В стаите на г. Денев се чувствувате като на село. Докато некой автомобилен писък под прозорците не ви развали илюзията: но толкоз по-добре, защото на село селското ме прави това впечатление, което прави ако го срещнете всред един шумен град. всред столицата на селата. Какво ли нема в къщата на тоя странен художник – одъри, вретена, хурки, чешири, опинци. . . Но да побързам да поясня: Всичко това не стои като в музей, закачено на пирон, а е използувано от практическата му страна: пердета, висящи на вретена; паравани от български платна: тетевенски масички и какво ли не още!
— Смятам — казва художникът, — че много елементи от народния бит могат да намерят място и в сегашния, модерен живот. Разбира се, не всичко. При бетона, сегашното съжителство на много семейства, изобщо модерния живот, не можем да искаме абсолютно приложение на старата архитектура и бит. Например, никоя жена днес не може да прави такива ръкави, каквито македонката е правила; скъпо е и много време иска. Тук индустрията може да помогне. Всред българска обстановка се чувствува уютност.
— Само практично ли намирате използуването на народния бит или и оригинално?
— И оригинално. Всеки съвършен човек е и оригинален. Отличаването на българския дух от другите, показва, че е достигнал известно съвършенство. Всяко начинание може да стигне до съвършенство, само ако почива на тоя дух. Инак, все едно не Витоша де правим палми. Ще станем истински европейци, когато се почувствуваме истински българи.
***
Г-н Денев е художник от дете. Правели му силно впечатление картинките. Вдъхновявал се от рисунките в библията и от известните нявгашни литографии, табла със змейове, ловджии и др.
— Но пръв ме вдъхнови брат ми, когато нарисува цар Освободители със син и цветен молив. Това беше най-силното ми впечатление от рисунка. Тогава нямаше никакви бои, освен едни жълти, които продаваше бакалинът. С тях боядисвах рисунките по книгите – това бе най-голямото ми удоволствие. В гимназията некои ученици рисуваха с креда; това много ми импонираше, но не знаех где да намеря креда, та рисувах с обгорена тапа.
Първото ми най-силно преживяване бе когато видях един гимназиален учител да рисува всред улицата чешма. Дъхът ми се запре.
В класовете вече, между учениците рисувах най-добре. В нашата, турска махала в Търново, имаше сватба. Нарисувах я. Дълго стоя рисунката в работилницата на брат ми и се загуби най-сетне, за жалост. Рисувах учителите и съучениците си като халваджий и леблебджий. В III клас вече рисувах от натура, но маслени бои нямах, та правех опити със зехтин; нищо не излизаше – отчаях се. Мечтата ми – продължава г. Денев – бе да рисувам с маслени бои. Едва като свърших гимназия можах да се снабдя с такива бои, но напразна бе радостта ми: Обиколих цялото Търново, без да мога да намеря сюжет.
— Но най-сетне намерихте сюжет и от тук почна пътят ви на художник.
— Не, до художника стигнах късно. Поради бедността на родителите ми станах селски даскал. Свирех на цигулка и тя по едно време почна да доминира; мислех дори да се заловя само с нея. Всички ме поощряваха.
Но един случай ме подведе. Като учител се натъкнах на много методични въпроси в училището. Направи ми силно впечатление начина, по който се преподаваше рисуване: трябваше да се съединяват едни точки в тетрадките, и туй то. Никаква свобода на детската фантазия! Въведох моя система – сегашната. Тя се хареса и скоро се пренесе и по околните села. В Търново държах в педагогическа среща цял ден лекцияе. Харесаха я, напечатиха я и се изиска преместването ми в Търново. После устроих курсове, обиколих цяла България и същевременно рисувах пейзажи. Това ме върна към рисуването.
Питате ме кога ме зачетоха за художник. Един търновски учител ме посъветва да пратя в една софийска изложба пейзажи. Тогава Антон Митов писа, че единствени интересни работи в тая изложба са картините на Никола Петров и моите. И за голяма моя изненада, от тая изложба ми бяxa откупени картини за 400 лева! А цяла година учителствувах само за 900 лева! Това ме окуражи и устроих след една година изложба в Рисувалното училище. Спечелих 700 лева и без да се забавя, тръгнах за Мюнхен.
Дотогава у мен нямаше нищо академично: бях самоук. След един успешен изпит, станах редовен студент в Мюнхен. След Мюнхен – втора изложба в София – голям успех – Балканска война и повече от 200 сюжети от нея – и, най-накрая и Министерството на просветата и Министерството на войната ми откупиха картини, а пари от никъде не получих. Поради това прекъснах моето образование в чужбина.
После постъпих като военен художник в М-вото на войната, а сега завеждам художествения отдел на детската библиотека при М-вото на просветата.
***
— Туй, с което можем да се похвалим навред в областта на изкуството – то е народното творчество, проявено в дрехи, шевици, кройки, цветове, и в старите наши фрески и резби. Живописта у нас още няма характер на типично народно, какъвто характер има в живописта на немци, френци и дори и руси. Едва в последните години тук-там може да се долови известно по-особено схващане на нашата природа. Чувствува се, че българин я е рисувал, а не чужденец. Но това е само заченка, което далеч не може да даде характеристика на нашата живопис.
— В коя област намирате, че сме напреднали?
— От гледна точка на по-голяма самобитност, която не се проявява само в сюжета на картината, а инак в третирането, в пейзажа сме по напреднали; то се обяснява и с туй, че у нас условията за фигурна живопис са по-тежки.
Изобщо, смятам, че у нас живописта стои след литературата.
— На какво отдавате това?
— До голяма степен, на материални причини. Художникът има големи разноски за материали, а не всички от публиката искат да разберат това. И с най-много откупени картини, художникът не може да изтрае до втората изложба.
— Играе ли голяма роля нашата художествена критика?
— Те е на същото ниво, на каквото е и живописта ни. Погрешно е да се мисли, че там, където има изкуство в зачатък, може да има съвършена критика. Критиците трябва да имат едно предвид. Да не пишат критики, ръководени от суетното чувство да се покажат, че са вещи в тази област, че са по-горе от художниците, с осанка на хора на изкуството. Защото, всеки един наш критик, колкото и да мисли, че стои по-горе от художника, все има какво да научи от него. Фазата, в която се намира нашето изкуство налага на критика да има в основата на дейността му етичен елемент: пречистване, тласване напред, отбелязване по-същественото.
Но — завършва мисълта си нашият събеседник — колкото и да не стои на нужното ниво критиката ни, тя е необходима; защото, да си признаем, нашите хора на изкуството не са толкова свършени и често у тях има доза на наивност, което ги прави да се самообълщават. Ще ни спаси искрената работа. Нека възприемаме новото, но да не се поевропейчваме. И сега и сега, въпреки европейченето ни не можем да минем без туршийка и пипер.
— Погледа ви към бъдещето, г-н Денев?
— Зависи от бъдещето на народа. Не може да има голямо изкуство в страна, където има бедствие. Талантливи хора имаме във всяка област. Но при сегашното положение на страната, нямат простор, мегдан… Условията, при които живеем дават един предел, който мъчно може да се надхвърли и от най-талантливите; същият, които у нас спрямо големите майстори остава посредственост, ако бе се родил и живял на Запад, би се равнявал на тях.
— Готвите ли изложба?
— Да. Предимно от пейзажи. Повече обичам пейзажа, понеже не ме обвързвас пречки. Фигурната живопис изисква ателие, модел, редовност от страна на позьора и т.н.
— Някога и не отдавна Борис Денев бе член на прочутия оркестър на тъй наречените „бръмбъзъци”. И сега висят по стените на къщата му сложните инструменти от онуй време – гайди, свирки, тъпани и кавали.
Хората ли станаха по-сериозни или времето? Или и едното и другото?
Христо Бръзицов
