100 години от рождението на Александър Вутимски – Шопен на българската елегия

Spread the love

Съвсем в началото бих искал да направя уговорката-пояснение, че предложеният текст беше подготвен за издание, което, уви, вече не съществува. До момента не е отпечатван другаде, така че – благодаря за честта на „Изкуство и наука” и персонално на Румяна Пенчева! 2019-та беше от тъжните в нашето литературознание. Предвидената конференция, посветена на явлението Александър Вутимски, не се състоя. Излязоха две томчета –  подборка със стихове и някои от есетата му. Мислех си, очаквах, че векът на този рано отишъл си наш така откроим творец ще задължи сериозните издателства и ще се възкресят солидните томове, подготвени от Александър Петрунов – „Сияния над града” (1989) и „Синьото момче разказва” (2002), особено се надявах на отделно книжно реализиране на „Очите, които плачат”… Мечти! Годината приключи без конференция, без същинско възкресение, на всичко отгоре осиротяхме – в самия край преди пандемичното затваряне с кончината на любимия проф. Никола Георгиев. Всичко това вкупом ме накара да предложа краткия си опит, посветен на един от най-интересните наши литературни майстори.

Точно век се изпълни в края на месец август (2019 г.) от рождението на един от най-интересните и оригиналните поети в нашата поезия през двадесети век. Александър Вутимски – останал винаги на 24. Останал за дълго неизвестен и непознат. Близък с поети-колоси като Александър Геров, Радой Ралин, Валери Петров, Блага Димитрова, Весела Василева. Първата книга с негова лирика излиза чак през 1960 г. с изящен предговор на незабравимия Валери Петров. Сетне през 1970 г. се появява малко по-обемен – с предисловие от Емил Манов, под редакцията на Александър Петрунов. Съвестният книжовен деятел, за когото днес нямаме никаква информация – посветил се на каузата да събере, разчете и издаде оцелялото от Александър Вутов. На Ал. Петрунов дължим още два тома – представителни, изящни с текстовете си и прецизни с бележките и посочките. През 1989 г. от печат излиза сборникът „Сияния над града” – образцов, подготвен изцяло от Ал. Петрунов с обещанието, че ще последва втори свитък, представящ прозата на Ал. Вутимски. Повече от десетилетие минава когато Университетско издателство „Св. Кл. Охридски” разпространява книгата, включваща впечатляващата белетристика на Ал. Вутимски – „Есета за морала”, „Приказки” и романът (или повестта) „Очите, които плачат” – останала и досега само в изданието от 2002 година…

През 1986 г. проф. Божидар Кунчев представя своята монография „Александър Вутимски” – вероятно първото отделно критическо изследване за поета. Преди това за него пише Борис Делчев („Прокълнатите поети”), проф. Розалия Ликова („Поети на 40-те години”) и сякаш до там… Години на ред доц. Росица Димчева в своите лекционни курсове по теория на литературата припомняше за този „Шопен на българската елегия”, ала самата тя, за съжаление, не успя да систематизира наблюденията си и да ги представи в нещо повече от доклади из ежегодните научни конференции на Факултета по Славянски филологии.

Първото по-задълбочено и наистина мащабно проучване на цялостното творчество на Александър Вутимски направи преди десетилетие доц. Едвин Сугарев. Издателство „Алтера” подкрепи някогашния вещ познавач на експресионизма и Николай Райнов и реализира проект, рамкиращ в около 600 страници текст „Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити”. В своя забележителен интерпретаторски труд доц. Е. Сугарев ясно открои мястото на Александър Вутимски в развитието на родната литература, изграждайки убедителни контекстови връзки с лирическите светове на Ал. Геров, Атанас Далчев, Никола Вапцаров, Иван Пейчев, стигайки до съвременните – Георги Рупчев, Миглена Николчина, Ани Илков, Владимир Левчев и Румен Леонидов (поетите, дебютирали и наложили се през 80-те години на ХХ век). Бих продължил сюжета на уважавания литературен проучвател, като добавя, че Вутимски резонира и в поетическите ре-презентации и на автори от началото на ХХI век – Петър Величков и Николай Атанасов.

Преди две десетилетия безподобният Радой Ралин можеше да бъде засечен или в Народна библиотека, или из коридорите на Софийския университет, или просто в някой тролей на Градския транспорт и с охота припомняше за Сашо Вутимски. Разбира се, спазваше оная етика и култура на разказването, която щади авторитета от жълтината и клюката. Почти до вчера друг сладкодумник можеше да сподели спомен за така тъжния и така виталния Альоша – Валери Петров. Другият голям Александър – Геров – посвети няколко лирически творби на приятеля, любимия, „конкурента”. Запознава ги най-красиво сюжетираната дама в нашата лирика (не, не е Лора!) – Тамара Тачева Герова – съпругата и непрежалимата другарка на Ал. Геров…

Ала преди критическите прочити, които разкриват тая необятна вселена – Александър Вутимски – пръв музикант улавя светлосянката, красотата и хармонията, излъчвани от тази лирика на този майстор елегик. Забравеният днес Тодор Попов (1921 – 2000) – той създава великолепни хорови песни по някои от стихотворенията на поета – „Старата черква” и „Пролетен шум”. Този уж „партиен” композитор, този уж „соц творец” успя с интуицията си, с вроденото си чувство към красивото и трагичното да възсъздаде музикално света на Вутимски.

„Пролетен шум” е жизнеутвърждаваща творба! Светлината, слънцето, водата, създават усещането за виталност. Да, у Вутимски до края (на пътя му) остава неутолима жаждата за живот и красота… Някога проф. Б. Кунчев изтълкува едностранно репликата на Вутимски: „измийте добре чашата, болен съм от туберкулоза” – той провидя това като…страх. А реално жестът демонстрира смелост – заявява болестта си, не се крие и още по-важното – грижата за другия – „измий добре чашата, защото друг ще пие след мене. Аз съм болен, не искам да го заразявам” – скритият подтекст, неказаното демонстрира хуманизма на Вутимски… Идеята че е болен и страхът да не зарази приятелите си го кара да събира постелките пред вратите във входовете из жилищните кооперации и да спи върху тях… Пазачът от Докторската градина – самият Вутимски – може вечер да бъде разпознат в песните на щурците, стичащите се капки дъжд и в пролетните лъчи на слънцето.

„Старата черква” пък е творба, засвидетелстваща искреното родолюбие на Вутимски и светлата му християнска вяра. По-късно така могъщо и естествено избуяло в „България”! Ода, елегия, любовно откровение – събиращо най-ценното в тази посока като почнем с Каравелов, Славейков и Вазов и стигнем до Далчевото „Родина”. Някога като студент първокурсник, пленен от магията Вутимски именно на един от семинарите на доц. Росица Димчева, представих междутекстов анализ, съпоставяйки двете Българии – тази на Вутимски и онази на Джагаров (1999 г.). Някъде през 2003/5 проф. Валери Стефанов в своята „Българска литература на ХХ век. 12 сюжета” – предложи сходна интерпретация, просто моя беше грешката, че и досега тази „ученическа” разработка е ръкопис…

Покрай споменатите вече другари на Вутимски ще откроя още Йордан Милтенов (също поет – почти непознат за съвременниците), Богомил Нонев (изящен критик), Невена Стефанова. Някога Радой Ралин настояваше, че тази група – Геров, Вутимски, самият Ралин, Валери Петров, повлияни от естетиката на Атанас Далчев създават националното поетическо течение „Нюансизъм” – за това писа пространно и доц. Росица Димчева преди две десетилетия.

Почти с недомлъвки се говори за хомосексуалното, закодирано в някои от  поетическите произведения на Ал. Вутимски. Открито за този акцент заговори доц. Едвин Сугарев, като заяви, че тази особеност не принизява творческия облик на автора. Напротив, така физиономията му става още по-сложна, нестандартна, нетипична. Сродява го с Рембо, Верлен, Георги Мицков. Ала същевременно го прави и много по-различен. Някога, когато имаше проекти в 12 клас да се изучава и творческия свят на Ал. Вутимски „умни” люде с хомофобски устрем откроиха някои изповеди на Вутимски и му лепнаха някакво клеймо (нашите критици често „лепят етикети”, заклеймяват, като по инерция от сталински маниер, нищо, че ние не помним този човек-сатрап).

Отдавна тиражите на томовете, подготвени така грижливо от Александър Петрунов, са библиографска рядкост. А това е показателно за нивото Ал. Вутимски. Симптоматично е за несекващия интерес към творческата вселена на автора. Наложително е да бъдат преиздадени, поне в навечерието на века на Александър Вутимски, угаснал в санаториума Сурдулица. Хубаво е великолепните песни на Тодор Попов също да бъдат изпълнявани. „Очите, които плачат” е наистина сред онези етапни творби, които определяме като български модернизъм… А цялостното творчество на така светлия Вутимски е щастлив етап от историята на нашата изящна словесност. Нека посрещнем с нови преиздавания един от вечните поети на родината ни! Нека звучат словесните мелодии на този „Шопен на българската елегия”!

© Петър Михайлов

error: Свържете се с нас.