Защо бях следен?

Неизвестни документи за Асен Разцветников

Във връзка с 90-годишнината от рождението на поета Асен Разцветников през 1987 г. в родното му село Драганово, Великотърновско е открита  музейна сбирка. По този повод са събрани множество материали за него от специалистите на Историческия музей в гр. Велико Търново. Някои от тях, главно писмата на поета, са публикувани в централния и местния печат. Става въпрос главно за 33 писма до учителката Райна Савова, негова любима, приятелка, кръстница на псевдонима му „Разцветников“, документиращи и 33-годишната му дружба с нея. Кореспонденцията му със Савова е публикувана на няколко части – първо от Ив. Цонев в сп.„Септември“, кн. 11, 1967 г., с. 173–191, от Л. Стаматов  в сп. „Литературна мисъл“, кн. 11, 1970 г., с. 118–130, и Т. Минчева в Годишника на музеите в Северна България през 1983 г., кн. 9.  Някои от писмата Разцветников пише от Габрово, където е учител в Механо-техническото училище от 1927 до 1929 г., а други по време на няколкомесечното си преподаване като учител по немски език в Трета мъжка гимназия в София през 1929 г. В тях има молба за изпращане на различни книги и учебни помагала, както и въпроси около продажбата на отделни преводи на Разцветников сред учениците.

Струва ми се, че на читателите не са достатъчно познати онези „Обяснения“ на А. Разцветников, разкриващи преживяванията му след 9 септември 1944 г. Съхраняват се в отделен фонд „Асен Разцветников“ във Великотърновския исторически музей. За тези бележки се споменава в книгата на литературоведката Видка Николова „Духовната биография на Асен Разцветников“ (1987)[1]. Авторката ги е ползвала от Борис Делчев и в статията си „Жанрът „Обяснения“[2] посочва, че не е направила копие от тях. Призовава наследниците на архива на Борис Делчев да ги публикуват. Сам Борис Делчев в статията си „Асен Разцветников“ наред със спомените от срещите си с А. Разцветников, пише: … Докато един ден, в мълчалив спор с мене ми изпрати едни свои „обяснения“, подписани с неговия калиграфски почерк – „обяснения“, които пазя и до днес. Това е документ в размер на пет големи страници, гъсто изписани с машинописен текст – нещо средно между грижливо съставен cirriculum vitae и криминален разказ, в който е даден простор на въображението.[3]

Предлагаме самия документ, без особени коментари. Така непредубедените читатели сами биха си отговорили на дълго битувалата версия, че в края на дните си Асен Разцветников е психически разстроен.

Накрай искам да приведа в тези обяснения един случай, който стана с мене през 1921 г., когато бе изгорен клуба на БКП в София. Тогава уредникът на сп. „Ново време“ Иван Генчев, като отговорно партийно лице ми каза, че трябвало да имаме свои хора между земеделците, за да знаем какво замислят, и ми предложи аз да стана земеделец с такава цел, като добави, че сътрудничейки в печатните им издания, не ще ми бъде трудно да си пробия път до върховете на Младежкия земеделски съюз. Отговорих му, че не съм годен за подобна работа и обещах да му посоча някой друг студент. След съвещание с Димитър Найденов, посочих му състудента си Тодор Долмов, който прие и аз му написах няколко стихотворения и статии, с които той наистина зае отговорно място в Младежкия земеделски съюз. Наскоро след това обаче заминах за Виена, а по-късно стана ясно, че Долмов не е заслужил оказаното му доверие.

Този случай, който съм пазил в тайна дори до днес, е известен на др. Калчо Иванов, партиец, висш чиновник в Химимпорт. Изтъквам го сега, за да се види, че още тогава съм виждал пътя си в литературата на плоскостта  на искреното творчество, макар че по него време нямах никакъв литературен актив и от друга страна бях готов на всяка жертва за партията и тази моя готовност се доказа, както се вижда по-долу, две години по-късно, в началото на Септемврийските събития.

Защо сега, когато не съм на 23, а на 51 години, и когато все пак имам някакъв литературен актив, колкото и скромен да е той, аз ще мисля и постъпвам другояче, това остава да го обяснят ония, които вече  осем години ме тормозят, поради някаква своя идея-фикс.

Понеже нямам въпросник, аз ще се помъча да изтъкна някои моменти от животоописанието си.

Роден съм на 2.11.1897 година. Свърших гимназия през миналата европейска война и постъпих телеграфист. През голямата транспортна стачка в 1919 г., около 1000 души стачници от гара Горна Оряховица и околността бяхме обградени от войска и откарани в казармата на гр. Велико Търново. Всички членове на стачния  комитет бяха веднага отделени в гарнизонния затвор, а мене ме оставиха в общото помещение, защото поради младостта ми не предполагаха, че съм член на тоя комитет. При това положение върху мене легна  тежката задача за ръководството на тия 1000 души и понеже това бе ни по възрастта ми, ни по силите ми, след три месеца, когато ни пуснаха, аз излязох от казармата с белодробна туберкулоза. Съден бях тогава и от Военен съд, но ме оправдаха, между другото и поради това, че офицера – председател на съда – Кукумявков – беше комунист, като какъвто и загина по-сетне, доколкото си спомням.

След уволнението ми от казармата позакърпих здравето си и дойдох да следвам в Софийския университет. Взех изпитите на първите две години на славянска филология, но я напуснах, защото като комунист, смятах, че не мога да разчитам на държавна служба, поради което записах и завърших право.

В началото на Септемврийските събития през 1923 година аз напуснах родното си село, където бях в ваканция и където баща ми бе достатъчно влиятелен, за да ме пази от всяко преследване, и бях извикан в София, по нареждане на Партията, (мисля, че пристигнах на 15 септември), като работих отначало във в-к „Лъч“, а когато редакторът на тоя вестник Иван Ганчев скъса с Партията, преминах в „Звезда“.

Споменавам за транспортната стачка и за дейността си през Септемврийските събития не за да изтъкна свои заслуги – зная, че напускането ми на партийния печат в края на 1924 година, изпразва от съдържание всички тия неща – но защото тия два периода от живота ми разрушиха завинаги здравето ми. Затова след нашето оттегляне реших занапред да не се меся активно в обществения живот и да посветя всички останали ми сили само на литературата. В продължение на 20 години след това съм пазил мълчание, никога не съм напечатал нито една дума против БКП, макар че много пъти съм бил нападан съвсем неоснователно, и изобщо съм се стремил да постъпвам ако не като един безпартиен комунист, за какъвто ме смятаха през цялото време противниците на комунизма и за какъвто се смятах, може би погрешно и сам аз, то поне като един честен писател. Доколкото може да имам някакви огъвания на тази позиция, те се дължат на това, че и върху мене беше упражняван натиск, както се вижда от гестаповското ми досие.

Смятам за излишно при това да изтъквам, че не съм бил сътрудник на германците – че отказах предложената ми от тях стипендия, отказах да отида на конгреса на „Европейския писателски съюз“ във Ваймар, отказах да превеждам за Германския институт, дори класиците (всичко това може да го потвърди племенницата на Яворов, Ганка Найденова, сега съпруга на художника Васил Стоилов ), макар че ми предложиха чрез „Хемус“ да ми плащат толкова, колкото аз си определя. Бих могъл да посоча още подобни случаи, бих могъл да посоча още и това, че с влизането си в управата на Писателския съюз през 1934 г. аз отворих вратите му за писателите комунисти, подпомаган от писателката Ана Каменова. Но всичко това е безпредметно – съществуването на гестаповското ми досие говори достатъчно ясно.

На въпроса защо съм бил следен от гестаповците отговарям: трайната причина за това нещо беше обстоятелството, че през цялото време на фашизма аз бях смятан за комунист; дори в началото на войната, в полемиката си с Т. Павлов, редакторът на „Златорог“, чийто сътрудник бях, писа, че другите ми другари от „Нов път“ минали на „по жизнен строй“, единствен аз съм останал такъв, какъвто съм бил в „Жертвени клади“.

А отделните поводи могат да бъдат много и разнообразни и аз да не ги зная. Това, което зная, то е, че за пръв път забелязах да съм следен около 1935–36 година. По него време построих в кв.„Емил Марков“ една малка къща, за да доведа родителите си, които бяха много зле гледани от снаха ми в село. В последствие това не можа да стане, поради смъртта на майка ми, и аз продадох къщата на майстора, който я строи, а той не я доплати, поради отчуждаването ù по Мусмановия план, та станахме в края на краищата съсобственици с него.

Във връзка със строежа аз имах спречкване със съседа Райчи Димитров, ул. „Ив. Рилски“ 111. Той се оказа много непочтен човек, който имаше някакви връзки с полицията и се опита да ги използува, за да заграби част от мястото. Тоя човек бе направил вълнуващото откритие, че аз имам две имена – Коларов, на което бе купено мястото, и тайнственото име Разцветников – и върху това откритие бе изградена версията, че комунистическата партия ми е дала пари (а и досега може да се установи по спестовните книжки) за някакви нейни цели. Естествено тази версия в течение на 15 години сигурно се е менила, според това, кое се котира в даден момент на пазара.

Тъй или иначе, тоя човек бе натоварен да ме следи по-сетне, когато в началото на войната, поради затрудненията в прехраната и нуждата ми от диетична храна, аз започнах да ходя да се храня в семейството на моя съсобственик. Същият Димитров, уплашен, че мога да го издам, след 9 септември насъска няколко младежи и сина си, който преди това се бе отличил в преследването на партизани, да ме нападнат и убият като фашист, което те се и опитаха да направят, заблуди местния ОФ комитет. Спаси ме тогава една съседка. В това няма нищо чудно, защото тия хора, поради службата си, най-добросъвестно деляха хората на два дяла: наши агенти и чужди агенти. Среда тук няма и не може да има.

Лятос заговорих един от агентите, що ми правят свита из града, и от него можах да разбера, че началниците не осведомяват относно следения човек, за да не се влияят.

Поради това намирам за потребно, по случай приключването на първата безплодна година от службата ви, да ви кажа аз защо съм следен. Основанията са две:

1. Поради това, че бях следен от Гестапо. Кой е насъскал Гестапо, мога само да предполагам. Във всеки случай, доколкото съм усещал, те диреха у мене различни неща, според времето и събитията. Един от обектите, които особено ги вълнуваха, е стойката ми за пишеща машина. Наблюдаваха ме от прозореца на насрещната къща, когато работех на машината си. И вие бездруго сте я проучили вече. Тогава имаше мода да се откриват предаватели (тази мода изглежда още не е минала). Когато пък бях евакуиран, следяха ме да не съм във връзка с партизаните.

Доста късно след 9 септември аз научих, че руснаците, които без друго са взели досиетата на Гестапо, са оставили жив и взели на служба някой си Праматаров. Изглежда, че той им е занесъл тази тлъста зестра, а работата е попаднала в ръцете на не дотам опитен човек, който е казал: щом този човек не е бил наш агент, той тогава е бил на англичаните.

2. Второто основание да бъда съмнителен е бездруго обстоятелството, че аз не се разфучах след 9 септември и да посоча гестаповците, що ме бяха следили, и да се обявя за герой и мъченик и да искам всякакви облаги. Разбира се, аз направих това, защото ми е такъв характерът и защото какъв писател и какъв човек бих бил, как бих могъл изобщо да живея, като зная, че съм причинил смъртта на някого?

Че някои от тях са заслужавали да платят престъпленията си, това е съвсем друг въпрос. Имаше един убиец Сократ Киршвенг, ако си спомняте, той беше напълно справедливо осъден на смърт. Но не всеки би могъл да му сложи въжето на  шията и да го обеси. За тая работа има един циганин Яшара. Аз не съм Яшар.

Това са двете основания да ме следят тия, що наследиха Гестапо. Останалото вече са вашите фантазии и фантазиите на вашите колеги.

Всичко това вашите началници го знаят – аз им изпратих още в началото на годината едно изложение. Така че то не ще може да представлява никакъв ваш актив в годишния ви доклад. Но аз искам да добавя една равносметка на резултатите от усилията ви в течение на една година и в тая равносметка ще има неща, които не са безинтересни за тях. Трябва за ваша препоръка пред тях да добавя, че почти никой от агентите, които от шест години вече гонят празната фантазия, родена, както е видно, в недотам пълната глава на тоя господин Праматаров, не е проявил такова похвално усърдие. Все пак обаче резултатът е следният:

1.  След една година вие сте на същото разстояние от очакваната голяма награда, на каквото разстояние бяхте през първия ден на тая година.

 2.  Усърдието на вашите началници донесе на каузата, на която служат, следните придобивки и щети:

а) Изстудяване сърцата на 3–4 писатели, които имаха най-хубави симпатии към каузата на комунизма, а също и на няколко души партийци. Те бяха следени заради близките си отношения с мене, а у нас такива неща възмущават и огорчават хората. Колко и в какво отношение тия писатели, както и аз, можеха да бъдат полезни на новото строителство, което иска да изгради нашия живот върху по-добри и справедливи основи, това нещо ще го прецени един ден оня, който ще дойде да замени объркания от криминални и шпионски филми ваш началник.

б) Оня, който извършва вашата служба там, където се храня – зетят на бай Асена, макар че е партиец, политзатворник, и затова по-честен в донесенията си от вас, все пак се съблазни от властта, що има, и се опитва да живее просто на гърба на стария човек. Стои в къщата му година и половина, без да плаща, заплашва тъста си и го вика в участъка, използува мекостта на тъща си, за да стовари прехраната на семейството върху дядо си. Това нещо го виждат другите двама зетьове, роднините и съседите и на всички възмущението се насочва, естествено, към комунистите: „Такива са значи те, разправят, че буржоазията ни експлоатирала, а те всъщност са гледали да дойдат да живеят на чужд гръб“. В края на краищата – ето ти още 10–15 души минати в загуба. И после ще се чудим отгде идат белите бюлетини.

в) Срещу тия нищожни загуби вашите началници имат обаче следната голяма, тлъста и величествена печалба: спечелиха вас тримата. Разбира се, има една малка разлика още – че всички изброени по-горе загубени за тях хора не им струваха нищо, а вие им струвате пари, но на такава дреболия няма защо да се обръща внимание.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Цялата тая история, неприятна за мене и за вас, и за всички, би могла да свърши благополучно само по следните два начина:

1.  Когато един от началниците на объркания господин, що води моето досие (а може би това е същия Праматаров, който, като не можа с ума си да се бори срещу комунизма, сега, без да иска, се бори срещу него с глупостта си), му поиска сметка за тъй щедро пръсканите пари по гоненето на една празна фантазия. Аз вече две години чакам да стане това, защото смятам, че той не ще е най-висшият чин, все има и над него някой. Разбира се, виновникът ще се мъчи да се оправдае, че пък най-сетне не е зле, ей тъй, за всеки случай, да следим хората. Нали според приказката и Настрадин Ходжа е биел детето си, преди да го прати за вода, за да не счупи стомната. В приказката обаче не е казано дали това дете е продължило да ходи и по-нататък за вода, или е избягало от него още на втория път.

Понеже се надявам, че над объркания господин все пак има някакъв началник, аз вече две години търпя и чакам да се почувства ръката на тоя началник. Иначе отдавна да съм послушал някои мои приятели, видни партийци, които ме съветват да се обърна за случая с едно писмо до генералисимус Сталин, което нещо ми е противно, защото не искам да вдигам шум около себе си.

2.  Вторият начин да се приключи тази история е: вие да употребите още по-големи усилия, за да разкриете ужасната конспирация, що аз върша. Съгласен съм и аз да ви помогна, кажете ми какво търсите и аз да го търся, може би с дружни усилия ще го открием най-сетне.

Друга редакция на тези обяснения по повод следенето му Асен Разцветников прави на 1.12.1946 г. Те са в алегорична форма във вид на своеобразно списание. Под рубрика „Стълбвестник“, номериран от него с бр. 5 и заглавие „Обещаните изявления на Овена“ намираме цитирания по-горе текст на първите обяснения. Започват от: „Лятос заговорих един от агентите…“ и свършват с края на цитирания  текст. Отзад на листа на ръка сам Разцветников е написал: „Овен Разцветников, бул. „П. Славейков“ 40, Тук.“ Става въпрос за квартирата му в София, където живее. Тоест, под Овена като образ трябва да разбираме самия  Асен Разцветников.

В архивния фонд на Асен Разцветников се пазят още няколко броя на този своеобразен „Стълбвестник“, където в алегорична форма са описани отвратителните отношения между него – Овена, и  хазаите му – Кум Лисан и дъщерите му. Броят е озаглавен: „Защо Овенът е тъй глупав да вярва, че има възмездие за лошите дела на хората.“ Запазен е и бр. 4 на този своеобразен алегоричен разказ, в който между другото четем: „Така Овенът има хрумвания вече за няколко басни и афоризми, дошли му на ума, поради тормоза, упражняван върху него. Големият си опит в това отношение той едва ли ще може да използува за разказ или роман, защото обича да пише само за красиви неща и се гнуси от подлостта и притворството. Но няколко басни и афоризми сигурно ще напише. Днеска например му хрумна следният афоризъм: „Човекът, който носи лоши мисли, прилича на труп, изпълнен с червеи. Когато в една къща има такъв труп, колкото и добре да е прикрит, все пак присъствието му се познава по въздуха“.

На 23 ноември 1946 г. е съставен от Разцветников един извънреден брой от „Стълбвестника“. Съдържа един лист, малък формат, изписан и от двете страни. В него отново се говори за преследването на Кума Лиса. За нея поетът казва: „Тя тепърва ще има да види, колко е лесно да направиш една стъпка към пропастта и колко е трудно след това да спреш падането си… Защото въпреки уверенията на началниците ù, които я успокояват, че Господ няма, той все пак съществува, само че едни го наричат възмездие, други – логика на нещата, а трети – Бог. Но той съществува и тежката му ръка ще даде всекиму заслуженото!“

За неприятностите на поета с хазаите му говорят и множеството запазени бележки, които си води на малки листчета. В повечето от тях той се стреми да ги иронизира.

За съжаление, на места иронията преминава във вяра, че е следен. Тормози се от това, мисли, че се правят опити да бъде отровен, защото кръвната му картина е като при някои отравяния, и т.н. Плод на тази негова убеденост са и множеството писма до въпросните съквартиранти. Ще цитирам части на едно от писмата на Овена до Кума Лиса. В левия горен ъгъл на листа е написано: „За сп. „Светулка“ на ръка от самия Разцветников.“

„Въпреки всичко, над нас има Бог и той наказва и ще накаже клеветниците и лъжците, които клеветят ближния си, за да живеят и благоденстват, без да работят.“

„Пътищата на Бога са неизповедими и аз не зная как той ще осъществи това свое наказание, но непоколебимо вярвам в него, защото няколко пъти в живота ми, пред моите очи, тежестта му се стоварва върху престъпници, които се смятаха неприкосновени и неуязвими – като например убийците и клеветниците от 1923–25 и 1941–44 година.“

„Пред моите очи бидоха наказани по-жестоко, отколкото човек би могъл да измисли, и моите клеветници пред Гестапо за лъжите им в продължение на три и половина години. След 9 септември аз им простих, защото не искам да се изравнявам с тях и не искам да петня с нещастието им името си, което ще пребъде в българската литература, въпреки клеветниците и техните вдъхновители – бездарните драскачи от дясно и ляво…“

Архивните документи на Асен Разцветников още веднъж ни показват силата на автентичните документи. Унизителното положение, в което изпада този голям български поет – да дава постоянно „обяснения“, вместо в същото време да твори „скръбните и нежни“ стихове на ненадмината си лирика. По този повод си спомням думите на немския класик Гьоте, преведен виртуозно от Разцветников: „Когато един поет иска да влияе политически, трябва да се отдаде на една партия, а направи ли това, загубен е като поет, той трябва да се прости със своя свободен дух, с независимостта на своите разбирания и да си постави наочниците на ограничеността  и сляпата омраза.“ Мисля, че Асен Разцветников още приживе е осъзнал това и платил за него. 

[1] Николова, В. Духовната биография на Асен Разцветников. София, 1987.

[2] Николова, В. Жанрът „Обяснения“. // Септември, 1990, бр. 12.

[3] Делчев, Б. Асен Разцветников. // Литературна мисъл, 1974, бр. 2.

Забележка: В цитираните материали е спазен правописа на оригиналите.

© д-р Радка Пенчев