Meet Bulgaria от R. H. Markham е публикувана през 1931 г. в София от издателство „Стопанско развитие“. 90 години по-късно тя бе преведена на български език. Реализацията е на издателство „Българска история“, а преводът е на Аглика Маркова[1]. Лека-полека започна да се припомня и за личността на автора на тази чудна и странна книга – Рувин Маркъм. Кой е обаче той? Преди Владислав Георгиев да запознае читателската публика[2] с личността на забравения доскоро мисионер Рубин Хенри Маркъм (1887 – 1949) в своя сериозен дисертационен труд „Българският литературен модернизъм. Проблемът за времето и идентичността“ доц. д-р Иван Христов[3], защитен като хабилитационен труд в Института за литература през 2022 г., пише по-обстойно за американеца, останал влюбен в България.
В третата част на книгата, написана от доц. Ив. Христов – „Българският литературен модернизъм и чуждото“, 2. гл. е озаглавена именно така: „Запознайте се с България“ през американски очи. Делото на Рувим Маркъм, изследователят дава сравнително изчерпателна биографична информация за някогашния сътрудник на модернистичното периодично издание „Изток“, което се превръща в орган на интелектуалците от кръга „Стрелец“ (Христов: 2022, 64). В последствие Ив. Христов разгърна и задълбочи интереса си към личността на американския културтрегер.
Негов проект спечели стипендия Фулбрайт и той посети САЩ като се срещна и с внука на българомана Маркъм. Не, не е никак пресилено определението, което дадох – нека припомня сам легендарният Петър Увалиев се определяше така[4]. Родната майка на Рубин е погребана в България. В Самоков е преподавал дълги години като учител в Американския колеж – от 1912 г., жени се за съпругата си Мери, също тук – в България. Тук са родени и трите му дъщери.
С малки прекъсвания Рубин Маркъм е в България до 1946 г. Принуден е да напусне страната, която е обикнал искрено, по политически причини – твърде вероятно е заповедта за неговото екстрадиране да идва от СССР. Съвсем скоро Ив. Христов представи своя академична лекция[5], на която се спря по-детайлно върху съдбата и журналистическата, но отчасти и на политическата дейност на Рубин Маркъм.
Високо образован хуманитарист е Рубин Маркъм – завършва Семинария и Колумбийския университет в Ню Йорк (САЩ). Магистърската степен, която получава е в две дисциплини: Образование и Богословие. Почти 35 години той е свързан с България. Живее общо 60 г., т. е. по-голямата част от съзнателното му пребиваване на земята е отдадено на нашата родина. И то с такава силна, искрена, дълбока обич, че спокойно можем да кажем, че у много етнически българи това хубаво патриотично чувство липсва.
Рубин Маркъм описва една България, която днес реално е изчезнала. Вероятно и затова книгата му е така ценна – възкресява пред погледа ни една китна страна, с трудолюбиво и креативно население, което умее да облагородява земята, на която живее. Земеделие, градинарство – това е бил основен поминък на онази България от преди век почти. С възхита са описани селцата, с техните подредени дворове, с цветните лехи, с плодните овошки, с навързалите сочни зеленчуци. Онези българи, които са имали дюкянчета-магазинчета и са могли да скроят дреха, да измайсторят обувки, се оказват някакво икономическо чудо за онази епоха.
Особено е мястото на кафенето в българската култура според Р. Маркъм. За някогашния българин пиенето на кафе е едва ли не култ – неволно се сещам за великолепния разказ на Й. Йовков „Песента на колелетата“ където майсторът Сали Яшар пие своето кафе на бавни глътки, съзерцавайки природния пейзаж и наслаждавайки се на щъркелите, конете и техните семейства.
С някаква омая са описани и родното, и народа ни. Разбира се, не липсва и критичния поглед, че у нас е налично „отсъствието на развито гражданско общество“, което е сериозна предпоставка за лесното установяване на „идеологии с антигражданска насоченост“ (Христов: 2022, 71) Особено показателно това явление избуява веднага след 1944 г, по времето на репресиите от т. нар. „народен съд“. Именно в онези години Р. Маркъм е отново у нас и остава потресен от беззаконията и жестокостта.
Близостта му със земеделските политически водачи – Г. М. Димитров и Никола Петков са обясними – самият американец се е вълнувал от обработването на земята като процес, бил е запален градинар – но така казва, че са познати и българите извън България – като градинарите на Европа. Далечна контекстова връзка можем да направим с хубавия съвременен роман на Георги Господинов – „Градинарят и смъртта“. По сведения на Ив. Христов Р. Маркъм е имал намерението да напише книга за Александър Стамболийски, но тя за съжаление остава неосъществен проект, поради внезапната му кончина.
„Запознайте се с България“ има и своята документална стойност – от нейните страници ние научаваме какво е вероизповеданието в България през 1931 г. (православно – най-голямо като брой, последвано от католици – трийсетина хиляди; протестанти – шест хиляди и мюсюлмани близо 700 хил.); статистичките данни за народонаселението през 1931 г. са 5 766 000 – почти колкото и към 2026 г. (Христов: 2022, 72) Но ние научаваме и какъв броят на неграмотните (10 %), колко са били на брой библиотеките – 2400 (а през 2011 – те са 47!); научаваме колко книги са публикувани 2800, от които оригиналните са 2500, а останалите са преводни (Христов: 2022, 74) Картината, очертана през 1931 г. чрез проникновения поглед на чужденеца Р. Маркъм дава в някаква степен обективна представа за тогавашната реалност. С голямо уважение той пише за професиите на учителя, свещеник и фермера. Апропо, в нашата ера на AI тези професии не би могло да бъдат изместени от роботизираното „съзнание“. Но ние виждаме как днешната политическа вакханалия съзнателно унищожава този гръбнак на нашето обществено-културно развитие. Светът в момента изпитва сериозен недостиг на качествена храна, на качествена земеделска продукция. Нека припомня, че голяма част от нашите работници из Европа се изхранват именно чрез земеделска работа и само можем да съжаляваме, че нашите управляващи не са държавници, мислещи как да съхранят и развият този така важен икономически отрасъл.
Разбира се, за изкушения от хуманитарното знание най-голям интерес от „Запознайте се с България“ предизвиква онази част от книгата, в която се засяга историческото развитие на нашата литература. Обхванат е сравнително голям период, обхващащ годините след Освобождението и малко преди това – Ботев, минава през интелектуалния кръжец на „Мисъл“ и се фокусира върху писателите от зората на 30-те години на миналия век. „Ботев е не само единственият, но и неоспоримо най-великият предреволюционен български поет“ (Маркъм: 2024, 200). За Хр. Ботев са написани десетина странички, като стихотворението „Моята молитва“ е преведено на английски език. Веднага следва: „Вазов е най-продуктивният писател в историята на българската литература“ (Маркъм: 2024, 200) – 5 са страниците за него. На Пенчо Славейков са отредени 7, като се изтъква, че той: „създава нова епоха в българската литература“ (Маркъм: 2024, 204) и ефектно е определен като „Наполеон на българската литература, защото гордо и властно решава да направи всички европейски столици свои собствени и всъщност живее в много от тях.“ (Маркъм: 2024, 206) По-нататък е сравнен и с Херкулес (Маркъм: 2024, 207), не е премълчано, че е по-труден за четене от Вазов, но и че е се доближава неимоверно силно до възможността да се кандидатира за Нобелова награда (Маркъм: 2024, 210) Разбира се, нямам как да не се споменат „Мисъл“, д-р Кръстев – „водещият български критик в продължение на седемнайсет години“ (Маркъм: 2024, 211); П. Ю. Тодоров, чиито разкази са „великолепно шлифовани скъпоценни камъни“ (Маркъм: 2024. 211). Ето как е представен пък Алеко Константинов: „политик и журналист, съвременник на Тодоров по перо, пише блестящо и увлекателно“ (Маркъм: 2024, 211) 39 реда са отделени на Елин Пелин определен е като „реалист във всяко отношение“, „авторът на някои от най-добрите разкази, посветени на селския живот в България“ (Маркъм: 2024, 212) оценката за него също е любопитна: „Не е патриот като Вазов, нито надменен привърженик на класическия стил като Славейков. Дълбоко го интересуват разсъжденията, страховете, работата, забавленията, вярванията и надеждите на човешките същества, които живеят по селата и които представляват по-голямата част от жителите на България, и разказва късчета от историята на живота им по начин, ненадминат от нито един от другите български разказвачи. Някои негови разкази са преведени на английски език.“ (Маркъм: 2024, 213) Лаконична, точна е преценката на Р. Маркъм относно най-значимите наши писатели от епохата. В тези негови наблюдения той очертава профилa си на човек, изкушен от литературата – той е не само добър неин познавач, но и честен критик. Ето как продължава своята кратка история на българската литература: „В момента Йовков е най-добрият български разказвач. Произведенията му се отличават със съчувствено разбиране на хората, за които пише. Разбира се, той нито ги идеализира, нито ги величае. Характерно за него е, че просто харесва хората. Никакво удоволствие не му прави да ги бичува. Третира ги с нежност и разбиране, търси доброто у тях.“ (Маркам: 2024, 213) Сравнително дълъг пасаж (23 реда) е отреден за Й. Йовков и наблюдението е изключително ценно, защото Р. Маркъм успява да разчете адекватно писателя стига до неговата творческа дълбина: „Йовков оставя читателя със силна любов към българите, макар че не ги възхвалява дори за секунда, нито говори в тяхна полза.“ (Маркъм: 2024, 214) „Почти се е изравнил с него младият писател Ангел Каралийчев, чиито разкази често се появяват в най-доброто литературно издание – „Златорог“. Добра характеристика прави на стилистичните достижения на А. Каралийчев, като обобщава: „разказите му си остават стегнати, драматични, уравновесени и еднородни.“ (Маркъм:2024, 214) Кратки обобщени наблюдения четем относно Добри Немиров, Стилиян Чилингиров, Антон Страшимиров, за когото пише: „един от най-неспокойните и неукротими бунтари сред всички български писатели“ (Маркъм: 2024, 215) Като многообещаваща е определена Анна Каменова (по това време тя пише най-популярният си роман „Харитининият грях“). Като се спира по-подробно върху психологическия образ, представен в романа на белетристката литературният историк дава критическата си оценката: „българската жена, която е необикновено благородна, отдавна очакваше някой писател да ѝ отдаде дължимото – и изглежда много вероятно такъв писател да се е намерил именно в лицето на г-жа Каменова. Тя е безспорно най-добрата българска писателка.“ (Маркъм: 2024, 217)
Почти неусетно Р. Маркъм заговаря за жените авторки в нашата литература. Анна Каменова (18 реда) е положена между Страшимиров и Яворов (35 реда): „Най-даровитият след Ботев, Вазов и Славейков“ (Маркъм:2024, 217) Веднага следват Багряна (16 реда): „която в момента е най-добрата българска поетеса“ (Маркъм: 2024, 218) и Дора Габе: „друга много известна и надарена поетеса, която притежава по-малко плам и страст от Багряна, но може би е изпълнена с повече деликатност и решимост“. Описателно се споменава „Някога“ на Д. Габе – „едно от най-добрите ѝ произведения“ и се изтъква създаването на „високохудожествена литература за децата на България“ (Маркъм: 2024, 218)
Всъщност можем да кажем, че Р. Маркъм прави вероятно първия критически преглед на българската литература от позицията и оптиката на чужденец[6]. Наблюденията му са точни, верни, впечатляват със своя професионализъм. Това обстоятелство позволява да погледнем на Рувим Маркъм и като изследовател, не само като журналист и публицист. Т. е. това е човек, който умее да работи със словото и като медиен продукт, но и същевременно умее да разкрие естетическата стойност на художествените произведения, създавани в една национална литература. Имайки предвид, че Meet Bulgaria е написана на английски език, трябва да изтъкнем възможността огромен брой читатели да се докоснат до нашата литературна традиция. С труда на Р. Маркъм в някакъв смисъл своето световно признание и-ли популяризация намират най-добрите наши писатели от 20-те – 30-те години на ХХ век, но своето място заемат и класиците от Ботев до Яворов. Разбира се, по-революционно настроените, по-левите отсъстват – няма да срещнем имената на Гео Милев или Смирненски, но това може да намери своето логично обяснение: книгата е трябвало да мине тогавашната цензора по печата, от една страна, а от друга – самият Р. Маркъм е с по-умерени политически възгледи. Той не е с комунистически убеждения и не е привърженик на СССР.
Преди 25 години Александър Величков в сп. „Исторически преглед“ пише пространен очерк/статия за живота и делото на Р. Маркъм, ето какво споделя той: „На 11 септември в същия вестник (в. „Мир“ – бел ПМ) помества на първа страница отворено писмо на Маркъм, озаглавено „Америка към България“. В него се заявява, че до момента никой не се е наел да запознае американците с истината за българския народ като „свободолюбив и демократичен“, с модерна конституция, гарантираща всеобщо избирателно право, без аристокрация и титли, народ, обичащ просветата и културата, силно привързан към труда, напредъка, правдата и мира.“[7] В своя осведомителен материал изследователят споделя, че Маркъм посочва, че България влиза в Първата световна война с една цел: обединението на българските земи и най-вече за освобождението на Македония. По този начин журналистът изпълнява и политическа мисия да не настрои САЩ срещу българската страна, която е обвързана с германските военни сили. По-нататък Ал. Величков се спира на отношението и коментарите на Р. Маркъм относно сложните събития от 1923 – 1925: той изобличава „белия терор“, но и коментира политиката на Ал. Стамболийски като не особено сполучлива. От друга страна ние научаваме къде е живял Р. Маркъм със семейството си в гр. София- на ул. „Гладстон 60“[8]. Проницателно завършва една негова статия – „Българинът“, в която журналистът настоява, че ние се нуждаем като народ от търпение, любов и мъдрост[9]. през 1939 г. цар Борис III награждава с орден за граждански заслуги българолюбеца Р. Маркъм. По това време журналистът с възторг пише за Крайовската спогодба, по чиято сила се връща в пределите на България Южна Добруджа. Интересна е позицията му когато на 1 март 1941 в България навлизат немски войски – тогава той твърди, че нашата страна е „жертва, а не съучастник в агресията“[10]. Причини за участието на България във войните от първата половина на миналия век са мечтите за национално обединение (териториите на Мизия, Тракия и Македония, които тогава са били населени с етнически българи). Негов духовен завет е съвета към нас българите, но той е отправен и към света: „Пазете и обичайте България“[11]. Безспорно днешният изследовател на делото и живота на Рувин Маркъм – доц. Иван Христов от Института за литература (БАН) – е воден от същата максима. Всички ние обичаме поезията му, с наслада слушаме изпълненията му с медения кавал[12], с интерес гледаме лекцията за българомана Рувим Маркъм и с искрена радост четем неговата последна засега монография, посветена на Българския модернизъм, в чийто увлекателен сюжет е проектирана участта да си Рубин Миракъм.
Бележки:
[1] https://zornitsa.bg/new/rubriki/books/2024-12-meet-bulgaria/ (прегледано на 24. 06. 2026)
[2] Маркъм, Рубън (2024) Запознайте се с България, София: „Българска история“ (с. 7 – 10). Ако направим справка в дигиталната енциклопедия „Уикипедия“ (https://bg.wikipedia.org/wiki/Рубен_Маркъм), ще видим, че през 2001 г. Александър Величков пише за пръв път след десетилетия по-обстойно за Рубин Маркъм: https://ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2001_1-2.pdf (Прегледано на 25. 06. 2026) Публикацията е налична в: Исторически преглед, кн. 1 – 2, 2001 г., с.129 – 162.
[3] Христов, Иван (2022) Българският литературен модернизъм. Проблемът за времето и идентичността, София: ИЦ „Боян Пенев“; дигитален вариант на книгата може да се намери на: https://ilitizda.com/books /761-2022-05-11 (прегледано на 24. 06. 2026).
[4] https://www.youtube.com/watch?v=YrFWAZ-UwW8 (прегледано на 24. 06. 2026)
[5] Съобщение на сайта на Института за литература (БАН): https://ilit.bas.bg/index.php/bg/2314-2026-04-29; самата лекция може да бъде видя на: https://ivanhristov.org/2026/05/08/рубин-хенри-маркъм-и-неговото разбира/ (Прегледано на 24. 06. 2026)
[6] Десетилетия по-късно ще се появи A History of Bulgarian Literature 865–1944 на проф. Чарлз Мозер – 1972 г.
[7] https://ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2001_1-2.pdf (с. 133 от дигиталното копие; прегледано на 24. 06. 2026)
[8] Дали не е редно да се постави паметна плоча на сградата, която да възстанови спомен за този искрен приятел на нашия народ?
[9] https://ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2001_1-2.pdf (диг. Вар., с. 148; посетено на 24. 06. 2026)
[10] https://ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2001_1-2.pdf (дигитален вариант, с. 157; прегледано на 24. 06. 2026)
[11] https://ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2001_1-2.pdf (дигитален вариант, с. 161; прегледано на 24. 06. 2026)
[12] Ив. Христов е създателят на групата Гологан, работеща на основата на българския фолклор. Може да се чуят записи на: https://www.youtube.com/watch?v=hBukgpLyA5o&list=PLSOEMMRiSlF4C1kZw W8jFwYWAB9_bIqNP; https://www.youtube.com/watch?v=MuWLTRlRfzI&list=PLSOEMMRiSlF4C1kZw W8jFwYWAB9_bIqNP&index=2 (прегледано на 24. 06. 2026)
© Петър Михайлов
No responses yet