Интервю с Джани Родари

Spread the love

Как пишете за деца?

Има няколко момента. В началото събирам много материали. За това говоря и в „Граматика на фантазията“. Вземам просто повод и от телефонния указател, от списъка на общините, от имената на градовете, намирам смешни рими, може би зад някоя смешна рима има някой интересен персонаж, ситуация. Изобщо аз работя предварително много. И на базата на всичко това започнах да описвам разни истории пред децата, когато се събирам с тях. На едни тази история се харесва, на други – не. Но когато видя, че наистина се харесва и че наистина започва да се оформя, тогава чак се спирам на нея. Това вече е втората та фаза. И почвам тази история да я разказвам отново многократно, слушам реакциите на децата, представям им я не като завършена, а като един проблем, по който те трябва да мислят. Слушам техните реакции, решения и след приключването на цялата тази работа аз записвам разказаното. Тогава аз вече не се интересувам от децата и тяхната реакция, постъпвам като майстора, който прави определен предмет, но вече има определени мерки, пропорции, материали… Реакциите на децата аз съм проверил предварително. И работя само по темата, като се оставям да бъда ръководен от нея.

Има ли теми в детската литература, върху които не бива да се пише?

Въпросите са много. Дали има „табу“? Аз смятам, че на практика има и функционират такива „табу“. Защото отношението между писателя и децата се отразява, минава винаги през семейството, през училището, през образователната система. Следователно – прекият разговор между писателя и децата е винаги много ограничен. Ако не съществуваха тези ограничения за децата, не биха могли да съществуват „табу“. Например казва се на децата, че не бива да се говори за смъртта. Но те говорят за нея. Те имат опит от смъртта – умира баба им, умира някое дете при злополука или от болест. И тогава те се питат – какво е станало? Те имат опит от смъртта и проявяват любопитство към нея. Но има една условност, че на децата не бива да се говори за смъртта. Друга условност е всичко свързано с онова, което наричаме неприлично. Децата помежду си се шегуват с удоволствие. Аз съм се опитвал понякога с разрешение на учители да разказвам „неприлични“ истории. И децата ужасно се забавляват, понеже се разтоварват посредством смеха си от неприличното, от много страхове и вътрешни конфликти. Трябва да се знае, че при растежа на децата изучаването на телесните функции заема много време. То е много интензивно, става причина за разговори в семейството и т. н. Освен това възниква табу по сексуалните въпроси. Казва се, че децата нямат сексуален живот, но аз не вярвам в това. Смятам, че те имат такъв живот. Но това е един аспект, за който е позволено само на лекари или на психоаналитици да се намесват в него. За писателя е по-трудно. Това по отношение на табутата.

Що се отнася до дидактиката, аз смятам, че не би трябвало да се безпокоим за това. Един разказ си е един разказ. Ако е забавен, той е хубав. Важното е да е добре написан. Тогава той ще има и възпитателна функция, макар и непряка. Така например, една топка също има възпитателна функция. Смятам, че тя е с най-голяма възпитателна функция в целия свят. Тогава ако аз им дам един разказ, с който те биха могли да си играят като с една хубава играчка, без да имам други грижи, аз им давам един разказ, който вече ги възпитава. Позволявам им сами да се възпитават. Това всъщност е важното. „Хепи ендът“ – той не е задължителен. Но човек може да си послужи и с него, не защото трябва да бъде избягната някаква трагедия, а защото е справедливо детето да намери нещо, което да отговаря на неговия собствен оптимизъм. Детето по начало е оптимист. То е доверчиво, не познава опасностите, проблемите на света, следователно то върви напред уверено и ние трябва да му помагаме в тази негова увереност. Но без да се грижим теоретически за този „хепи енд“. За съдържанието на моите истории аз не си набелязвам план. Уверен съм, ‘че ако напиша някоя хубава история, съдържанието ще се побере вътре само.

До каква степен възрастният може да направлява творческия процес у детето и дали ако възрастният се намеси много рязко, няма да се получи отрицателен резултат?

Аз не изпитвам много голямо уважение към .глагола „направлявам“. Да се направлява едно дете, неговото творчество, възпитание, струва ми се, че това са излишни неща и заради факта, че самото дете не се съобразява с тях. Важното е да се създадат условия да може това творчество да се развива свободно. Да се създадат условия, за да може детето да придобие ценности, да си изработи закони, но да се създадат тези условия, а не да се създават предварително закони, начини на поведение и ценности, които в такъв случай биха били нашите, а не неговите. А би било добре децата сами да изработват своето собствено съдържание, своите закони и собствения си морал. За това допринася и косвената функция на самата фантазия. Провокирана, но не пряка. Тоест задвижена. Ние трябва само да я запалим, да дадем искрата. А после вече те трябва сами да вървят напред. Детето не е като автомобил, който трябва да управляваш. То е човешко същество, което може да върви накъдето поиска.

Кое е първото нещо, което сте искали да напишете?

Аз почнах да пиша съвсем случайно. Работих във в. „Унита“, в миланското издание. Бях вече на 28 – 29 г. и когато решиха в неделя да правят страница за семейството, беше нужно да се отдели малко място и за децата. И тъй като аз преди войната бях работил като учител, ми казаха: „Опитай се ти да напишеш нещо за децата“. Аз им казах: „Добре, ще опитам“. И аз се опитах. Започнах да пиша сюрреалистични измислени неща, но бяха доста фантастични, защото, докато бях учител, ми беше приятно да си играя с децата, като съчинявам разни измислени истории, ей така, за да се смеем. А после се опитах да напиша тези истории. Видях, че се харесват. После започнах да се интересувам от механизма — как трябва да бъдат те написани. И така, малко случайно, аз открих този занаят.

Кога можем да наречем една книга за деца хубава?

Когато аз пиша една книга, пиша нещо, което вече зная дали ще се хареса или не. То се ражда сред сами те деца. Аз винаги съм разказвал своите замисли, преди да седна да пиша. А когато човек разказва, разбира дали се харесва или не.

Въпроси на в. АБВ

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.