140 г. от рождението на Добри Немиров (1882 – 1945)

Spread the love
Добри Немиров за себе си, за другите, за издатели, читатели и пр.

— Хубави въпроси задавате, любезни Бръзицов, и добре ги задавате, но мен не ми се отговаря. Нито ще кажа нещо по-ново от онова, което вече казаха моите събратя, нито пък това, което бих казал, ще осветли някои неизяснени страни в нашия литературен живот. Когато литературните ни и културни въпроси се разгръщат пред чаша кафе в кафенето, тe изглеждат важни, сложни, дълбоки, но когато ще трябва да се напишат, тe изведнъж стават малки, бледни, та и смешни. Нашият литературен живот не ми причинява голяма загриженост, понеже стоя настрана от литературните фактори, които диктуват големите събития. Ето защо, предупреждавам ви, че нищо не знам, нищо не ме интересува, освен онова, което би ми се наложило, за да го напиша и издам.

Началото на разговора ни не предвещаваше нищо добро, макар че Добри Немиров ме покани у дома си изрично, за да водим разговор.

—     Дано не е било случайно — отговори той късо на въпроса ми дали е чувствал призванието си от дете, или случайно е станал писател.

Поглеждам го аз под очи – седнал по пижама на писалището, обграден от книги, книжа, картини и разни ориенталски джунджурии — нещо като паша, като чорбаджия – и си мисля: виждали сме те, бай Добри, и танго да играеш, и винце да попийваш – от где сега тия къси изречения и това свирепство?

Гледам картините и ми идва на ум художническата дарба на Немиров.

— Не сте ли мислили някога да станете художник ?

—  Удават ми се и други изкуства, но предпочитам онова, което ми струва най-малко усилия. Ей тия картини тук са мои.

Гледам: топли бои, майсторска работа. Ако не беше добър писател, сигурно щеше да бъде добър художник. Разглеждам и 15-тe скици на героите от романа „Братя“: Кондо, даскала и др. Питам го защо не ги е поместил във второто издание.

—     Не искам да се натрапват на фантазията на читателя. Нека, сам си представи героитe ми както си иска: чак в третото издание смятам да ги поместя.

—     Все банкерски занаяти: живопис, писателство… Банкерски, в смисъл, че имате работа с банките.. . Как я карат писателите, как сте вие: само с чиста литература може ли да се живее?

—     Много мъчно. Обикновено купувачите на книги не са повече от 2.000 души.

—     Да обвиним ли държавата?

—     Какво ще я обвиняваме?! Ако успее тя да постигне общо благоденствие за народа, ще бъдат добре и писателите.

—     Нашите книгоиздателства играят ли ролята си добре?

—     Усилията им са твърде големи, като се вземе пред вид малкият брой на купувачите. ..

—    Добре казвате: купувачите… Защото читателите са повече. Една книга минава през десетки ръце. В туй отношение нашият народ наистина е пестелив.

—     …Но това е лошото на нашите издатели, че се боят да рекламират книгите. А кой купува нерекламирана стока?!

—     Критиката иде ли на помощ на писателя ?

—     Незнам. Право да си кажа, особено през последно време почти никак не съм помислювал за нея.

—     Но аз знам, че за вас са писали мнозина, и следователно вашият дълг към…

—     Чакайте! — пресече г. Немиров. — Дълг към критиката?! Боже съхрани. Нищо… абсолютно нищо не дължа на тая многоглаголстваща особа. Тия, които са ме хвалили, не са критици по специалност: едните са писатели и поети, а другите – читателите, които най-добре знаят кое нещо носи ценности и кое не. Благодаря им, че със своя топъл прием са ме накарали да вярвам в себе си. Критиците, ако тъй требва да нарека ония, които са ме ругали, също са ми били полезни. Те заякчиха волята ми и ме направиха още по-ловък в борбата ми с трудностите в творческия живот. Следователно аз и на тях благодаря. Напоследък по-рядко срещам името си в техните писания и това стана причина съвсем да ги забравя.

Разговорът ни е прекъснат от една телеграма. Канят Немирова да открие театъра в Русе.

—     Чувствам дълг да отида – казва Немиров – но не зная… Роден съм в Русе, обичам си града – но много съм зает.

—     Имате ли намерение да пишете други пиеси?

—     Не. Докато не завърша моите 3–4 романи, нема да пиша драма. Според моите наблюдения, почне ли един писател да пише драми, показва, че е ликвидирал с по-раншния си жанр. Особено за прозаиците драмата има силно привлекателно свойство.

—     Какви са тия 3–4 романи, които имате предвид ?

—     С единия от тях ще свърша моята трилогия, започната с „Братя“ и продължена с „Първи бразди“. Моята трилогия дава историята на един род в три епохи, на фона на три култури – преди, след освобождението и днес. Надявам се до напролет да издам третия роман. За сега още няма име.

—     В коя от творбите си мислите, че сте вложили най много от дарбите си?

—     Какво да кажа? Преди всичко сами читателите ме заплитат. Чувам най-различни мнения. Едни харесват най-много „Бедният Лука“, други – „Дело № 9“, трети – „Братя“ и т. н. В последната ми книга „Първи бразди “ мисля, че съм успял да вложа нещо по-значително, било като бит, било като проблема.

—     С какво бихте сметнали амбицията си напълно задоволена?

—     Не смея да имам повече идеали от най-близкия, а той е – завършването на трилогията.

Добри Немиров е неуморим сказчик. Викат го постоянно – ако го не викат, отива сам, но постоянно обикаля страната, та дори и извън границата отива.

—     Колко сказки сте държали всичко?

—     Требва да има 800. Почнах в 1919 г. заедно с Антон Страшимиров и Ас. Златаров. Посрещнаха ни с голям възторг. Беше нещо ново за народа, харесваха го. Аз бях убеден в полезността на сказките. Един ден четох реферат в Писателския съюз върху средствата за разпространение на книгата. Изтъкнах, че човекът, който може да помогне на българския писател, е самият той – със сказки ще потърси читатели и за своите и на колегите си произведения. И друга полза: ще види народа, ще почувства вълненията му. Обикаляйки страната, започнах да чувствам болките на народа и разбрах, че българинът обича да чете онуй, що засяга неговия живот, идеали и пр. Струва ми се дори, че ако има нещо ценно в моите произведения, то се дължи на тая моя близост с народа.

—     Мислите ли, че се полагат достатъчно грижи за нашите културни институти?

—     Грижите ще бъдат целесъобразни, когато у нас се основе една дирекция на културата, с диктатор. Не съм скептик – имаме хора, които биха могли достойно да заемат тоя пост.

—     Вие сте председател на Дома на изкуствата. Кажете ми нещо за него.

—     Домът на изкуствата е организация от артисти, писатели и художници. Задачата му е да поощрява всички отрасли на изкуството, било с премии или съдействие, било с материални средства. Засега, обаче, е ограничил тая си задача, защото има да изплаща половината дял на зданието, което е общо и за журналистите.

—     Като говорим за Дома на писателите, ще ми се да ви запитам: Има ли промяна в нравите между писателите никога и сега?

—     Същото е било и същото ще си остане.

Добри Немиров започна разговора с къса фраза и го завърши също с къса фраза. През течение на разговора у него открих два елемента. Не е случайно. И двата му портрета в стаята издават у него два елемента: единият сериозен, малко делиорманец, мислител; другият – мек, като памук, весел, шеговит, танцьор.

Нека ми прости г-жа Добри Немирова, ако въпреки хубавата ѝ черпня с „алатурка“ кафе и сладко, я огорча, но така е: Добри Немиров е вихрен танцьор, комуто не стига само една дама!

Христо Бръзицов, в-к “Литературен глас”, 1930 г.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.