Румяна Пенчева: За децата трябва да се пише толкова добре, колкото за възрастните

Интервю на Стефка Бурмова с Румяна Пенчева, в. 100 вести, Габрово, 16 декември 2017 г., бр. 291, с. 3.

Румяна Пенчева е литературен историк. Автор на документалното изследване „Светослав Минков: строго поверително“, съставител, редактор и автор на студии към книгите „Спомени из живота ми“ от Алипия Влайков, „Писма“ от Ат. Далчев ,на пътеписната антология „Българинът по света в началото на ХХ век“, „Моите съвременници“ и „Между малки и големи“ от Ст. Чилингиров, „Българите в Америка“ от Борис Зографов и др. Автор на множество научни публикации за Чудомир, Борис Руменов (Борю Зевзека), Райко Алексиев, Т. Г. Влайков, Александър Паскалев,  за Тръпко Василев – първият галерист в София, за първите кинопрожекции в София, участието на интелектуалците във войните 1912–1918 и мн. др. Автор е и на документални изложби – за 100 годишния юбилей на Съюза на българските писатели, „Морал и политиката“ по повод 150 г. от рождението на Т. Г. Влайков, за кръгли годишнини на Димитър Подвързачов, Атанас Далчев, Райко Алексиев, Светослав Минков, Димитър Осинин, Дамян Калфов и др. Работи в Националния литературен музей от 1990 г.

Стефка Бурмова: Госпожо Пенчева, какво провокира издаването на „Приказника“ Ви събран от Вас и д-р Костадинова?

Румяна Пенчева: На българския книжен пазар имаше потребност да възкръснат позабравени или незнайни приказки, стихотворения и песнички написани от класиците ни, публикувани преди много десетилетия. За да се види, че те звучат толкова живо и днес, колкото са звучали и някога. Съвременното дете има нужда от тях, за да се моделира като добър човек. Не бива да загърбваме и забравяме това, което са ни дали като народ нашите писатели. Дано има повече издатели, които да отпечатват позабравеното творчество на класиците ни. В „Приказник“ участват около тридесет български автори, сред които Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна, Стилиян Чилингиров, Яна Язова и др. По-малко известни, но не по-малко талантливи писатели като Васил Павурджиев, Григор Угаров, Димитър Подвързачов, Димитър Бабев също ще имат отдавна чакана среща с малките си читатели. Тази книга има за задача да разтвори вратите на българската мъдрост и детето да се докосне до нея. Да намери своите поуки и своя свят.

С. Б. Забелязах, че последните страници на „Приказника“ са посветени на непознати и архаични думи. Нима те са непознати наистина днес?

Р. П. Да, разбира се, езикът е жива материя, променя се. Откъде едно дете може да знае какво означава например думата „чибук“?  Или „остен“. Те не са виновни, че не познават архаичните думи. Живеят с времето си. Затова направихме речника, за да се опознаят това богатство.

С. Б. Защо в съвременните книги за деца няма подобни речници, след като те са пълни с непознати думи?

Р. П. Трудно ми е да ви отговоря на този въпрос. Причините могат да бъдат много. Вероятно някаква несъобразителност на авторите и съставителите. Въпрос на решение в крайна сметка.

С. Б. Липсват ли днес истинските, пълни с пленителни истории детски книги?

Р. П. Пазарът е пълен с пленителни детски книги. На достъпни цени. Човек се пита какво да избере за своето дете… Тези дни влязох по работа в една книжарница в София и се спрях точно на детския щанд. Хубави цветни корици, дизайн, текст, хартия. Българските издатели се грижат за съвременното дете, при това добре. Преиздават се класическите автори не само български, но и световни. За жалост у нас не много хора пишат детска литература, това не е лесна работа. Трябва да си майстор, да усещаш детската душа или да не си пораснал. Нали Корней Чуковски казваше, че за децата трябва да се пише толкова добре, колкото и за възрастните, само че още по-добре. А в сблъсъкът с трудното ни битие става още по-трудно да прекрачиш в детския свят.

С. Б. Всекидневно се докосвате до творчеството на българските класици, какво е усещането от тези срещи?

Р. П. Усещането е приятно. Докосвам се не само до творчеството им, но и до личния им свят. Разбираш какви хора са били, как са общували, как са обичали, как са мразели, какви перипетии са имали в делниците. Сглобяваш парче по парче пъзела на техния живот. Разбираш тайни, които не всеки човек може да знае… Изучаваш един свят, който никога не може да познаеш изцяло. Докосвам се до ръкописите им и бележките, които са си оставили върху тях, а по това също можеш да отгатнеш много, не само за творчеството им…

С. Б. Оригиналното творчество на кои автори от Габровския край е съхранено в музея?

Р. П. Не си представяйте, че всичко, което е събрано в един музей е „цялостно творчесто“. Притежаваме оригинали на ръкописи, писма, книги, вещи, снимки, но това далеч не означава всичко… Притежаваме богата колекция свързана с живота на Петко и Пенчо Славейкови. Има документи на Ран Босилек, Илия Иванов-Черен, Христо Цанков-Дерижан, някои писма на Дора Дюстабанова любима на Теодор Траянов, Иван Андрейчин, Рачо Стоянов, Атанас Смирнов, не е възможно да се изброят всички.

С. Б. Свикнали сме да идеализираме, да поставяме на пиадестал родните класици, по какво се различават от нас?

Р. П. Носят искрата Божия в себе си. Искрата на словото…

С. Б. Какво е да се докосне човек до нежната душа на Атанас Далчев в неговите писма или до творчеството на дряновеца Атанас Смирнов?

Р. П. Творчеството и личното присъствие на Далчев в българския културен живот е толкова осезаемо, че и днес, повече от столетие след рождението му, литературните творци се съобразяват и съизмеряват с него. Критиците все още търсят верните характеристики за немногословното му, но брилянтно наследство. Творбите му се превърнаха в предизвикателство, в пробен камък за книжовни анализатори от различен калибър. Неговите 78 стихотворения и 459-те блестящи фрагмента често са обект на читателски и издателски интерес. Всяко следващо издание се стреми да бъде по-пълно и по-достойно да представи поета философ. Издадох през 2006 г. писма между тях Далчев и Атанас Смирнов, в които те споделят творческите си планове, размненят мнения за нови книги и начеващи автори. Срещите през годините им са редки поради различни причини. Какво е свързвало двамата Атанасовци? Те са имали силна духовна връзка. Трябва да се разбере: за поезията е нужен не само талант, но и вкус, високи изисквания. Нека произведението да бъде малко и нищожно като жанр, но да бъде съвършено като изпълнение, пише на 21 февруари 1945 г. Далчев на Смирнов.

Трудно ми е да разкажа какво е да се докоснеш до тези двама писатели. Всеки може да го направи чрез творчеството им. Това не се разказва… А се преживява…

С. Б. Много е писано за Яворов, за неговите терзания, за страстите му, за ежедневието му, има ли все още неизвестни моменти от неговия живот.

Р. П. Не бива да имаме претенцията, че познаваме нечий човешки живот. Той е тайнство, което не може да бъде познато изцяло. Това важи и за Яворов. Вероятно някъде, на някой стар прашен таван, се крият писма или документи, които да ни разкрият още за неговия живот и творчество. Но кой знае… Времето и след нас ще разказва за писателите ни.

С.Б. Струва ми се, че все още малко се знае за Чилингиров, така ли е?

Р.П. Не бих казала, че малко се знае. Той е автор, който тепърва ще открива много неща за себе си, ще препрочrтаме текстовте му, ще оценяваме по достойнство приносите му в обществения, културния, дори в политическия живот на България. Многопластова личност.

С.Б. Какви изненади и тайни са скрити върху „прашните“ рафтове на Националния литературен музей?

Р. П. Елате да видите! Заповядайте, за да разгледате Вазовия дом, музея „Петко и Пенчо Славейкови“, къщата Вапцаров, Димитър Димов. Всеки може да открие своя изненада и да разкрие дълго пазена тайна. Каня учителите по литература със учениците си, за да видят наяве. От няколко месеца имаме и нова експозиция в музея на Елин Пелин в с. Байлово, родното място на писателя. Постарахме се разкрием и нови страни от богатия му живот – като автор на учебници, като председател на Съюза на българските писатели, на колекционер.

С. Б. Посещаван ли е Националния литературен музей?

Р.П. Разбира се. Много българи видяха изложбата, посветена на 40 г. от създаването на Националния литературен музей „Литература и памет“, която обиколи много градове на страната. Там всеки имаше възможност да види например личните вещи на Яворов, също часовникът на Елин Пелин, който е спрял в часа на неговата смърт, телефонът на Иван Вазов, мастилницата на Алеко Константинов и много други вещи и документи, които са се превърнали в важни знаци на паметта на нашите класици.

С.Б. Привликателен ли е езикът на миналото?

Р. П. Да, попадаш в паралелен свят, който често е по-красив от времето, в което живеем… Или така ни се струва…

С. Б. Според Вас, привлечен ли е от литературата съвременния българин?

Р. П. Не искам да правя общоутвърдителни съждения. Винаги е имало хора, които са привлечени от литературата и такива, които не се интересуват. Това е усет, вкус, желание…

С. Б. Счита се, че котката е икона на габровския хумор. Коя от Ваша гледна точка е иконата на българската литература?

Р. П. Няма спор! Това е Алеко Константинов!

С. Б. Един габровски художник Миньо Бонев преди време заяви, че естетическите критерии мухлясват в кьошетата, така ли е?

Р. П. Нека това да кажат философите! Те отговарят за естетическите критерии в науката…, но и ние, хората на словото, носим отговорност.

С. Б. Коя е жената Румяна Пенчева?

Р. П. И майка, и съпруга, и приятел… Винаги всичко.