадените, преданите, безсребрениците в литературата. Има висше икономическо и журналистическо образование, но поетическото слово се превръща в същност и екзистенция за нея. Притежава мелодичен, чист, приятен за слушане глас на професионален артист-рецитатор, който е лишен от характерния метал в гласа, а самата тя остава чужда на помпозността и позата. И това има своето обяснение – 8 години пее в знаменития детски хор „Бодра смяна“! Тази школа на Бончо и Лиляна Бочеви формира у своите възпитаници желязна дисциплина, отговорност, себеотрицание. Виктория Катранова обладава у себе си всичко това, но тя е и артист. А малко са поетите-артисти днес у нас. Това ценно качество – естествен актьорски талант, съчетано със спонтанност и емоционалност, породени от дълбокото съпреживяване на текста – бил той поетичен, белетристичен или критически – ѝ позволяват да ни дари със свои спектакли в Софийския литературен салон, на който тя е всъщност моторът вече две десетилетия.
На 26. 03. 2026 в препълнения салон на читалище „Пенчо Славейков – 1921“ Виктория Катранова представи своята последна стихосбирка „Това, което е нататък“[1]. Редактор е известната и така обичана поетеса Маргарита Петкова. Свидетели сме на един красив и благороден жест – взаимодействие между два големи таланта: единият е по-популярен (М. Петкова), а другият – воден от скромността и отдадеността към другите.
Виктория Катранова
В своя предговор-рецензия известният наш поет, преводач, публицист, дипломат и общественик Димитър Христов отбелязва: „В новата си книга В. Катранова търси спасително бягство от неразрешимите проблеми, за да се вгледа в духовната същност на битието ни чрез своята поезия, да разведри делника и да припомни, че изкуството е и катарзис, и празник“. И констатацията е абсолютно вярна[2], защото В. Катранова умее да създаде празник на и от Словото. Всяка премиера, която тя осъществява, или в която взима дейно участие, Виктория Катранова действително превръща в празник на духовното, където красивото, истинското слово има своето пиршество. Тук е мястото да изразя личната си благодарност към нея, защото тя направи вече две представяния на мои книги, изчерпали тиражите си.
Книгата „Това, което е нататък“ съдържа шестдесетина страници и представя около шестдесетина стихотворни творби (58). Някои са със заглавия, а други – без. Някои са от по 4-5 катрена, а други от по един дистих. Преобладават по-кратките форми, което създава усещането за камерност. Именно тази краткост, лаконичност придават и глъбина на размисъла и дълбочина на самото изживяване. И трябва да се изтъкне: това не е статична поезия! Не! Динамика, гъвкавост, еластичност на самата мисъл – автоиронията е така свежа и майсторски поднесена. Изобщо В. Катранова е фин, деликатен човек, умеещ да поднесе, да оформи фразата с финес и с грация. Винаги се усеща, винаги сме облъчени от лъчезарната ѝ усмивка и сме стоплени от мекотата на погледа и изразителността на гласа ѝ. Дори когато изстрадва себе си, когато споделя собствената си болка – тя умее да го направи овладяно. Сила излъчва нейният поетичен свят. И достойнство. Каквато е реално и самата В. Катранова. Именно тези нейни личностни качества посочи и Михаела Малеева – истинността и искреността, неподправеността. Но пейзажистката М. Малеева открои тайната в писането на В. Катранова: тя пише със сърцето си! Няма как истинско, голямо изкуство да не се прави, ако то не иде от там, ако то не се роди в или от пулса на сърцето.
Доайенът на нашата литературна критика – Благовеста Касабова споделя в своя рецензия за предишна книга на В. Катранова: „Всеки, който се е докоснал до поезията на В. К. е усетил, че стиховете й са изпълнени с любов, болка, с вяра в бъдещи сбъдвания. Любов, която не крещи, за да бъде забелязана, а е изпълнена с копнеж и нежност, с емоционални вълнения.[3]“ Литературният изследовател Б. Касабова определя поезията ѝ като умъдрена, осеяна с притчова философска метафорика, стояща далече от фалша. Вероятно силата на тази поезия е именно в нейната истинност. И нека припомним, че изкуството търси истината – истината за нашето съществуване, истина за нас самите, истината, която се противопоставя на лъжата.
Поетът Димитър Христов чете рецензия за книгата
Именно със стремежа, с копнежа по истината започва и първата творба в книгата, където лирическата героиня споделя: Неща „полу“ не съществуват. Не може да се обича на половина. Не може да се вярва на половина. Не може да се живее пълноценно на половина. „Не искам да изгубя себе си“ е сякаш манифестното произведение, което се превръща в тема на цялата поетическа книжка. Любовта е Божествената сила у човека, тя иде от рая: „Ако за мене си готов-// определи ми среща в рая“. Сякаш това е втората по важност тема, след истината. Да де, ама може ли любовта без истината? Или пък – какво е истината без любовта? А какво е истинската любов? И в рамките само на 4 стиха ние започваме да задаваме тези вечни и важни въпроси:
Любовта е свято нещо,
друго измерение.
Запали свещите –
за опрощение.
Подобна синтезираност се доближават до така актуалните кратки поетически форми, характерни за стила на хайку. Но в същината си това не е японско стихотворение. Носи обаче онази важна сгъстеност на мисълта, присъща на традиционната източна лирическа традиция. От друга страна, виждаме, че от изключително значение е простотата на фразата. Нея срещаме в 26-те лирически миниатюри – това е традиционната за нашата литература жанрова разновидност на максимално кратко лирическо писане. И трябва да припомним, че този лирически стил е отличим за майстори като Пенчо Славейков, Александър Геров, Иван Методиев, Борис Христов, Стоянка Боянова, Минко Танев, Елисавета Шапкарева, Петър Чухов. Сред тези доказали се поетически виртуози несъмнено се присъединява и Виктория Катранова. Почти половината творби са с такава кратка поетическа форма, превърната в предпочитана основа за поетиката на лирическия свят, който сътворява говорещата в тази поезия.
Тази лирика притежава и друго очарование, освен стегнатата и лаконична фраза. Тембърът! Подчертано женски! В стихотворението „Кажи, кажи, бедни ми рибарю“ бихме могли да съзрем и дочуем един бунт на жената. Бунт, характерен не само за Миряна Башева или Маргарита Петкова, но съпротива, отстояваща себе си, позната още отпреди век и носен в протежение на век от Елисавета Багряна („Моята песен“, 1926). Разбира се, заглавието на В. Катранова напомня онзи шлагер, определян като стара градска песен „Бедни ми, рибарю“[4]. Кръстосвайки две стилистики – на градския романс, познат от шлагерната песен, и на отстояващата себе си жена – „но повече не съм миманс в театъра ти“ – В. Катранова постига оригиналността на своята красива и истинска поезия. Да, тя ползва ироничните и автоироничните речеви модели, да, тя използва и по-разговорни думи, но поетическото слово удържа естетиката на изящното и се превръща във въздействащо. Назовава явленията с имената им. Мамещата мъжа е наречена с експресивна словоформа, но това не означава, че словото става грубо. Точно обратното – то удържа рамките на крехко-женското: „душата ми успя с пета да смачкаш“. Но това поражение е временно явление. То е мигновено – та това е жена, тя има правото да е слаба, уязвима. Но в поантата на художествената творба лирическата героиня смайва със своята сила и категоричност. И ето как едно малко стихотворение може да се превърне в цяла драматична картина, в която сюжетът е подчинен на идеята: жената да отстои собствената си личност, жената да остане сама себе си, да не изневери на собствените си принципи.
Деян Неделчев изпълнява песен по стихове на В. Катранова
Подобна е ситуацията и в „Прозренията на една жена“ – женското е изразено в две полюсни състояния: сила и безсилие. Тук плаче душата. Тук лицето не прави гримаси. Мъката е изживяна лично и тя не става обществено достояние. Страданието не е показно. То не е стока. То също е интимно изживяване на човека. И пред нас се изправя и израства образът на достойната жена, която „върви с изправена глава,// когато душата ѝ плаче“. Тази жена не иска съжаление. Тази жена не кокетира със страданието си. Но тя много добре знае цената на това страдание:
Самотата е силна жена –
едно умъдряло сираче.
Друг текст, разкриващ женската същност в тази книга представлява „Женско стихотворение“. Сила, красота и смирение – това е от една страна. От другата са: умората и усмивката. Но това е цялостен човек. Той не се разпада – нито на капки, нито на атоми, както да речем е характерно за Николай Кънчев или Стефан Цанев. Героинята на В. Катранова е многолика, но единна в тази различност. Вероятно целостта на тази жена се крие или изразява чрез действието да „следва нишката на живота// и ритъма на сърцето“. Фразата „ритъмът на сърцето“ е ключова за книгата, ще я срещнем и в миниатюрата „Нищо не пада даром…“ Няма как жената да живее без да е искрена, без да е чувстваща, а това именно я прави истинска. Но тук, в тази поезия жената е и венец на Творението, защото:
Умира и възкръсва по сто пъти –
с благословията на небето.
Действително В. Катранова бяга от клишето. Можем да видим как тя елегантно коригира един така познат рефрен: „Ето – аз дишам,// работя,// живея“ при нея звучи: „за да дишам, обичам, живея“. Не само че действията при нея са в последователност, а не в градация, но и присъствието на най-важната дума: обичам, фино отмества шлагерното звучене. Самото стихотворение носи изразителното заглавие „Остани по душа“, което внушава, че жената обича с душата, живее с душата.
От друго стихотворение, посветено на душата – „Сега те срещам в есента“ – пък идва заглавието на цялата поетическа книга: поантата „Това, което е нататък“. Обичта и душата са неделими за Виктория Катранова. Не физическото, не плътското, а душевното обичане ни правят хора, това единение ни възвисява, то ни кара да живеем и вярваме, че то ще е и нататък, и отвъд. А дотогава? Отговорът е във „Викторианско“: Наздраве за болката! Наздраве и за тъгата! Наздраве за всичко онова, което ни чака!
Бележки:
[1] Хубав репортаж за премиерата направи д-р Анжела Димчева, член на УС на СБП – виж на: https://sofiapress.com/bulgaria/премиера-в-софия-виктория-катранова/ (прегледано на 06. 06. 2026). Също така има и видео материал, качен на сайта на Braillefm: https://www.youtube.com/watch?v=0puz5O-4iZ4&t=1278s (прегледано на 06. 06. 2026).
[2] Ще ми се д споделя наблюдението си, че големите, ама истински големите поети умеят да бъдат и проникновени критици, дълбинни тълкуватели на други поетически текстове. В наши дни е истинско щастие да се четат критическите есета на Елка Няголова, Надя Попова, Димитър Христов. Да не говорим, че имаме блестящи академични изследователи, които са и поети, преди всичко – проф. Александър Шурбанов, проф. Миглена Николчина, проф. Бойко Пенчев, доц. Иван Христов, проф. Иван Младенов, доц. Пенка Ватова, доц. Елка Димитрова, проф. Едвин Сугарев, проф. Пламен Антов.
[3] https://literaturensviat.com/?p=141653 (прегледано на 06. 06. 2026).
[4] Песента може да се чуе на: https://www.youtube.com/watch?v=Bth5R2rZgBc (посетено на 07. 06. 2026).
© Петър Михайлов
Comments are closed