Стилиян Чилингиров: Никола Илиев Беловеждов

Spread the love

(Основател на периодичния печат за деца у нас)

Бях ученик в ІV отделение, когато моят първи братовчед по майчина линия Сава Кадемов започна да ми изпраща от Казанлък детското списание „Младина“, редактирано и издавано от тамошното дружество „Отец Паисий“. Ведно с книжките на списанието получих копюри на тънка жълта и розова хартия от картинките му. Каква радост беше това за мене, мъчно мога да опиша. Радостта на едно бедно дете, жадно за четене, а лишено от книги. Четях вече в това отделение през неделни и празнични дни, по искането на баща си Софронието. То беше печатано със славянски букви, а ние вече бяхме учили славянски прочит. От Софронието твърде малко нещо разбирах, макар баща ми, след прочитането на съответния текст, да ни го обясняваше, доколкото силите му позволяваха. И изведнъж – книжки с приказки и картинки! Повече от това какво би могло да се желае? И неочаквано се появи у мене желанието да пиша и аз такива хубави работи за деца.

Братовчед ми беше заминал за Казанлък като словослагател при току-що започналия „Работнически вестник“ и като такъв имаше възможност да получава безплатно печатаните в тяхната печатница издания, като детското списание „Младина“ с всичко интересно около него, и го изпращаше на мене. Аз изендаж се приравних с учениците от горньото Андрейково училище, гдето се учеха децата на по-избраните шуменски граждани. Ако и да беше това училище далеч от нас, в него се учеха и мои другарчета от махалата. Техните родители не искаха децата им да се учат с децата на простолюдието, повечето от които живееха долната, наречена „Чобан махлеси“, Овчарска махала. Приравних се и аз с тях, с учениците от Горньото училище, но не напълно. Те получаваха други книжки, на чиито корици пишеше името „Звездица“. Звезда грееше и под името, като разпращаше лъчите си навред по цялата страница. Аз виждах превъзходството на тия книжки пред моите, но не исках да го призная. Напротив, мъчех се да убедя другите, че „Младина“ стои по-горе от „Звездица“. И, да си призная, по някой път сполучвах.

Това беше през 1891 – 1892 учебна година. Есента аз постъпих в първи клас и пред очите ми се разкриха шкафовете на ученическата библиотека. От нея взех – това помня добре – „Робинзон Крузо“. Книга, която страшно много ми допадна, като затвърди у мене желанието и аз да напиша такива истории. Пък и престанах да получавам „Младина“. Дали братовчед ми ме беше сметнал за голям и намираше за излишно да подхранва духа ми с детски книжки или пък беше напуснал печатницата, това не зная. Зная обаче едно – „Младина“ продължаваше да излиза, макар и по-нарядко да я виждах в ръцете на ученици от отделенията. По-често се виждаше „Звездица“, в страниците на която понякога надзървах. И тя почна сега да ми се нрави. Толкова много да ме се нрави, че аз вече третокласен ученик почнах да изпращам свои произведения, които будеха възторг у баща ми и подигравки у сестра ми, вече ученичка в последния клас на гимназията. Но нищо не излизаше от моите съчинения: не се печати нито едно от тях. Тоя неуспех си обяснявах с обстоятелството, че не познавам редактора. Ако се познавам, той веднага ще им даде място. Ала как да се запозная? Той живее в София, а пък аз в Шумен. Нито той ще дойде при мене, нито аз ще мога да отида при него. Следователно, не ми оставаше нищо друго, освен да упорствам в съчинителството си. Когато тетрадките ми надебеляха от стихотворения, аз, вече ученик в ІІІ педагогически курс, изпратих стихотворението си „Звездица“. То, наивно и глупаво, се напечата в първата книжка от 1898 година, сигурно, защото имаше рекламен характер. Ето го:

Какво носиш, мило дете,

Та се смееш като цвете?

Дали ще е нещо сладко

Или ще е книжка малка?

– Господине, книжчица е,

Що ум дава на дечица и пр.

Стихотворението беше подписано с псевдонима С. Спартански. Намерението ми беше да се прикрия зад него, но не сторих това. Вместо да си кротувам, аз взех, че се похвалих на баща си. Той пък от радост отишъл да се почерпи и се похвалил на учителя ми от първоначалното училище. Учителят пък горд, че е изучил такъв велик съчинител, се похвалил на други и до вечерта тайната ми беше разкрита. Това разкритие ми докара, вместо радост, много огорчения от страна на съучениците ми, които почнаха да ме подиграват, но аз понесох подигравките сравнително леко, особено след като получих отворена картичка от редактора на списанието Никола Беловеждов. В нея той ми даваше някои наставления по съчинителството, като същевременно ме канеше да му изпратя и други работи. Това стигаше. Подигравките на другарите  ми се неутрализираха. Срещу отровата, налята в душата ми, веднага дойде спасителното противоотровно лекарство. Болникът стъпи на краката си и смело погледна в бъдещето. Той наистина след време ще стане детски поет.

За жалост, успехите не идеха тъй скоро, както би могло да се очаква от напътственото и насърчително писмо. Пък и творчеството не беше тъй изобилно: уроци, изпити, неизвестност за бъдещето и пр. Спъваха мисълта, и ръката рядко посягаше към перото за вдъхновен изказ. Все пак, бяха пратени няколко стихотворения, които не видяха бял свят. Но почти всяко от тях беше съпроводено от едно писмо с характера на първото: пълно със съвети и благоволения за младия стихотворец. А едно от тях посочваше и конкретни напътствия: да прочета, дори да науча наизуст, току-що излязлата „Детска китка“ от Стоян М. Попов., издание на сп. „Звездица“. Това стигаше. Аз имах вече на какво да се опра. Но да стигна Стоян Попов, виждах, че не е по силите ми. Чувствах, че не съм в състояние дори да му подражавам. Тогава разбрах, че всеки пише  по свой, свойствен само нему начин и че с чужда стока не се излиза на литературния пазар. Само в него не се търпят амбулантни търговци, взели за продан каквато и да било стока и от когото и да бъде. На него има цена само своето, оригиналното, неповторимото.

Като учител първата година не можах да бъда нито ревностен сътрудник, нито ревностен настоятел на „Звездица”. В началото на втората година се помести и второто ми стихотворение „Сбогом“. То беше малко по-хубаво и вдъхна надежда дори на самия мене. Тая надежда, именно, ме застави да пиша на Беловеждов дълго писмо с молба, да ми отдели едно кътче от редакцията за безплатна квартира. В замяна на това ще му помагам и аз безплатно в списанието. Каквато работа ми възложи, с удоволствие ще я извършвам, стига да мога да постъпя във Висшето училище. Писах, без да зная, ни какво е редакция, ни какво е администрация, нито пък можех да си представя каква работа би могло да ми се възложи. Затова, именно, не очаквах никакъв положителен отговор. Но каква беше моята изненада, когато отговорът беше утвърдителен! Аз, просто, не можех да си намеря място от радост. Но гледах да не се разхвалвам много, защото се боях, да не вземе някой да ме укори с писмо пред Беловеждов. Зер, завистниците са толкова много у нас, особено, спрямо младеж, който иска да се откъсне от обществената си среда и да се повдигне над нея! И аз по цели дни и нощи се мъчех да си представя какъв ли ще бъде тоя човек, който така решително подава ръката си на едно бедно момче. Как ли изглежда той, колко възрастен е, колко учен, какво му е семейството? Въпроси, на които не можех да отговоря. Нямаше ги и днешните наръчници, от които да направя справка. И не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо деня на моето тръгване за София. А този ден, порàза да го порази, не идеше. На мене едва ли не ми се струваше, че той, вместо да се приближава, се отдалечава все повече и повече.

Редакционен състав на сп. „Звездица“ от 1900 до 1904 г. Седнали: Стефан Ив. Попов, Никола Беловеждов и Стилиян Чилингиров; прави: Петър Морозов и Андрей Диамандиев. Фотографирани на 17 август 1903 г. Липсва Стоян Попов – Чичо Стоян

Най-сетне в един септемврийски ден на 1900 година видях този благороден човек. Той нямаше тогава  повече от четирдесет и пет години. Нямаше  и бели косми по ниско, в нисък алаброс остриганата му глава. Също тъй ниско, само отпред беше остригана и брадата му. По нея лъщяха тук-там като сърмени прашинки няколко бели косъма. Лицето му беше мургаво и гладко. Но от него гледаха две кротки очи, озарени от някаква снизходителна усмивка. Тия очи бяха дадени, не да се сърдят, не и да се усмихват, а да напътстват и да прощават.

Страхът, с който влязох в дома му, събрал се някъде под гърлото и забарабанил там с тревогата на едно свито сърце, се разсея. Един среден на ръст човек, широк, разтъртен, си подаде топло ръката към мене.

– Значи ти си! Мислех те за по-възрастен, пък то… Още по-добре. Млад човек лесно се учи на работа.

Гласът беше малко сипкав, глас на човек, който или е пил заморен студена вода или току-що го е освободила тежка кашлица. Но не беше нито едното, нито другото. Но такава топлина имаше в него! И засипаха се въпросите един след друг; на тях аз вече можех да отговарям свободно и непринудено: какво е моето житие-битие, какви са навиците ми, какви са намеренията и пр. и пр.

– Само знаете ли, драгий мой, помещението, което съм определил за Вас не е много удобно. Пък няма и да бъдете сам в него, а ведно и с администратора. Ще живеете в стаята, определена за администрация.

– Благодаря, крайно Ви благодаря.

Наистина стаята беше доста тъмна и влажна с един източен прозорец и една стая покрай него. Тази стая беше затворена и до нейната врата беше поставен моят импровизиран креват: но не стоеше много по-долу от селската ми стая. Превъзхождаше я, обаче, по многото книги – тъкмо това, което ми трябваше. И в нея, още през първите дни, аз направих и първите си преводи, един от които беше „Бленхаймския бой“от Роберт Соути.

Сега вече можех веднага и непосредствено да чувам компетентно мнение за моите детски стихотворения. Учител по български език в Първа мъжка гимназия Никола Беловеждов знаеше нещо от теорията на стихосложението, долавяше чепатостите на моите стихотворения и ми ги посочваше. За по-голяма моя ориентировка даде ми и ръководството на Никола Начов „Теория на стихосложението“. От него аз научих прозодичните правила и закони. Моят учител в Шумен Коста Минчев не можа да ме научи на тях, защото той сам не ги разбираше, пък и не ги знаеше. Тука написах и първия си разказ „Според хигиената“, напечатан в „Работнически вестник“ под псевдоним Стилю Чирака. Този разказ хареса много на Беловеждов, но не му се понрави много, гдето беше поместен в един социалистически вестник. Беловеждов не мразеше, като мнозина тогава социалистите, но те не му бяха твърде приятни. Но щом е за литературната проява на един млад човек, могат да се търпят. Мога открито да уверя всекиго, че той искрено се радваше на моите литературни успехи. Нещо повече, гледаше да ме постави във връзка със свои приятели, вече известни писатели у нас – Т. Г. Влайков и Хр. Д. Максимов. И ако не е станало това, особено с първия, вината е у мене. Аз идех от провинцията толкова свит и с такъв пиетет към проявените ни хора, че едва ли не смятах за кощунство от моя страна сближението ми с тях. Где са те, пък где съм аз. Напразно Беловеждов ме уверяваше, че и те са хора като всички, че дори са по-добри от тях, че те сами са изявили желание да се запознаят с мене. Нищо не помогна за огорчение на Беловеждов. „Дива глава“, ще си е помислил и толкова. И това, макар да знаех, че с Влайков го свързва тясна обща работа не само като учител, но и като основател на „Народообразователното дружество“, което имаше за задача да издава за народа избрани и достъпни книги. Някои от тях още се търкаляха в редакцията на „Звездица“. Основано през 1884 година, това дружество не успя поради настъпилите политически събития: Съединението, Сръбско-българската война и пр. пък и народът ни още не беше подготвен да посрещне с поощрение един подобен опит, колкото възвишен, толкова и благороден.

Влизането ми в редакцията на „Звездица“ и общуването ми с нейния редактор ме научи на методическа работа. Аз вече не чаках да ме навести настроението, а гледах сам да го предизвикам. Научих се и да не приказвам за себе си за щяло и нещяло, нито пък да имам прекалена самонадеяност.

– Слушай да ти кажа, заприказва ми веднъж Беловеждов, уж така, по друг повод, но аз разбрах, че той мереше мене – човек не на всяко дърво може да се качи. Тополата е висока, по-далече може да се види от нея, но клоните ù са слаби. Докато обзърнеш простора, виж, че си се намерил на земята. Разбира се, ако можеш да гледаш тогава. Затова умен е тоя, който не гледа дървото, а клоните му.

Впрочем, разговорите му с мене имаха все такъв характер – поучителен. Той беше един, в истинския смисъл на думата, народен мъдрец. Мъдростта си беше почерпил не от книгите, а от опита на живота. А животът на Беловеждов беше наистина много разнообразен. Роден в Копривщица, той още една седемнайсет годишен става учител в родния си град през 1873 година. Като такъв той се намесва в бунтовническата организация, на която известно време бива неин секретар. Участва и в самата буна, която завършва за него със затвор в Пловдив, Одрин, Цариград и Родос. След амнистията Беловеждов отново става учител, но този път в столицата, гдето учителства ведно с известните по-късно книжовно и научни първенци Спас Вацов, Екатерина Каравелова, К. Кутинчев, Ив. Урумов.

Но за революционната дейност на Беловеждов аз нищо не знаех. При всичките разговори, които съм имал с него, било когато се качвах в стаята му, било когато той случайно слезеше при мене, ни един път не ми е загатвал за миналото си. Толкова скромен и мълчалив беше за себе си, като че ли го интересуваше не това, което е било, а което е и което ще бъде. За него като революционер научих, когато през 1901 година се чества двайсет и пет годишнината от Априлското въстание. Тогава аз с група студенти посетих местата на буната: Панагюрище, Копривщица и Оборище. На вечерята, която ни дадоха в салона на копривщенското класно училище, всеки от гостите получи по един екземпляр от книгата „Първа пушка на Априлското въстание“ от Никола Беловеждов. Аз дълго въртях книгата в ръцете си и се чудех как е станало това чудо: кога Беловеждов е бил революционер и кога е сколасал да изложи в това спретнато томче преживяванията си. И да ги изложе по един майсторски начин, което проличаваше още от началните редове. Когато се върнах в София и му предадох поздравите от негови познати и почитатели, първата ми работа беше да изкажа недоволството си от неведението, в което бях държан от него. Хич бива ли аз да не зная един такъв голям факт, който се натрапи в очите ми тогава, който аз с истинско задоволство натъквах в ушите на познатите му копривщенци обстоятелството, че живея в неговата къща? Беловеждов се усмихва. Нищо не значело това.

– Но как нищо? – питам го аз.

– Ей така. Книгата се пише, за да бъде от полза на народа, а не за похвала на автора. Който пише от суета, той може да стане писател, но полезен за народа си човек няма да бъде никога.

Аз го изглеждам втрещено. Как така? Та нима народите не живеят с имената на своите велики синове?

– Не, не, с делата им. Имената са само етикета. Важното, все пак, не е това, което е залепено на бутилката, а което е вътре в нея. Колко пари струва етикета, когато виното или конякът и пара не чинат? Може човек да се излъже на първо време от неговата художественост, но вкуси ли еднаж от съдържанието на шишето, вече нищо не е в състояние да го подтикне към него. А народът има най-верния, най-сигурния вкус за хубавото. Инак не би създал толкова художествени, толкова безсмъртни творения.

Не беше ли това отговор на моята младежка суета, която като че ли почна да пораства именно заради туй, че известни хора едва ли не ме смятаха за съредактор на „Звездица“ и ми приписваха компетентност, каквато аз още не притежавах?

Долу слязох разстроен. И аз дълго мислих върху думите му. Не говори ли в тях мъдростта на истински полезния човек? Не е ли това кълбото, което се търкаля по земята и набива пръста, за да минат по нея леко и с чисти крака другите, а не сапунен мехур, който щом полети високо, се пръсне, без да остави следи от себе си? Не е ли по-добре, вместо да се парадира, да се работи и да се работи упорито, мълчаливо? Защо ще трябва да се говори това, което още се върши, а и защо да се разказва извършеното от самия му извършител, когато то само ще се наложи на общественото внимание, стига да има качествата на дело, достойно за внимание? Особено в литературата? Тя не е цирк, за да примамва публиката жонгльорски примамки, а храм, който обръща тълпата в тихи слушатели, храмът може да я прибере от улицата на едно място, да я подчини на една воля, на една мисъл, на едно чувство, а не е стъгда, в която всеки кряка на своя воля, без да слуша другите… И, наистина, аз жонгльор ли искам да бъде или писател? Подчинен ли на мимолетните похвали на тълпата или неин суверен, неин господар, насочил разрушителната ù стихия към строителство, низките ù инстинкти към възвишен полет, увеличил нравствената ù чистота, а не нравствената ù мръсотия.

От тоя ден у мене нещо се прекърши. Аз почнах също тъй да се замълчавам, дори да се подценявам. Но за кратко време. В младините ми. Младостта искаше своето и често ми го налагаше, докато ведно с нея изчезнаха и всичките нейни блянове за изключително място в живота. И най-последният стол в театъра на живота не е за пренебрегване, стига на него да се седи с достойнство.

По-късно, също така мълчаливо, Никола Беловеждов написа своите спомени от Априлското въстание, помесени в първия том на сборник „Копривщица“, излязъл под редакцията на проф. архимандрит Евтимий, сам копривщенец. Сравнени със спомените на К. Бозвелиев, Г. Юруков, па и с тия на К. Величков, те едва ли им по нещо отстъпват. Последните ги превишават само по пищността на фразата, но не и по искреността и простотата на изказа. Затова се и четат с истинска наслада и увлечение. Но, затулени в големия том на копривщенския сборник, те дълго време ще останат непознати за широката общественост, докато някой ги извади на свят и не ги постави – тя и книгата му „Първа пушка на Априлското въстание“ – наравно с най-добрите мемоарни произведения у нас, същевременно искрен и откровен принос, както към историята на Априлското въстание, така и към неговите последици.

От тия спомени научаваме нещо, което почти не се знае. То е, опита на Беловеждов да възбуни жителите на Лозенградско, след като по Берлинския договор тоя край се възвръща отново под пълната власт на Турция. Научаваме и началото на учебното дело в София, веднага след нашето освобождение, в което той е играл една от най-решителните роли като първоначален учител. Но най-важното за нас е дейността му като редактор на детското списание „Звездица“което му дава право да бъде смятан за истински основател на нашата детска периодична литература.

Вярно е, Беловеждов не туря началото на детската периодична литература, че преди него са правени няколко опита от хора, замислени върху културното бъдеще на родината и добрата нравствена охрана на младежта, че още преди двайсет години, през 1971, П. Р. Славейков започва своята „Пчелица“, но никой не успя да закрепи списанието си като Беловеждов. Да го направи многолетно дело. От „Пчелица“ Славейков успява да пусне само седем книжки. Не повече книжки сколасват да пуснат и останалите редактори, чиито списания са връстници на „Звездица“. Списанието на Д. Тончев „Детска почивка“ живя само четири години от 1891 до 1895 година; „Градинка“ на Ст. С. Русев три години – от 1894 до 1897 г.; „Китка“, издание на д-во „Китка“ в Пловдив две години – от 1893 до 1895; да не говорим за списание „Кокиче“ на И. Х. Молхов – 1899 г. и  „Теменужка“ на Ботйо Н. Султанов, от които излиза само една книжка. Съперник на „Звездица“ остава единствено „Младина“, но и то като всяко колективно предприятие не продължава дълго да излиза и отстъпва мястото си на своя единствен съперник, докато не конкуренцията на другите, новоизлезли списания, а неволята на редактора му туря точка на неговия край, след повече от две десетилетия живот.

За първите години на списанието виж в „Спомени на Н. Беловеждов“ в Юбилеен сборник „Копривщица“, с. 165 до 168.

Макар историята на това списание да е изложена почти изчерпателно от самия редактор, трябва да признаем, че тя още не е достатъчно пълна. Липсват ù поне няколко думи по значението, което тя доби по отношение развоя на нашата детска литература. „Звездица“ най-първо научи българските деца да четат книжки вън от учебниците си, като по този начин сложи начало на извънкласно четене. Научи ги да очакват книжките в определен срок от време, да ги събират наедно и да си правят библиотека. До тогава ние, децата, се смятахме длъжни да изгаряме тържествено учебниците след свършване на учебната година и преминаването ни в по-горно отделение. Или да ги продаваме на следващите подир нас. А това да гледаш на книгата не като на враг, а като на приятел и съветник, не е малко. Значи, децата чрез „Звездица“ се научиха да тачат книгата и да я използват вън от учебното си време. Научи и учителят да прибягва при обучението до външно средство. С това разшири и неговите учебно-възпитателни интереси и разнообрази педагогическите му похвати.

Нека сега вземем пред очи литературното ù влияние. Преди всичко, „Звездица“ вдъхна смелост и на други учители, заразени от нейния успех, да предприемат също тъй други детски периодични издания, подобрени и в технически и редакционно отношение, докато накарат нашата детска периодична литература да вземе челно място не само на Балканите, но и по други места в Европа. От това съревнование със „Звездица“ се родиха „Детска почивка“ на Г. Балтаджиев, „Светулка“ на Георги Стоянов, „Детска радост“ на Хр. Хаджиев, „Детски свят“ на Добри Чолаков и Христо Спасов и „Картинна галерия“ на Георги Палашев, едно недостигнато до сега у нас юношеско списание, както и съперничещото нему сп. „Просвета“, редактирано в Шумен от гимназиалните учители Д. Велков и Иван Моллов.

Но най-голямото значение се състои в това, че тя обърна вниманието на нашите писатели към децата, като накара едни да посветят изцяло творчеството си на тях, а други да им подхвърлят поне от време навреме по някоя страничка от писанията си. Също тя стори и с художниците ни. Без „Звездица“ ние надали бихме имали напр. Стоян М. Попов (Чичо Стоян), когото не единствен аз смятам за истински основател на детската ни поезия и за един от най-добрите ù представители до сега. А покрай него се редят имената на Цоню Калчев, най-плодовитият детски поет навремето, Цанко Церковски, Васил Ив. Стоянов и др. тяхното творчество изеднаж надмина това, което по-рано бяха създали Вазов в своите „Стихотворения за малки деца“, притурка на книгата „Бащин език“, К. Величков в „Детска гусла“ и В. Н. Попович със същото заглавие. Но въпреки туй „Звездица“ се обърна в началото на тоя век към корифея на нашата литература да ù даде няколко стихотворения и той се отзова на молбата ù. Така и Вазов стана сътрудник на това детско списание, макар с няколко слаби стихотворения.

За първия илюстратор на списанието ни говори сам редакторът. Той е Борис Михайлов, по-сетне професор в Рисувалното училище, а тогава още студент.

Когато постъпих в редакцията, илюстратор беше Петър Морозов, още ученик в Рисувалното училище. На първо време той даваше ребуси.

Връщам се близо половин век назад и виждам как с боязливи стъпки пристъпвахме ние към редакцията на „Звездица“ и как с топла сърдечност ни посреща нейния редактор. С лека усмивка на почти мрачното си пълно лице той ни подава ръка и ни сочи пътя, по който трябва да вървим. С всяка дума той се мъчи да ни внуши, че няма по-мъчна работа от писателството за деца и че нашата отговорност е не само пред четците, но и пред бъдещето на нашия народ. Каквито нравствени идеи им внушим, какъвто усет към хубавото и съвършеното развием у тях, каквото развитие дадем на ума им, това ще бъде бъдещата България в умствено, нравствено и естетическо отношение.

– Децата, децата са всичкото, еднаж натъртено ни говори той. Те са бъдещето не само на народа, но и на човечеството. Ние сме само негови, на бъдещето, проводници. Създадени, не за да бъдем ние, а да бъдат те… А те, децата са всичкото, което иде на смяна. Само те едни идат на света, когото ние си отиваме.

Колко прости думи наглед и колко дълбоки всъщност!

И тоя незаслужено забравен човек наистина посвети напълно живота си на децата – и в училището, и в обществото.

Ала трябваше след толкова заслуги да бъде отстранен от тях. Защо? Защото имал недостатъчна култура. Сиреч, не беше си купил диплом от някой чужд университет, а беше стигнал положението на гимназиален учител не по партийна протекция, а благодарение на своето самообразование и самоусъвършенстване. Навярно някой министерски негодник беше издебнал вниманието на министъра и той, без да прочете поднесената му заповед, беше я подписал. Сетне грешката – да не кажа престъплението – се съзна, направи се от страна на виновниците потребното, за да бъде премахната тя, но оскърблението на тоя борец за свободата на народа остана и той предпочете да тури кръст на дейността си като редактор и книжовник, вместо да приеме поправката на една гавра. В огорчението си той еднъж ми каза:

– Колкото майсторски да изтъркаш написаното с мастило, ако старият текст не се познава, остава мястото му. И новият текст веднага проличава, че е турен в чужда територия. Турен там, гдето по-рано други текст се е разполагал. Това до хартията, това е до лекето върху дреха или плат, до драскотина върху мебел. А какво за кажа за душата?

И на стари години Н. Беловеждов се залови в съдружие с Парлапанов от Лайпциг на търговия с учебни помагала. Година или две кара той тая търговия, не зная. Зная, че не му провървя. Може би, в отчаяние, той веднага след миналата война прибягна до една сделка, с която загуби целия си имот. И тоя, който беше прекарал детските си години при мащеха майка, младежките без пари в джеба, трябваше на стари години от мащехата съдба да се върне там, отгдето беше тръгнал.

А не само своята осигуровка за старини, осигуровката на всички желаеше той. Но по тоя въпрос нека други да говорят вместо мене за този благороден човек, прекарал целия си живот в добрини.

Когато през 1902 година се зароди мисълта за основаване на днешната „Учителска взаимоосигурителна и спомагателна каса“, покойният беше един от горещите защитници на идеята и един от малцината, които вярваха в успеха на делото. Навсякъде той агитираше за Касата и в нейните общи годишни събрания той даваше своята гореща подкрепа за успеха ù. На 27 април 1911 г. той бе избран за член на управителния ù съвет. И когато през същата година се помина първият председател, покойният професор Д. Агура, Беловеждов с единодушен вот бе посочен от членовете на управителния съвет като най-подходящ за председателското място. И работи Беловеждов като председател на управителния съвет на Касата от 12 октомврий 1911 година до 1 април 1924 година. Повече от дванадесет години той посвети на успеха на това първо застарахователно кооперативно сдружение и се радва на успеха на учителското дело.

…………………………..

И остави Никола Ил. Беловеждов един достоен пример във всички области, в които той работи до деня на своя земен живот и завеща и запечата велико призвание на човек: да бъде работник.[1]

[1]              Ст. Чилингиров не е посочил откъде е цитата, вероятно от надгробно слово.

error: Свържете се с нас.