С удоволствие пиша тези критически думи за новата книга на Христо Добротинов „Светулките ще ти покажат пътя“. Едната причина е общият топос Велико Търново, който ни сближава – него като кореняк търновец, мен – като човек, свързан житейски и културно с града (вече Историческа и духовна столица на България от 2019 г.) повече от 40 години. Ето няколко думи за автора, които включих в съставения от мен Справочник „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (2020):
Христо Добротинов (псевд. на Христо Георгиев Георгиев) – български писател, дипломат.
Роден на 8.05.1952 г. в Търново в семейство на юристи. Завършва Първа гимназия (дн. Хуманитарна) „Св. св. Кирил и Методий“ в родния си град със Златен медал, а след това Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. След конкурс постъпва в Московския институт за международни отношения. Работи в Министерството на външните работи. Дипломат, посланик на Р. България в Белгия и Кипър. Негови разкази са превеждани на руски, полски, немски, турски език. Член на Съюза на българските писатели и на българския ПЕН-център.
Издава белетристичните книги: „Погребението на капитанската шапка“ (изд. „Народна младеж“, С., 1976; награда „Южна пролет“); „Отвъд снега“ (изд. „Български писател“, С., 1981); „Спомен за курорта“ (изд. „Български писател“, С., 1985); „Бракове в София“ (изд. „Български писател“, С., 1988); „Игра на конспиратори“ (изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989); „В търсене на холивудския прислужник“ (изд. „Хермес“, Пловдив, 2019).
Още при представянето на последната си книга „В търсене на холивудския прислужник“ в легендарното читалище „Надежда“ във В. Търново (където през 70-те години на миналия век, наред с юридическите си задължения, баща му е бил и председател на читалищното настоятелство) Хр. Добротинов намекна, че следващата му книга ще е посветена на родния град. Още повече, че авторът никога не е късал връзките си с него, често идва тук и близкото и по-далечно му минало винаги са го привличали, а неговите детски спомени са особено ярки, „като стъкълце в картонена тръба“, различни и запомнящи се. Да добавим и онова неповторимо вълшебство, което старопрестолният град излъчва.
Поводът за написване на новия роман е свързан, както казва авторът, с чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи; на финала на романа земята на дядо му в местността Козлуджа отива в чужди ръце. „Земите бяха близко до къщата на полковника от „Крадецът на праскови“. Успокоих се за загубата с аксиомата, че всъщност историята на човечеството представлява непрекъснат процес на преразпределение на собствеността“ (Хр. Добротинов).
Романът е исторически, доколкото в него са вплетени събития от началото на века до наши дни, но е и съвременен, доколкото протагонистът разказва историята от гледище на съвременността. Разбира се, в този наратив ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И любопитна с леката мистификация около обединяването и вграждането на две важни за българската литература произведения на родения в Търново Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“ (1948; филмиран от Въло Радев през 1964 г., в главните роли – Невена Коканова в образа на Елисавета и сърбинът Раде Маркович в образа на военнопленика Иво Обренович) и „Търновската царица“ (1974; филм от 1980 г. по сценарий и режисура на Янко Янков, в главните роли Камелия Тодорова (Марина) и Стефан Данаилов (д-р Старирадев). Особено любопитна откъм фактологията е изобразяването на места, събития и образи, свързани с Велико Търново от различни исторически периоди – аз самият познавах някои от тях. Други, от близкото минало, участват с имена, които се различават от тези в повестите на Ем. Станев; интересен от гледна точка на литературния историк е паралелът – исторически и художествен – със събития, герои и прототипи, сюжетни особености и реалии в действителността и повестите.
Структурата на романа включва девет части, в които повествованието тече нехронологично. Композиционно началото на „Светулките ще ти покажат пътя“ прелива от Емилиян-Станевата проза, където е използван похватът „разказ в разказа“: „В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна война, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка“ (Румяна Йовева, „Градът крепост и домът крепост в две повести на Емилиян Станев“, LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119). В текста на Хр. Добротинов в началото (ч. I) нараторът-автор е момче, което наблюдава снимките на „Крадецът на праскови“ в Търново. От ч. II започва разказът на бащата на момчето, който фиксира събитията от повестта на Ем. Станев, като сюжетно двете събития се разминават, както и имената на основните герои; за кратко се появява фигурата на цар Фердинанд – веднъж, когато назначава полковника за военен комендант на Търново, и втори – като абдикира от България; виждаме и фигурата на Богдан Филов и съпругата му в следващите части. Наред с автентичните картини от живота, бита и обществено-политическите страсти в старопрестолния град в тази епоха се появява и момчето Емилиян [Станев], тук е и д-р Делирадев (Старирадев в повестта на Емилиян Станев), както и голяма група герои, които продължават развитието си в следващите части на романа. Романовото действие пренася читателя през годините и политическите сътресения, а героите се променят съобразно характера си и обществените нагласи. И малко творческа лаборатория: към заглавието на романа (в ч. V отлични страници за двама млади – синът на инженера и еврейката Мария, които се обичат; „А кой ще ми покаже пътя?, пита момчето. „Светулките“ – отвърна замислено момичето“.); в същата част – в разговор с Емилиян адвокатът Генчо Д. Генчев възстановява убийството на сърбина от стражарите пред вилата на полковника в Козлуджа. Тогава историята за любовта между сърбина и Мариола (Елисавета у Станев) изкристализира у Емилиян – историята от „Крадецът на праскови“.
Новата социалистическа епоха след деветосептемврийския преврат е тема на ч. VI; мястото и героите са същите, но не съвсем (започнало е „време разделно“). Ч. VII e посветена на епохата на т.нар. зрял социализъм. Емилиян умира, а до него е жена му [Надежда]; виждаме и фигурата на Т. Живков, който не успява да види ловния си приятел жив; сменят се картини от последното четене на Станев в читалище „Надежда“; вдовицата отиграва новата си роля – писателят е „безсмъртен“, подарява вилата му на държавата, пише мемоари.
Романът има кръгова структура. Последните две части ни връщат във В. Търново, където разказвачът се завръща за различни периоди от време и по различни поводи след смъртта на баща си през 1995 г. Страната е в Преход, нараторът обикаля местата от детството си, среща се с познати и нови хора, а после следват митарствата около връщането на имота на дядо му в Козлуджа. Помага му Мариола, за която той разбира, че е внучка на „Търновската царица“ (със същото име). По времето на процедурата по реституцията Мариола е убита (подобно на баба си) – по същото време умира и Невена Коканова.
Книгата на Христо Добротинов не е само археология на паметта, той реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и на писателя Емилиян Станев. Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на този автор.
Владимир Шумелов
Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК „Хермес“, Пловдив, 2021.
Книгата получи националната награда „Христо Г. Данов“ за 2022 г. в категория „Автор на българска художествена литература“.
