Стояна Илиева Атанасова. Спомени от ученическия живот (1881–1884 год.) от Пловдивската девическа гимназия

Малко история

Всеизвестно е, че Пловдив е един от старите културни центрове на България, и че неговото население е било най-разнообразно: турци, евреи, арменци, гърци, а най-много българи, разбира се. Единственият квартал, сега наречен “Филипово”, а по рано “Каршияка”, е бил населен изключително с българи и малко турци. В този квартал е била построена и първата българска църква в 1856 год. Защото за всички други църкви, построени пак от чисто българския Пловдивски окръг, гърците и до вчера претендираха, че са гръцки. Тази църква е посветена на св. Иван Рилски, чисто български светец. Само който е живял тогава в Пловдив, той знае, какъв антагонизъм, каква омраза е кипяла в душитe даже на децата, между гърци и българи и как се е подготвила бъдещата борба по между ни, борба свършена с пълен успех за българитe. Мъжко училище в този квартал е имало много отдавна, още от 1850 год., а девическо се отвори едва в 1874 год. и то само с 8 момичета. Първите 2 години ни бeшe учителка Мария Кисимова, третата Стайка Матеева, дъщеря на покойния патриот Димитър Матеевски от Стара-Загора, а в четвърто отделение имахме учител Иван Свирачев, ревностен обожател на Св. Иван Рилски. Училището ни беше в цър­ковния двор. Пред храмовия праздник на нашата църква учителят ни разправи житието на този светец, като пръв народен учител и голямото негово значение за нашия народ. Разправя ни той с такова увлечение и възхищение, че на всички ни вдъхна почит и обожаване към въпросния светец. Разправи ни още, че тази първа българска църква в почти интернационалния Пловдив, е играла и ще играе голяма роля, че първия неин свещеник дошел от Пирдоп – дядо поп Златан Груев, а после Сливенския Митрополит Серафим, който се помина преди няколко години — е предвождал своитe енорияши при завземането на църквата Св. Богородица. Отиват, струва ми се, в 1850 год. срещу Великден много рано, изпълват църквата и двора, звънят много по-рано от другитe църкви за възкресение и почват да служат на български. Когато гърцитe дошли, то за тях нямало място и след като се похристосвали със сопи, всички гърци заедно със свещеницитe, отишли да се оплакват на турскитe власти, а нашитe българи са се редували да не остане църквата празна, ни дене, ни ноще, цели 15 дни, до като най-после властите разрешили спора, като църквата останала на българите. Ето защо праздникът Св. Иван Рилски за жителите от този квартал е бил равен на праздника Св. Кирил и Методи.

В 1881 год. дойдоха в Пловдив, като политически емигранти Петко и Ив. Славейкови, г-н и г-жа Каравелови, Атанас Тинтеров, Трайчо Китанчев, Казанлъкли и др. Още същата есен те бяха назна­чени за учители в мъжката гимназия, а г-жа Каравелова в девиче­ската. Бяха учители и чехите: г-н и г-жа Шоурек, бр. Шкорпилови, Л. Лукаш. Българи учители бяха: Партени Белчев, Павел Жилков, Петър Горов, а французи – Марти, Оливие и Кортуа. Само г-жа Кара­велова беше млада, духовита и единствената учителка българка и много скоро стана на всички любимка. Пишущата тези спомени тогава постъпих в III клас и г-жа Каравелова ни предаваше: български език, руски и ни беше класна настваница. Почти всеки ден имахме радостта да я виждаме и слушаме. Тя приказваше тъй сладкодумно, че ни беше приятно да я слушаме, даже и когато ни мъмреше. А това се често случваше. Тя успя да ни вдъхне такава любов към литера­турата, че се надпреварвахме коя повече книги да прочете и изложи писмено съдържанието им, по често повтаряна покана от г-жа Кара­велова. А не бе лесно тогава да намерим книги за четене, тъй като всичко трябваше да четем на руски. Даже съчиненията на Л. Каравелов не бяха напечатани, а тя ни ги четеше в час по записките на покойния си девер. Всичко бе тогава в оскъдност. Само ентусиазмът, вдъхнат от нея, че ще бъдем първите, които ще свършим пловдивската гимназия, бе голям. Тя ни научи и насърдчи да събираме български народни песни и приказки. Така аз не оставях на мира ни стари, ни млади селянки, наши роднини, дошли от село на пазар в Пловдив. А запиша ли нещо, давах на другарки да го препишат и най-после го давахме на учителката да го прегледа. Тя ни четеше художествени четива, учеше ни да декламираме и доста ни бе испекла. Най-много четяхме сборника на братя Миладинови. В 1884 год., когато свърших V клас, на акта при раздаване сви­детелствата, декламирах стихотворението “Болен Дойчин и Църна Арапина”. След като свърших декламацията си, отправих се към другарките си. Минавайки покрай г-жа Каравелова, спря ме делегата на Министра на просветата, Димитър Душанов, стар учител и книжовник, който ме похвали, като отлично македонско девойче. Госпожата веднага му отговори със само ней свойствения хумор: Каква ти македонка. Та тя е чиста пловдивска гъркиня. Но както виж­дате, аз съм успяла тъй да я помакедонча, че съм много, много доволна, че можах с нея да излъжа даже Вас.

Няма да забравя и следната случка. На 1 ноемврий 1881 год. на храмовия праздник “Св. Иван Рилски”, който сега е официален праздник, а тогава се празнуваше само в нашата махала, поради едноименната църква, аз заведох няколко свои другарки на цър­квата, слушахме проповедта на дядо владика, след обяд гледахме хорото и, разбира се, отсътствувахме от училище. На другия ден, в другите класове, другарките ми се извиняват, че аз съм ги убе­дила, колко праздникът бил голям, неприсътствен и те дошли с мене на църква. Мене ме повикаха долу в дирекцията, мъмраха ме доста — как съм могла да агитирам между другарките си, да ги накарам да празднуват този светец. Заплашиха ме с намаля­ване поведението. Аз с възмущение и със сълзи на очи им разправях, че как аз мога да допусна, че другите училища не ще празднуват праздника на този тъй заслужил на народа светец, т. е. разправях им всичко, което знаех от учителя си от IV отделение. Най-после ме освободиха. Като излязох от дирекцията, заплаках с глас. В този момент излезе и г-жа Каравелова. Повика ме при себе си и като сложи ръката си на рамото ми каза: “Е, ти ревностна почитателко на този светец, слушай сега. Истина е, че той заслужава да изучим житието му във всички училища и да го празднуваме. Но до като не го признаят официалните власти за голям светец, то всички сме длъжни да работим”. Даде ми да препиша 30 пъти: “За напред ще бъда редовна ученичка и не ще празднувам всички праздници по календара, а само тези, пред които има написано кръстче”.

В 1884 год. Каравелов бе вече министър председател. Въпреки това, г-жа Каравелова остана при нас като учителка до края на учеб­ната година. Каква празнота сме чувствували без нея и как сме я обичали, показва обстоятелството, че ние решихме, избрахме депутация и отидохме да я молим да не ни напуща, а следната година да ни бъде пак учителка, за да свършим гимназия при нея. Прие ни веж­ливо и най-сериозно ни каза, че е трогната от нашата молба и че съжалява, че не ще може да ни доучи. Обеща ни, обаче, да изложи молбата ни на г-н Каравелов и ако той се съгласи, тя пак щяла да се върне. При раздялата тя, след като ни даде съвети и наста­вления, ни пожела дано Всеблагия Бог да даде никога да не преживеем по-големи тъги и разочарования и по-голяма скръб от тази, която сега чувствувате при раздялата си с мен”.

Поклон от нейните беловласи ученички пред нейната обширна и дълга обществена дейност.

Екатерина Каравелова (1878-1928) : Юбилеен сборник. София : Държ. печ., 1929.