Усмихната, ведра, с неизменното чувство за хумор, а оттам идеше и онова усещане за струящия оптимизъм, с който зареждаше. Винаги нейните изследователски прочити се открояват с лаконичната и вярна преценка, с честността на искрен приятел – така остава в съзнанието ни д-р Радка Пенчева. Помежду си я наричахме – Рачето. Но не толкова от фамилиарничене – тя умееше да държи на дистанция, когото преценеше, че трябва (и бе безпогрешна в преценката си!). Винаги имаше какво да ни каже, винаги знаеше фактите и детайлите – енциклопедист и ерудит, който съвсем спокойно, но достатъчно категорично заявяваше и отстояваше позицията си и можеше да я защити. Борец. В онзи – духовния смисъл на понятието.
Исках от дълго време насам да напиша очерк или есе за нея. Но си казах – тя е едва на 65, не е тежък, голям юбилей. Може би за 70-я… Но не го дочака. Тъжната новина ни застигна на светъл ден – Лазарова събота – вероятно Господ наистина прибира хората, които обича, на празници.
А тя умееше да създаде интелектуален празник. Било на премиера на своя или чужда книга, било по време на научна сесия на някоя научна конференция, било като Вергилий, развеждащ ни из музея на Емилиян Станев във Велико Търново.
Не, това не е просто родната къща на класика писател.
Не, това не е просто дарението от страна на неговата съпруга-секретарка Надежда Станева.
Благодарение на д-р Радка Пенчева Дом „Емилиян Станев“ се превърна в храм. Без да се стига до езическа ритуалност, Р. Пенчева беше дълбоко вярваща християнка, се усещаше атмосферата на високото пространство, на сакралния топос.
Тя с радост прие първата ми критическа книга, реализирана от КВЦ и Пламен Тотев, не без намесата на големия ни поет Димитър Христов. Понеже сътрудничихме в електронната платформа „Изкуство и наука“, умело и грижливо развивана от д-р Малина Димитрова, те двете ме поканиха именно в Търново, именно в Дома „Емилиян Станев“ да представя своята „ОРЕС“ (2023). Р. Пенчева уреди всички административни изисквания, за да представя книгата си без да дам нито лев. Да, тя беше безсребърник. Разведе ме из музея и пред мен засия вселената Емилиян Станев. Онази Анкета с него, правена преди доста години от проф. Ив. Сарандев, имаше своето ново издание и Рачето ми я подари. Своя книга нямаше, но ми даде Дневника на Е. Станев, която тя е редактирала, сиреч съставила и публикувала. Това беше важното за нея – големият национален писател, доближаващ се до усещане за европейски мащаб на таланта. Пусна ми филм, съхранил няколко интервюта на Е. Станев, разказващ за творчеството си и за бъдещите си планове. Сподели ми как тайно, вече безнадеждно болен, е пушел цигарите си в болницата и е четял Евангелието. Попитах я: „Емилиян Станев е бил вярващ?“, а тя кратко отговори: „Да“.
Пишещата машина, ловните пушки, личната библиотека[1], автентичните мебели, множеството снимки – всичко това наситено с тишина, размисъл и светлина, създава усещането за хармония, за храм. Някой ще се запита дребнаво – е, как пушката ще създаде усещане за хармоничност? Ми тази пушка не е насочена към никого, тя е просто експонат, една вещ, забравила вече предназначението си.
През 2012 г. град Лом бе домакин на голяма двудневна научна конференция – „100 години Яна Язова“. Мащабен научен форум, провел се в рамките на два дена, на който се прочетоха около двадесетина доклада. Сред учените се откроиха проф. Михаил Неделчев, проф. Елка Трайкова, проф. Дора Колева, доц. Людмила Малинова, доц. Бисера Дакова, доц. Мая Горчева, доц. Кристина Йорданова, д-р Росица Чернокожева, д-р Катя Зографова. Предимно хора от Института за литература (БАН). Сред докладчиците бе и д-р Радка Пенчева. Нашите теми бяха сходни: тя разглеждаше морската тема у Яна Язова, а моя милост представи анализ на втория роман на писателката „Капитан“, който е с морска тематика. Споменах като прелюдия към основната част на доклада си, че съществува роман „Рибари“ от Георги Попстаматов, публикуван по същото време когато се появява и текста на Я. Язова. Опитах се да очертая тезата, че на вододела между две десетилетия – 30-те – 40-те години на ХХ век особено присъства морската тема в българската литература. Оказва се, че Радка Пенчева точно тогава е работела по своята книга „Морето на българина“. Публикувана е през 2016 г. и един от етюдите е посветен точно на този роман – останал малко познат, не преиздаван повече от 85 години.
Това е друга способност на д-р Радка Пенчева: тя сякаш имаше мисия да възкреси незаслужено забравени имена от нашата литература и да потърси мястото им в историята на литературния процес. Така се появяват великолепните ѝ есета и очерци за критиците Георги Константинов и Иван Богданов; за писатели като Матвей Вълев, Яна Язова, Панчо Михайлов, Марко Поло (Ячо Кабаивански), Стефан Станчев.
Грижливо, търпеливо, с упорито ровене из прашните архиви, с усещането за дълг Радка Пенчева добросъвестно извайва своите литературно-исторически очерци, портрети, студии, които тя скромно нарича етюди. Разбира се майсторството, с което тя гради даден творчески портрет многократно нахвърля жанра на етюда. По-скоро това е една глобална тема с вариации: да се възроди творецът, да се вгледаме задълбочено в написаното от него, да го обикнем, защото Рачето работеше не само неуморно, но и с огромна любов и преданост. Тя обичаше литературата, изкуството, философския размисъл. Човешкият диалог, изказан на чаша кафе и забулен в цигарения дим, беше същински духовен празник, интелектуално общение, при което много често, благодарение на благородството ѝ, умееше да възвиси и мисли, и чутие и то да се доближи до онова, което възприемаме-назовавайки Откровение. Да, тя обичаше да гори цигарата ѝ. Самата тя гореше – напоследък представи няколко книги, всъщност – последните. Едната, посветена на любимия Емилиян Станев (2022), а другата – на темата-мисия (2025).
По повод 115-годишнина от рождението на Търновския класик Р. Пенчева публикува „Емилиян Станев. той и другите“ (Фабрер: 2022). Стегнатият авторски предговор на Р. Пенчева представя сюжета на книгата: да се реконструира интелектуалната литературна компания на Е. Станев. Започваща от хронологичен ред: Елин Пелин[2], Чудомир, Багряна, Димитър Талев, проф. Тодор Боров, акад. Динеков, проф. Ст. Каролев, Блага Димитрова, Йордановците – Василев и Радичков, проф. Сарандев. Чрез документалните снимки на посвещения от страна на Талев, Багряна, Т. Боров, Бл. Димитрова, се отличава и автографът от/на Елин Пелин. Майсторът на късия разказ (проф. И. Панова) е написал върху титулната страница на забележителната си късна книга „Под манастирската лоза“ (издание на Хемус) следното: „С най-хубави приятелски чувства ти подписвам тая книга, драги Емилияне, ценейки високо твоя отличен белетристичен дар“. Както и самата Р. Пенчева изтъква: „Приятелствата между творците в нашата литература са рядко срещан факт“ (Пенчева:2022, с. 18), така че създаването на подобна книга, проседяваща дружбата между големите творци на националното ни слово, в някаква степен като тема е нова, непозната, неразработена. Но е истинско предизвикателство именно за Р. Пенчева, защото тя умееше да гради приятелства и с личен пример доказваше значението на думата. Да де, ама Елин Пелин е класик. Такъв е и Е. Станев. Днес. А преди 80 – 90 години?
Вероятно старият голям народен писател (Е. Пелин в 1949 г. е доайенът на нашите писатели, прехвърлил е 72 и всенародно е отбелязана неговата 70-годишнина) интуитивно е усетил появата на своя наследник – образно казано. Сам Е. Станев признава, че огромно въздействие-влияние върху себе си е усетил именно от писателското майсторство на Елин Пелин, и то на по-късния белетрист, който разкрива своята многоликост, а донейде и модерност именно в късния сборник с разкази-импресии-легенди „Под манастирската лоза“. Книгата е писана в продължение на две десетилетия – такава ще е съдбата и на мащабния опус „Иван Кондарев“, превърнал се в емблематичен за Е. Станев в началото на 70-те години на миналия век[3].
Красиво е приятелството и с друг могъщ белетрист на ХХ век – Димитър Талев. Разликата по между им е десетина години. Но по-възрастният се оказва в някаква степен морална опора на по-младия си събрат: Р. Пенчева фиксира 1959 г. когато Ем. Станев гради първо-образа на Иван Кондарев. Вътрешната убеденост и подкрепа, засвидетелствани от страна на автора на един от най-ценните български романи – „Железният светилник“ – помага за създаването на едно от най-сложните историко-философски белетристични платна в националната ни литература. Сближаване и съмишленичество между двамата срещаме по отношение на „македонския въпрос“. Възползвайки се от възможността да е приближен до обкръжението на Тодор Живков, Ем. Станев излага мнението си: „Няма държава като нашата – от себе си да породи друга“ (Пенчева:2022, с. 25), а това е и голямата болка на Д. Талев. Във времена когато е опасно да се обсъждат подобни теми двамата смели писатели ги осъществяват и като творческа задача – Талев в своята тетралогия, а Ем. Станев – зарегистрира в Дневника си определени мисли.
Щастливи съвпадения бележат приятелството между Ем. Станев и Димитър Димов: близки са по години (разлика от 2 години само!), в една и съща година дебютират като един и същи издател – Добромир Чилингиров – осъществява проектите им – „Поручик Бенц“ и „Примамливи блясъци“. Ем. Станев написва положителна рецензия за първия роман на Д. Димов, в която твърди, че се е появил нов талантлив автор в българската белетристика[4]. Колегиално и добронамерено е отношението на Д. Димов по повод публикуването на първата част на „Иван Кондарев“ от 1959 г. Аналитично Р. Пенчева обобщава, че макар и различни по стил, маниер, светоглед Д. Димов и Ем. Станев „бележат етап в развитието на българската проза, защото богатството на една култура е в многообразието“ (Пенчева: 2022, с. 39).
Почиващо върху идеята за разнообразието е и разсъждението-есе върху познанството на Ем. Станев и Чудомир. Почти поколение е разликата по между им (17 години). Общо взето разбираме, че Чудомир е бил леко резервиран към по-младия си колега, който пък от своя страна искрено оценява достойнствата на хумористичния писател.
В началото на 70-те години на ХХ век се оформя Боянската компания – вилите на Ем. Станев, Багряна и Тодор Боров са в близост и те често си гостуват и общуват[5].
Покрай тази компания или като част от нея са въведени още две забележителни фигури на интелектуалци от европейски мащаб, работили и живели у нас: акад. Петър Динеков и Борис Делчев. Страниците, отделени на своеобразните епизоди, посветени на хубавото приятелство на Ем Станев с достойните критически рицари, са съответно: за акад. П. Динеков – 33, а за Б. Делчев – 23. Т. е. видимо е, че обемно тези текстове са най-плътни, а вероятно и най-ценни откъм тяхната документална стойност. Защото се опират на внушителните Дневници, които оставят и единият, и другият. Апропо и двата дневника днес имат своето повторно издание, което ги превръща в част от нашето съвремие, а и се превръщат във факт на литературната история.
Работата с архивите, разчитането на документалното, проследяването на случващото се като в сложен психологически сюжет, разкрива способността на Радка Пенчева да съумее да открои ценното, а от него да оформи своя критически наратив. Разбира се, изключително сложна е тази операция, защото в книгата-дневник се откроява както самият пишещ го, но и тези, които описва. Имаме сдвоеност по посоката на саморазкриването и разкриването на другия. Силно впечатление прави засилената критичност относно определени детайли от работния процес у Ем. Станев, наблюдавани от акад. П. Динеков относно творби като „Антихрист“, „Сибин, преславският княз“, да речем.
При записките на Б. Делчев пък ставаме свидетели за „раждането“ на такива художествени творби като „Търновската царица“, незавършената повест „Черният монах“, новелата „Язовецът“.
Наблюденията, които правят опитните критици по отношение на творческата лаборатория на Ем. Станев остават с висока документална стойност. Всеки следващ изследовател на писателя, би могъл не, а по-скоро би бил задължен, да познава тези ценни чисто психологически етюди. Интересни, разбира се, са несъгласията на акад. П. Динеков с някои от тезите на Ем Станев, но по-важно е другото: интелектуалното общуване между академичния тип човек, учения-хуманитарист и непосредствения писател, който не се бои да експериментира, който е готов да се учи и учи. По този начин разбираме наистина колко големи са в същината си и тримата литературни дейци. А това дължим именно и на усилието на Р. Пенчева.
Последната част от книгата е своеобразен критически квартет, в който са събрани очеркови или есеистични текстове, посветени на Чудомир, Д. Талев, Д. Димов и Елин Пелин. Наблюденията, които споделя Ем. Станев за тези свои и колеги, и приятели, са точни в преценките си, написани са с топло чувство, в което откриваме възхищението и уважението към таланта и към личността им.
За Чудомир лаконично се откроява твърдението, че неговите разкази приличат по-скоро на анекдота – нямат психологическа дълбочина, а са по-близо до битовото ниво, а оттам пък това е предпоставката, превръща стила на писателя в в лек и достъпен. Чудомир е остроумен, но е лишен от духовитост. Той е носител-изразител на всекидневен хумор, характерен за идиличното, разказващо за незначителното и дребното. Същевременно е завършен писател. Статията е още от 1937 г.
В есето си за Д. Талев Ем. Станев очертава образа на историческия тип писател, който е и национален класик. Той е по-различен от Вазов, З. Стоянов, но е изключително важен за нашето съвремие. Писател с кауза – любовта към Македония, по която более, и чиято любов изстрадва и творчески, и житейски[6]. Силен е и финалът на този своеобразен портрет (или ескиз) – Д. Талев е безкомпромисен в своята работа и в отстояването на своите позиции.
Като писател-европеец е определен Д. Димов от своя връстник Ем. Станев. Изтъкната е високата му култура и ерудицията на кабинетен учен. Акцентът пада върху творческото достижението на Д. Димов, което не е в количеството, „но по качество то е скъпоценност за нашата литература“ (Пенчева: 2022, с. 167). Но Ем. Станев характеризира и човешката страна на Д. Димов – свит, скромен, стеснителен, „принципен, възпитан и твърде деликатен“, като гражданин е „дисциплиниран“, а „като учен – усърден, трудолюбив и задълбочен“ (Пенчева: 2022, с. 168). В заключението си есеистът Ем. Станев определя книгите на Д. Димов като шедьоври.
Последният критически етюд е върху Елин Пелин, който е окачествен като „истински художник“ (Пенчева: 2022, с. 169). „Сравнен с другите (Вазов, Йовков…) той е най-сладкодумният изразител на българската поетика“ (Пенчева: 2022, с. 169). Елин Пелин пише за общочовешкото, за универсалното. Не случайно Ем. Станев изтъква художествените успехи, които постига майсторът на разказа в сборника „Под манастирската лоза“. Тази книга най-силно откроява Ем. Станев, защото това за него е образец на стила, който е характерен за творчеството на Елин Пелин. Тук виждаме певеца на селската неволя издигнал се до сложните диалектически философски проблеми, засягащи човешката същност: нравствеността, любовта, грижата за другия, собственото личностно израстване на човека. И не на последно място Ем. Станев изтъква духовитостта в стила на стария писател класик. А във финала на своето изложение[7] Ем. Станев споделя, че приема Елин Пелин за свой учител в литературата. И трябва да признаем, че достойно застава до него. Днес определяме Ем. Станев като един от класиците на ХХ век в историята на нашата национална литература.
Миналата година – 2025, Р. Пенчева представи „От архива: писатели, герои, книги“ (Фабер). Редактор е съмишленикът и мисионерът д-р Владимир Шумелов. Книгата е стилно оформена в графично отношение, аранжирана е с портрета на Цано Церковски, черна мастилена писалка и архивни единици.
Елегантното томче, надхвърлящо малко над 260 странички, е представително във висша степен за стила и работата на Р. Пенчева. Образцовата работа с архивите ни въвежда в творческата лаборатория на позабравения поет-общественик Цанко Церковски. Разкрива ни приятелството между проф. Александър Балабанов и Петко Ю. Тодоров. Опитва се да се намери адекватно място на белетристичното платно на Стефан Станчев за Колю Фичето. Неизменна тема: Емилиян Станев! Но същевременно Р. Пенчева насочва поглед, устремен към настоящето: статии-рецензии за книгите на Здравка Евтимова, Бойка Асиова, но и по-екзотичното присъствие на Хюсеин Мевсим. Утре по тези текстове ще градим литературната история на нашата литература.
Книгите на Р. Пенчева можем да възприемем и като завет: всеки път, разтваряйки ги, се пренасяме в едно друго време, не толкова в исторически смисъл друго, а в етически и естетически: където делничното, дребнавото, отсъства и така литературата наистина се очертава като духовна дейност, а литературното – като високо творческо пространство, където словото вае светове, сюжети, приятелства, които ни правят по-добри човеци.
Бележки:
[1] Р. Пенчева е автор на интересно изследване, посветено на личната библиотека на Ем. Станев – подобен род проучвания са изключителна рядкост, но и са важна, за да добием цялостна представа за духовния мир на даден автор. (Повече виж в: Пенчева, Радка (2011) Сюжети на забравата. Реванши на паметта (Литературнокритически статии и документални изследвания), Пловдив: Астарта, с. 9 – 72).
[2] С блестящо есе за Елин Пелин завършва книгата, така че неговата фигура сякаш е и рамката на цялостното изследване. Така реално придобиваме усещането за завършеност, за монолитност, изразено по един в същината си артистичен метод, непознат до момента в нашата изследователска практика.
[3] Елин Пелин е „сварил“ публикуването на „Крадецът на праскови“ през 1948 г.
[4] За съжаление текстът на рецензията не е съхранен. Възстановено е по признания на Ем. Станев (Пенчева: 2022, с. 31).
[5] Не бих искал да коментирам тази част от книгата, тъй като тя е реконструирана по записките на Надежда Станева – съпругата на Е. Станев. Тя не е на висотата в нравствено отношение на своя прочут партньор, на места нейните бележки са изключително субективни, а струва ми се, минават и границата на приличието. Поради тази причина отказвам да коментирам задълбочено този епизод от сюжета на книгата. Само може да се изтъкне, че Емилиян Станев изпитва голямо уважение към личността на Елисавета Багряна. Показателен в това отношение е един негов коментар когато е предложен, а след това е и избиран за член на БАН: той настоява, че преди всичко и преди всички именно Е. Багряна трябва да бъде удостоена с това научно звание, защото заслугите ѝ за развитието на нашата литература са огромни (Пенчева: 2022, с. 58).
[6] Очеркът или есето е от 1957 г. и няма как открито да се заговори за репресиите спрямо Д. Талев веднага след 1944 г., но Ем. Станев намеква за тях.
[7] Есето е писано във връзка със 100-годишнината от рождението на Елин Пелин и е сред късните критически етюди на Ем. Станев (публикувано е през 1978 г).
© Петър Михайлов
Comments are closed