Следя творческото развитие на Владимир Шумелов 30 години. Боже, Боже, кога мина това време? Кога спечели Голямата награда за дебютна книга „Южна пролет“ за сборника „Двойно“ от 1994 г., който самосиндикално напечата в издателство „Елпис“, където аргатувахме и двамата за прословутата „Съвременна българска енциклопедия“ на Иван Габеров, кога изкласи до четиринадесета своя книга?
През 2023 г. Шумелов отбеляза достолепен юбилей и по щастливо стечение на обстоятелствата от културното министерство спечели субсидии, като успя да издаде цели две подготвени от него книги – с критика и проза. Как да не му завиждаш благородно? „Широко отворени очи“ не е нито монография, нито теоретично изследване. Това си е по-скоро критически дневник за периода 2017 – 2022 г., комплект от ревюта, рецензии, статии, които той първо добросъвестно е сътворил, а след това пресял, подредил и дообработил. Завиждал съм му на неговия ентусиазъм и на желанието му да анализира и подпомага автори, книги и усилия, които така или иначе си остават за местна консумация, „произведени в провинцията“. Не защото самите писатели не го заслужават – напротив – ако и такива като Владо не им отразяват постиженията, делата им просто ще останат непознати, тъй като ситуацията и конюнктурата са такива. И още нещо – героизъм и здрави нерви се изискват да бъдеш член на жури, да оценяваш литературна продукция, да лансираш творби на конкурси. Той го умее, прави го, участва, не му тежи и не се притеснява – и съвестно пише отзиви и оценки – за „Южна пролет“, 2020 г., за габровските Априловски награди през същата 2020 г., за годишния преглед на издадените книги в Бургас през 2021 г.
Прелиствам, чета и се удивявам – колко автори, книги, заглавия, колко амбиции върху белия лист! Естествено е в такива ситуации вдъхновението да отстъпи на рутината, но да не се погазва професионалната етика и да се оценява обективно и точно… А когато служебните ангажименти са останали на заден план и иска под знака на вдъхновението да бъде на ниво, Шумелов се представя в истинската си светлина на вещ и талантлив интерпретатор на най-ценното в националната ни литература, но тогава предизвикателството трябва да е дневникът на Петър Динеков или романът „Времеубежище“ на Георги Господинов…
В тези си най-силни страници Владо Шумелов наистина блести като „критик-писател, човекът с широко отворени очи, облещен срещу света на книгата, със сатър в едната и морков/перо в другата ръка“…
„Топла човешка точка“ е сборник с разкази и новели. Той също е своеобразна равносметка, рекапитулация на постигнатото от автора в прозата. Личното ми мнение е, че Шумелов тръгна много силно през 90-те години на миналия век, че първите му две книги с проза, включвам и „Между Бекет и Аз“ от 1998 г., са с етапно значение в национален контекст, най-вече като алюзитивност, образност, проблематика, като възможност бунтарски и ескепийтски да осмислиш подземието и маргиналните свърталища на социума през призмата и съдбата на лузъри, дегенерати и социопати в един магнетично-обсесивен стил, който впечатляваше като ъперкът на Майк Тайсън или Ленъкс Луис, и веднага те правеше негов верен фен… Тази проза бе витална, магнетична и дърпаше към себе си с наркотичен плам. Но и бързо, много бързо изчерпваше креативния устрем.
Шумелов усети клопката и логично се насочи към по-обемните форми на новелата – „И така нататък“ от 2007 г. бе стъпка в правилната посока, за кратко бе запленен от мисълта да пробва и роман, но, слава Богу, бързо се отказа, оставяйки само намерението си – „Аз съм Рòман и пиша ромàн“ („The End“, 2021). А след това просто трябваше да мине време, за да се завърне отново на територията на разказа, обогатен с горчива ирония – „Писмо до министъра“, или изцяло експонирал на ново, по-свежо и атрактивно ниво, постигнатото в краевековието – кратката новела „Здравей, Мария! И сбогом!“.
Така се оказва, че книгите, които държа в ръцете си, дело на ИК „Огледало“, 2023 г., са отчет и преценка на постигнатото от Шумелов в критиката и белетристиката – в първата, за последната петилетка, а във втората, за цели тридесет години. Логично е да ги приемем и за „Избрано“, а защо не и като вариант на „Най-доброто от…“.
Знам, че авторът ще продължи да пише, това е неизбежно. Ще му пожелая нови творби и вдъхновения, без които не може. И се надявам следващата среща с него бъде по радостен и вдъхновяващ повод.
Борислав Гърдев