Антоанета Кемилева живее в Торонто, Канада от 1973 г. Детството ѝ минава във фотолабораторията и ателието на баща ѝ – фотограф-художника Тодор Кемилев (1910-1969). Двете със сестра ѝ Йоана, макар и малки, вземат сериозно участие в семейния бизнес – подреждат снимките в пликовете за клиентите, слагат печат на ателието на гърба на всяка снимка; проявават негативите и др. Получила знания от един от най-големите фотографи на България Антоанета завършва специалност „Фотография“ в Полиграфичеся техникум „Юлиус Фючик” (днес Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография). “ Ходех с камерата си на гърдите си, за да не изпусна интересен кадър, човешко лице, изражение или движение.“ След дипломирането започва да работи успоредно с баща си в ателието му. Паралелно с това двете сестри започват с уроци по рисуване и се подготвят за приемните изпити в Художествената академия. Йоанна кандидатства изобразителни изкуства и се дипломира. Днес е активен художник, скулптор- керамик.
За първи път през 1950 г. Дирекция на Българската фотография обявява конкурс за званието фотограф-художник, в който Антоанета участва. „Заедно с две от моите преподавателки от Полиграфическия техникум – Янка Кюркчиевa и Лили Ахтарджиева – бяхме между първите пет жени в България, удостоени с това звание.“ – споделя Антоанета. “ Участвах в различни фотоконкурси в България и чужбина. Получих сребърен медал от конкурс в София по време на Международния младежки фестивал през 1968 г., а от Италия получих три златни медала (3 последователни години). Мечтаех, имах планове…“
През 1969 г. Художествената академия в София за първи път обява конкурс за специалността „Фотография“ . Предвижда се студентите да учат в Лайпциг, Германия. Антоанета решава да кандидатства. „Мечтаех да творя, да стана преподавател по фотография, да участвам в изложби и конкурси, да помагам на баща ми в ателието… Месец преди изпитите баща ни внезапно почина и аз, като по-голяма от двете ни, и имайки вече едно полувисше образование, трябваше да поема изцяло работата в студиото, издръжката на семейството ни.“ Повод за нашия разговор е разпиления архив на баща ѝ и желанието той да бъде поне частично възстановен.
Г-жо Кемилева, Вашият баща – Тодор Кемилев – е един от най-известните фотограф-художници в България до 60-те години на ХХ в. Днес, обаче, непознат. Ще ни разкажете ли за историята на човека и фотографа Кемилев?
Баща ни е е роден през 1910 г. Част от живота му минава в родния Добрич и Добруджа. Той е един от първите български професионални фотографи. Брат му Иван става фармацевт, сестра му Райна пък следва медицина, а младия Тодор се отдава на фотографското изкуство. Чиракува при добричкия портретен фотограф Сисагян. Заедно с баща си – Ангел Кемилев, Тодор заминава за Виена и купува студиен фотоапарат „Globica”. С него той ще работи до края на живота си (1 юни 1969 г.). Тодор Кемилев открива първото си фотоателие през 1927 г. в гр. Добрич, на ъгъла срещу стария ресторант „Централ”. По-късно той поема и ателието на своя учител – Сисагян – като второ ателие в Добрич. Налага се не само като портрeтен фотограф, но и като представител на фирма „Агфа“ . В Добрич Тодор Кемилев работи до 1942. От 1936 до 1940 г. – по време на румънската окупация – той открива и фотолаборатория в Балчик (чрез търг).
Заснема тържествата по време на връщането на Южна Добруджа (1940) в пределите на България чрез снимки и кинофилм. Много от тези фотографии се пазят в Историческия музей на град Добрич, както и в Държавния Архив. Приспособява автомобила си „Опел Олимпия“ като малка лаборатория и снима на място хората за новите български паспорти. Находчив, амбициозен и артистичен, Кемилев бързо набира популярност сред своите съграждани. Снима много: семейни и портретни снимки, моменти от културния и обществен живот в родния си град. И до днес, името му се помни от местното население.
През 1935 г. Тодор Кемилев се жени за майка ни, Цветана Стамболова – от София. Семейството живее и твори в Добрич. Майка ни поема администрацията на ателието, организира архива, приема клиентите. През 1936 г., преди да се роди брат ни, дядо ни настоява майка да да роди в София, за да бъде детето българче. Семейството, обаче, се премества в София през 1942 г. „Фото Кемилев“ отваря врати на булевард „Цар Освободител“ 12 (срещу Италианското посолство). До края на живота си баща ни живее и твори тук. Той се утвърждава като портретен фотограф и името му се налага сред софийската общественост.
През 1943 г. Кемилев с кинокамерата си заснема на филм погребението на Цар Борис III. Високият професионализъм и репутация помагат на Тодор Кемилев да продължи да работи самостоятелно дори след 09.09.1944, когато всяка частна дейност е национализирана. Той e един от първите в гилдията, удостоени със званието „фотограф-художник“ . Между тях се нареждат имената на: Петър Папакочев, Емил Рашев, Станчо Джишев и Минко и Пенчо Балкански. На тях им е било разрешено да запазят частната си практика. Занимаваха се предимно с художествена портретна фотография в София. Поддържаха добри колегиални отношения по между си. След 1950 г. „Фото Кемилев“ се премества на улица „Бенковски“ 8 срещу служебния вход на „Зала България“ . Баща ни притежаваше голямото умение на талантлив портретист да улови най-типичното изражение на човека, който застава пред камерата. За това е способствал и характерът му – общителен и буден, говореше много езици. Обичаше да общува с хората преди да застанат пред обектива, за да забележи най-доброто, най-подходящо изражение на субекта.
Тук следва да припомня на съвременния читател, че портретната фотография по онова време не се правеше с дигитална камера, нито с 35мм филм с десетки кадри, който „щрака“ бързо – едно след друго, и да се хване, и избере подходящо изражение на човека. Kлиентът се снимаше само веднъж на негатив/плака 6х9 см или 9х12 см. От умението на фотографа – дали ще улови и запечата завинаги неговата същност – зависеше и какъв ще е портрета: художествен или само за документи. Кемилев не избираше клиентите си. Хората го избираха – с различен произход и професия, за да запазят своя образ за поколенията. А той, било чрез играта на светлината, било улавяйки настроението на човека, извайваше художествени портрети.
Баща ни беше един от пионерите на цветната фотография в България в началото на 50-те години на миналия век. Четеше немски книги и сам се учеше как да проявява, и копира цветните негативи и снимки. В ателието той предлагаше и цветни портрети на клиентите. И още нещо – рисуването, съпътства Тодор Кемилев през целия му професионален път. От иконата на Света Марина, която е нарисувал в младежките си години, а днес все още е в църквата в Добрич, през участията в международни конкурси, до портретните снимки, които ежедневно създава, навсякъде личи стремежът му да търси естетическо и художествено въздействие.
Беше трудолюбив, амбициозен, предприемчив. Притежаваше търговски нюх, любов към новаторските технологии и модерен светоглед. Личност, надраснала своето време. Уважаваше всеки човек, независимо от неговия статус. Баща ни се обръщаше към всеки клиент с еднакво уважение и внимание. На това научи и нас – да уважаваме хората, независимо от произхода им или работата, която изпълняват. Като фотограф-художник и майстор на портрета, неговото име и фотоателие бяха известни не само сред артистичните и интелектуални среди в София и Добрич, но също и сред политици и хора от всякакви прослойки от периода 1927 до 1969 г. Днес „Фото Кемилев“ е неразривна част от семейната история и спомените нa хиляди семейства. Да, Тодор Кемилев беше един от най- известните портретни фотограф-художници в София между 1942 –1969 г. Умира на 1 юни 1969 г., работейки в лабораторията си.
Защо днес името му е потънало в забрава? Кои са причините?
„Фото Кемилев” просъществува само 4 години след смъртта на баща ми. През 1973 г. заминах на екскурзия до Италия и не се върнах. Бях обявена за невъзвращенка. Бях осъдена на 3 години затвор и парична глоба. Цялото студио, апаратурата и архива бяха конфискувани. Това беше начинът, по който се наказваха хората, които искаха да живеят на Запад. Близките ми бяха подложени на преследвания, разпити, ограничения… Такива бяха наложени на сестра ми и нейното семейство. А в нашия случай имаш и допълнение: напълно изчегъртване, пълна забрава на името и творчеството на баща ни от историята на фотографията.
Предполагам, че моето „бягство“ е причината за потъването в забрава на името и на творчеството на баща ми. Може би, тези които са писали „История на Българската фотография“ са пропуснали „неумишлено“ да пишат за него. Възможно е и някой да им е наредил, както се правеше по онова време. Не съм изненадана от факта, че днес, новите историци, преподаватели, изследователи и изкуствоведи на фотографското изкуство, не са чували за Тодор Кемилев или „Фото Кемилев“ . (Надявам се, че това мое споделяне ще донесе доза реалност към тези, които мечтаят миналото да се върнe сега).
Десетки години са изминали от времето, когато баща ни живя и твори, но чрез изкуството си той продължава да живее в паметта на хората. Срещам още хора, които са били фотографирани от баща ни, но броят е малък и намалява. Сякаш хората от Добрич и Добруджа са запазили по-близък спомена за него, което ми напомня за обичта на баща ни към родния му град и хората там.
Cъс сестра ми Йоанна Кемилева сме в процес на подготовка на възпоменателно издание и изложба за живота и дейността на баща ни. Целта е да реабилитираме името на баща си, да припомним на тези, които са още живи и си спомнят за него, а междувременно да запознаем младото поколение с живота и творчеството на един от най-известните фотограф-художници в България през миналия век.
Какъв според Вас е приносът на баща Ви в документирането на историческите събития?
Фотографията е визуалната памет на историята. Илюстрациите: картини, рисунки, снимки или други допринасят за оживяването на текстa. Правят го по-реален и възприемчив за читателя. Фото-журналистът разказва историята в снимки. Всеки фотограф става свидетел на живота и може лесно да се ориентира и улови интересен миг от историята. Тодор Кемилев живее и твори в Добрич до 1942 г. Както всеки добруджанец се е надявал, че Южна Добруджа ще се присъедини към България. По-рано вече споделих, че когато през Септември 1940 г. Южна Добруджа се връща на България, баща ни е направил фоторепортаж на това историческо събитие, както и филм. Тези снимки се съхраняват и в Държавния архив, и в местните музеи. Много снимки направени от баща ни са публикувани във вестници, списания и книги, както и снимки на известни личности в Добрич от този период. Портретите, направени от баща ни на видни културни дейци от епохата на неговия творчески живот (1927-1969) имат също историческо значение. Много от тях са използвани за публикации или реклами в програмите било на театър, опера, концерт, на кориците за грамофонни плочи, концертни афиши, книги. За съжаление много от институциите от онова време не са имали архиви. Други портрети, за огромно съжаление, са били изхвърлени, без да се премисли дали те имат историческа стойност. Както и преди малко споделих, със сестра ми сме в процес на подготовка на възпоменателно издание и изложба за живота и дейността на баща ни. Използвам възможността чрез тази публикация да напомня на тези, които си спомнят „Фото Кемилев“, а същода запозная младото поколение с живота, творчеството и приноса на Тодор Кемилев в историята на българската фотография.
Казвате, че Тодор Кемилев има големи заслуги за въвеждане на фотографията като университетска дисциплина в България. Бихте ли се обосновала?
По времето когато нашият баща живя и твори, единственото учебно заведение, в което се преподаваше фотография бе Политечническият техникум „Юлиюс Фучик“ (понастоящем Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография) в София. През 1967-68 г. фотограф-художникът Тодор Кемилев съдейства чрез Комитета на изкуствата и културата с председател Павел Матев (клиент на „Фото Кемилев“) да се отпуснат две места за студенти по фотография в Лайпциг чрез Националната художествена академия. Първите кандидатски изпити за дисциплината „Фотографско изкуство“ бяха през юни/юли 1969. Това беше с цел да се обучат преподавателски кадри по фотография и да се даде възможност на повече хора да следват и работят в областта на изкуството на фотографията, да получат висше фотографско образование, каквото тогава в България нямаше. От тогава вече са изминали повече от 50 години и фотографското изкуство е част от обучението в бакалавърски и магистърски програми на няколко висши учебни институти в България, включая НАТФИЗ, Художествената академия и Нов български университет. Мечтите и желанията на баща ни се сбъднаха, но неговият принос не се знае, не е признат в историята на българската фотография. В книгите по историята на българската фотография нищо не се говори за него. Новото поколение не знае нищо за фотограф-художника Тодор Кемилев, който в допълнение на неговото творчество, е направил възможно преди повече от 50 години специалността Фотография да съществува във висшето учебно заведение, където те са учили или учат. Творчеството и приносът на фотограф-художника Тодор Кемилев в историята на българската фотография и въвеждането на Фотографията във висшите учебни институти е неотрицаем факт, който трябва да се признае чрез включването му в история на фотографията и други публикации, както и показване на неговото творчество.
На читателите ще им бъде интересно да представите по-известните лица, посетили фотографското ателие и застанали пред фотоапарата на Тодор Кемилев.
Искам още един път да кажа, че баща ни не избираше клиентите си. Хората избираха Тодор Кемилев да бъде техен фотограф и да запечата специалния момент в техния личен живот. Баща ни се обръщаше с еднакво внимание и уважение към всеки човек, който влизаше в ателието, или срещаше в живота си. Между неговите клиенти (и в Добрич, и в София) са изпълнителите на Българската филхармония, Радио оркестъра, Съставът на „Филип Кутев“ и други музикални групи; Николай Гяуров, Димитър Узунов, Никола Гюзелев, Асен Селимски, Константин Кисимов, Тинка Краева, Катя Попова, Лиляна Барева, Надя Афеян, Стоян Чилингиров, Филип Кутев, Крикор Асланян-Гудман, Борис Контохов; духовни лица между които: Патриарх Кирил, Свети Серафим Софийски (Архипископ Серафим Соболев), Епископ Партений, Митрополит Панкратий, Епископ Николай (ректор на Духовната академия); министри: Антон Югов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Цола Драгойчева, Мако Даков, Митко Григоров, Георги Пирински и семействата им, също така безброй граждани. Фотографът запечатва завинаги щастливи семейни смомени, индивидуални и семейни портрети и др. Тодор Кемилев беше предпочитан фотограф от чуждестранните посолства в София.
Как атрибутирате снимките, как идентифицирате лицата на тях?
Баща ни и майка ни бяха разработели система, чрез която лесно се идентифицираха клиентите след снимането. Всяка вечер негативите снимани през деня се проявяваха, фиксираха, миеха и бяха оставени през нощта да изсъхнат. За да се идентифицира клиентът, докато ce зарежда касетата ce пише с молив номер на едното ъгълче. Този номер се слагаше също върху нашата част на квитанцията с трите имена на клиента и поръчката. Отделно слагахме кратко описание на квитанцията. Всеки негатив, придружен с нашата част на квитанцията, се поставяха в пликче и изписвахме трите имена на клиента. Използвахме бял плик с пощенски размер, върху който изписвахме имената и поръчката на клиента. Следваше преглеждане на негативите за ретуш, и копиране на поръчката. След това подреждахме снимките на всеки човек, и сравнявахме негатива от плика. Aрхивът на ателието беше систематизиран от нашата майка според името на клиента и годината. Клиентите имаха възможност да си поръчат снимки от предишните години, като можехме да намерим за минути съответните негативи.
Майка Ви е направила картотека?
Да. Негативите се държаха в пликче с трите имена и годината. Те се поставяxa в кутии според първата буква на първото име. За всяка буква имаше кутия за съответната година. Някои букви, в зависимост от името, имаха по 2 кутии всяка година. Отделно имаше кутии за артисти, музикални изпълнители, духовни лица и министри. С една дума, десетки години преди компютрите, негативният архив на „Фото Кемилев“ използваше систематичен метод за съхраняване на негативите. Фотоархивът обхващаше периода от 1942 до 1973 година.
Фото архивът днес. Събирате парче по парче това разпиляно фотографско наследство.
Както казах, че след моето незавръщане от екскурзия в Италия, е имало дело, отчуждаване на апартамента, апаратура, негативи, покъщнина. След 1990 г. сестра ми успя да върне апартамента. В папката от районното имаше бележка, че не са намерини конфискуваните негативи и други вещи. От досието ми на „Врабча“ , имаше списък на конфискуваните неща, но нямаше следи къде може да са. Когато „избягах“ от България, бях млада. Не разбирах и не осъзнавах, че фотоархивът на баща ни и на „Фото Кемилев“представлява историческо богатство за страната ни. Визуалната памет на голямата история през периода на творчески неговия живот.
Какво е оцеляло от неговите снимки? Успявате ли да откриете снимки в стари семейни архиви? Съдействат ли Ви хората, които последваха страницата във Фейсбук?
Търсенето на конфискувания фотоархив е безрезултатен, сякаш е изчезнал безследно, вдън земята. Само Бог знае какво е станало с архива. Този случай показва начина, по който хора като мен са се наказвали от тогавашната власт, а също и начина, по който властта се е „грижела“ за „конфискуваните“ вещи и за осъдените хора. Баща ми имаше свой стил на позиране, осветление, композиция, уловено изражение, който е различаем от други фотографи. Ние помним и сме срещали много от клиентите на ателието. Въпреки липсата на огромния архив, ние имаме достатъчно портрети и снимки за изложба от творчеството на баща ни. Писмено отправихме запитвания до институции и използвахме социалните медии да търсим портрети, които са дело на баща ни. Благодаря на тези, които се отзоваха досега. Продължаваме да апелираме. Нека младото поколение да разгледа семейните албуми за портрети, направени от баща ни. Моето поколение е все още живо и си спомня за фотографа Кемилев, и може би знае някой друг човек, който е имал портрет, направен от баща ми (или мен). Публикувам портрети на баща ни в няколко Facebook групи. В един случай – дъщерята на един музикален изпълнител го идентифицира. Друг път реших да прочета в интернет повече за един човек, който пише интересни статии за оперни певци. Той пише книги и когато видях корицата на една от ранните му книги с неговия портрет, аз веднага познах, че е дело на баща ми. Предложих му приятелство и му се представих, без да казвам за моите предположения. С каква радост ми отговори г-н Контохов[1] и сподели, че има две снимки направени от баща ни – една от тях е била на витрината. Това е от 1951-52 г. Повече за този и подобни случаи, ще четете в книгата.
През 2007 г. сестра ми Йоанна Кемилева, художник, организира изложба с цветни снимки от Москва (1966 г.) в Руския културен център в София, благодарение на съхранените негативи от нашия по-голям брат Теомил Кемилев, художник-плакатист, живеещ във Варшавa. Той също владееше фотографията и копираше цветните снимки за изложбите на баща ни. Тази изложба предизвика интерес и бяхме поканени от община Добрич, Регионален историческия музей и Художествената галерия в града, където на 24 септември 2009 г. се откри голяма изложба за фотографската дейност на баща ни със заглавие: „Живот, посветен на фотографията“. Изложбата бе свързана и с честването на годишнината от връщането на Южна Добруджа в пределите на България, тъй като много от кадрите в музея са заснети от добруджанеца Тодор Кемилев. Същевременно бяха показани снимки от културния живот в Добрич и индивидуални и семейни портрети, творчество на баща ни от периода 1927-1942г. Благодаря на организаторите за съдействието, което ни оказаха в събирането на повече снимки, направени от баща ни, както и исторически факти за Добрич и Добруджа. Лично се обръщаме към познати и приятели за техни портрети. Сестра ми се среща с тях, сканира снимките, лице и гръб. Макар и малко по малко, снимка по снимка, броят на събраното творчество на баща ни, се увеличава. Въпреки че ,то е като трохица от хляба, в сравнение с това, което направил за повече от 40 творчески години. Изложбата и възпоменателната книга ще покажат майсторството, умението и талантa на фотограф-художника Тодор Кемилев и неговата разнообразна дейност като документалист, журналист и портретен фотограф. Засега все още сме в процес на подготовка. Все още събираме снимки. Не сме уточнили дали ще направим сайт за баща ни и творчеството му, времето ще покаже. Дъщеря ми, като много от младите съвременни хора е запозната със социалните мрежи днес, и ни помага. Скоро ще променим страницата за Тодор Кемилев. Моля интересуващите се да се обърнат към мен лично на моя имейл адрес: antoanetakemileva@gmail.com, или чрез Facebook Тoni Kemileva. Междувременно каня всеки, интересуващ се от изкуството на Тодор Кемилев, да посети ФБ страницата на сестра ми Йоанна Кемилева и моята: Toni Kemileva – ние редовно публикуваме някои от снимките, направени от него.
Имате ли по-далечни перспективи свързани с „Фото Кемилев“ ?
Човек предполага, Бог разполага, както казва народът. Баща ми казваше същото. Човек е свободен да мечтае за сегашното или бъдещето, но трябва да бъде реалистичен в изпълнението на плановете. Да ползва опит от подобни случаи. Засега толкова по този въпрос. Бих искала да видя как в учебните заведения преподават портретна фотография днес. Изкушавам се от идеята да направя Мастър Клас по портретна фотография.
Бележки:
[1] Господин Борис Контохов е над 90-те, запален меломан, живеещ от години в Германия. През последните десетина години във Фейсбук пише ежеседмични статии и очерци, посветени на различни български оперни певци. Бил е съученик на големия наш диригент Алипи Найденов (1931 – 2023).
Интервюто взе д-р Малина Димитрова
