„Един мил кръг от хора на перото и мисълта съществуваше някога в подножието на Витоша. Той се събираше често на ул. „Княз Александър I”, между улиците „Алабин” и „Граф Игнатиев” – там, където стърчат днес полусрутени кооперации. На това място се намираше първото собствено жилище в София на Михалаки Георгиев, моя баща. […]
Между гостите, които по онова време, или малко по- късно, идваха на литературния чай при Михалаки Георгиев, се очертава в паметта ми твърде ясно многоизвестният критик д-р Кръстьо К. Кръстев. […] С него често идваше и учителят в гимназията Спас Вацов, който отпосле беше дълги години директор на Метеорологическата станция, която всъщност и основа с голям успех. Д-р К. Кръстев и Спас Вацов бяха съграждани от Пирот. Д-р Кръстев е бил ученик на Михалаки Георгиев, а Спас Вацов беше един от неговите най-добри приятели до края на живота му. Между гостите на литературните чайове оттогава помня добре проф. д-р Беньо Цонев, учителя по пеене в I мъжка гимназия Николай Николаев, който основа певческия хор и взе по-нататък най-живо участие при основаването на Музикалната академия. Помня много добре така също известния учител по география и публициста Димитър Илков, който е проявявал винаги голям интерес към литературата и хората на перото: той посещаваше често стария поет П. Р. Славейков. Идваха и други известни личности на перото, като д-р Иван Д. Шишманов, който стана отпосле професор в университета.
А по-късно в новото здание на ул. ”Патриарх Евтимий” и ул. „Раковски” идваха поетът Константин Величков и книжовникът, отпосле професор, С. С. Бобчев, в чието сп. „Българска сбирка” пишеше баща ми, наред със сътрудничеството си в „Летописи” на Константин Величков и Велчо Велчов. Но през онзи период от време, между 1891–1893 година, най-голяма сензация произведе с появяването си Иван Вазов. . .
Литературният кръжок на ул. „Александър I” започна да се събира още по-често след идването на Вазов. Мнозина нови хора искаха да се запознаят с поета и да общуват с него. Но не само литератори, учители и общественици се интересуваха за поета; имаше някои лекари, един архитект и други хора от различни професии, имаше адвокати и съдии, които започнаха заедно със семействата си да търсят обществото на завърналия се в България самоизгнаник.
Тогава, когато той още не беше провъзгласен за народен поет, моите родители го нарекоха за първи път в семейството и на литературните чайове „Народен поет”.
Михалаки Георгиев наблягаше често върху неоспоримия факт, че Иван Вазов е изразявал винаги – както под турско владичество, така и при Освобождението и отпосле – това, което е чувствувал народът.”
Константин Мих. Георгиев
