Един час при Иван Пеев Плачков
Господни Иван Пеев Плачков никога не връща просяци, та не върна и нас – просяци на впечатления, миения, отговори. Правим тая негова очебийна черта обществено достояние с риск да му сторим лоша услуга. А би имал право да връща и просяци от оня род и от М. Кръстев просяци нашего рода – едните, поради туй, че не разполага с излишни средства, а другите, поради това, че не разполага с излишно време.
Да говорим повече за средствата – не е удобно, па и никой не ни е натоварвал. За времето – друг въпрос – запазваме си правото.
Ако за прочитането от кора до кора на тъй наречения Български Таймс – вестник „Мир“ са необходими два часа, не е ли естествено, че за нареждането материала за тоя вестник са необходими поне тройно повече часове? Нечетливи ръкописи (често това е диплома за ученост) недобре стилизирани бележки; полезни материали, но с тенденция, която требва да се махне и т. и. Вие, като читател сте свободен не само от грижата да не преминете през целия тоя път, докато повдигнете вестника към очите си, но свободен сте въобще и да не хванете в ръка днес или утре вестник „Мир“. Не е свободен от тоя лукс само Иван Пеев Плачков главен редактор на вестника.
Само това до тук би било слаб аргумент ако е верно предположението на читателя, че сме решили да обявяваме времето на Иван Пеев на твърде скъпа цена. Защото уреждането на Българския Таймс е само половината от задачата, която лежи на Иван Пеева всеки двадесет и четири часа. Още неизлязъл от редакцията, още непочинал си в къщи, виждат го да се отправя към Академията на науките, чийто дългогодишен секретар е, както е и дългогодишен редактор на в. “Мир“. Съдбата на вестникаря и специално на редактора, е неблагодарна. Той може цял живот да пише статии за вестника си. и понеже обикновено редакторът не се подписва. когато некой ден се появи некролога за него – да кажат: „Я гледай, и такъв е имало“. С други думи съдбата на вестникаря е като самата съдба: Направлява, а е невидима, безименна.
Иван Пеев прави щастливо за себе си изключение. Наистина и той е писал безименни статии (всеки ден, та и неделем – понеже преди вестниците излизаха и в неделя), но ако не го намерите като вестникар, ще го намерите като писател. Ако ли не го потърсите и там ще ви се изпречи пък като общественик.
Не е наша задача и не е по силите ни за „един час“ и на три колони да дадем пълна характеристика на една личност. Не бихме искали, обаче, да пристъпим към възпроизвеждане на разговора ни с г. Иван Пеев без да упоменем неколко от главните спирки в неговия живот.
- Учител, член на Висшия учебен съвет член на Постоянния учебен комитет- Съставител на христоматии, една от които се е задържала 90 години.
- Два пъти министър на Народната просвета.
- Секретар на Академията на науките.
- Сътрудник, като публицист и писател – на в. „Южна България“, сп. „Наука“, „Периодическо списание“, сп. .Мисъл“, сп. „Българска сбирка“, сп. „Български преглед“, сп. „Училищен преглед“ (основател и редактор) на „Мир“ и пр. пр. Издал е и отделна книга с статии и фейлетони, между които забележителният фейлетон за пътуването му до Египет; превел е много книги, главно от английски (като възпитаник на Роберт Колеж) и пр. пр.
Жанрът на Иван Пеева е сатиричен. Един път Фердинанд влязъл в ролята на рецензент и казал: „той е охтопод потопен в жлъчка“. Това може да се отнася само до писанията му. Напоследък по случай навършването на 65 годишна възраст. в. „Мир“ бе дал за него некои биографични бележки. От тех се вижда, че е родом от Копривщица и че е бил син на крайно беден баща, но на майка от знатно потекло – унука на възпетия от Любен Каравелов „Хаджи Генчо“. Баща му, като слуга у хаджи Ивана Абраша носел на ръце малката му дъщеря и отсетне се оженил за нея.
— От онова, което четох в в. „Мир“ за вашето житие-битие разбирам че от Най-ранна възраст сте имали влечение към писателство.
— Съвсем не: когато бех ученик в Роберт Колеж аз имах големо влечение към математиката. Имах наистина не по-малко успехи и по езиците, ала мечтаех като особено силен по математикапда стана инженер. Но тая моя мечта не се сбъдна и аз станах учител веднага след като свърших курса на науките в Роберт Колеж.
— Как от увлечен математик станахте езикослов и писател?
Първата година от моето учителствуване преподавах математика поради увлечението, което имах а Колежа. Но колкото математиката ме увличаше в Колежа, когато всички студенти там знаеха, че мога да разреша и най-мъчната задача, и ми предлагаха една или друго задача за разрешение – толкова тя ми стана тягостна, когато требваше из ден в ден. да уча учениците на елементарни работи – как да събират и изваждат и как да приведат в еднакъв знаменател.
— Как се отдадохте на преподаване български език и литература ?
— Казах ви, че аз бех силен в училище не по-малко и по езиците, по-голем интерес към езикословието, обаче надали би се възбудил у мене ако да не беше Найден Геров –съставителят на най-пълния за сега български речник. Аз съм негова унука и са виждах с него в Пловдив почти всеки ден. Той ме отклони от математиката и ме направи езикослов. За това помогнаха и обстоятелствата. Когато Каравелов и двамата Славейковци напуснаха Пловдив (дето аз учителствувах в гимназията тогава втора година), след като се премахнаха пълномощията и се възстанови конституцията в Княжество България, и немаше кой други да заеме техните уроци по български, психология и логика, аз напуснах математиката и станах езикослов като предложих, услугите си да се заема с преподаването на техните предмети – литература, психология и логика. Теорията и историята на литературата възбудиха у мене и желание да пиша. Тъй и прописах.
— Не ви ли а текнало на ум да се опитате и в областта на изящната литература?
— Имах подобие мисъл едно време. И имах дори обнародвани в Периодическо списание три стихотворения, след като беxa рецензирани от митрополит Климент (Друмев). Те носят заглавие „Идеал“ и „Абаджийче“ (Периодическо списание XXI – II книга) и „Далеч от греха“ (Псп. XXIII –IV). Но и днес се смея на себе си, че съм могъл да ги дам да се обнародват.
— Защо така?
— Не може да бъде поет белетрист и пр., който не вижда образно, чрез въображението. У мене разсъдъкът е заледенил образното виждане. И аз не бих могъл да имам успех в писателството освен като сатирик. И наистина, аз направих най-силно впечатление със своите саркастични статии на времето.
— Какво бихте могли да ми кажете за вашата дейност като министър?
— Първи път (1900 г.) станах министър съвсем случайно, без да бех се обявявал привърженик на коя да било партия. Тогава се диреха лица за едно временно, преходно правителство, и покойният Иванчов препоръчал мене за министър на народната просвета. Три месеца, по-късно, след като се произведоха законодателните избори, правителството се оттегли и дойде друго правителство. Аз можех да заема отново своята служба в Министерството на народната просвета, като член на учебния комитет и щех да сторя, може би, по-добре: но предпочетох до стана политик и публицист. В 1912 год. станах отново министър на народното просвещение, — тоя път като представител на народната партия, — обаче пак за малко, само през време ма войната, когато немаше простор за творческа дейност. Все пак моето първо министерству-ване ще се помни с това, че измених параграф 24 от инструкцията за първоначалните училища и създадох правилник за назначението и уволнението на учителите, чиито основи остават запазени и до днес в наредбите по тая материя. Моето второ министерствуване ще се помни с един къс законопроекти, в който дадох път на своите възгледи по учебното дело, но който не може да стане закон (мина само на първо четене с големо болшинство). Който се интересува повече от моите възгледи по учебното дело може да ги намери в книгата ми „Очерки и бележки по учебното дело“ издадена в 1911 год. и в обстойната реч,. която държах в Народното събрание, при първото четене на законопроекта, за който Ви споменах. Държа, и сега на своите възгледи по учебното дело. И ако бих имал възможност да ги приложа, уверен съм че много от недъзите на нашето учебно дело биха изчезнали.
— Намирате ли разлика в политическите нрави от некога и сега?
Голема: но само че тя не може да се види: постепенният напредък, винаги се не забелязва. Направете, когато имате време, а вашето списание сравнение между начина, по който се пишеха на времето първите наши партийни вестници, и начина, по който се пишат те днес и всеки ще види колко голямо е подобрението в нашите политически нрави. Ние обичаме само да се корим и затова постоянно повтаряме стереотипната фраза, че сме отивали от зле на по-зле, което не е верно.
— От кой наш държавник сте се възхищавали най-много?
— Стоилов ми се е харесал най-много заради неговата смелост. прямота и отвращението, което той имаше към демагозите, неискрените и страхливи хора, каквито се навъртаха и около него в партията му.
— Държите ли дневник или други бележки от тоя род?
— Не, па не е имало и защо; аз живех много еднообразно и самотно. Ценни са дневниците на хора, които са имали и широки и дълбоки обществен ни връзки, и са могли да наблюдават не само онова, което е ставало на сцената, а и онова, що се е вършило зад сцената, каквито са били Иречек например и Стоилов. Техните дневници, ако не ги открадне некой заинтересуван и изгори, никой не може да наложи да се държат в тайна. Тъй или пък те ще излезат цели на бел свет и ще бъдат ценни източници за нашата нова история.
— Какво е мнението ви за сегашния партиен печат ?
— Той нема никакво бъдеше. Партийните вестници требва час по-скоро или да престанат да съществуват или да се отърсят от своята партизанщина, която не търпи да се каже нещо добро за противника, или да се покори за нещо човекът от своята партия. Наддумването на партизанските вестници по всички въпроси на деня е омръзнало на всички читатели, дори на собствените партизани. Видните партийни хора винаги могат чрез интервюта и други изявления да се изказват безплатно едновременно във всички наши безпартийни вестници. За тех ще бъде истинско облекчение, ако престанат да събират парични помощи от приятели и други източници за издаване на свои вестници.
Телефонът звъни. Пак търсят Пеева. За Академията или за вестника – все едно – за работа. А тия, които вече немат работа, като нас, да си вървят.
Хр. Д. Бръзицов
