Дора Габе за „Малки песни“
… Детските стихове аз започнах заради моята племенница. Тя ми каза: „Лельо, пишеш за възрастни, напиши и за нас, малките! Искам за мене да напишеш!“
И един ден видях през прозореца Катето – тя беше на шест години – и съседското момче Джоре, с когото играеха. Гонят едно колело и едно куче тича зад тях – и написах „Катето и Джори“. Тя беше във възторг от стихотворението. А след това: „Напиши ми още!“ И така един ден, откъде узнала, не знам, нейната учителка дойде у дома и каза: „Вие сте написали детско стихотворение. Дайте ми го! Трябва ми за децата.“ Дадох ù го. Тя го чела на децата, децата го научили. И откъде се научава Александър Божинов, че пиша. Тъкмо си беше наредил „Златната книга“ и ми каза: „Напиши ми няколко и дай за „Златната книга“.
Аз написах няколко за „Златната книга“, дадох му ги и той не искаше да ми сложи името… Той каза: „Книгата е моя. Ти ми услужваш“. Видя ми се грозно от негова страна. Казвам: „Няма да ги дам!“ Но ги дадох с името си. Тая „Златна книга ми разпространи славата и почнаха от детските списания да идват и да ми искат стихове. И така вниманието дойде отвън, и подбудата също. А после аз самата се увлякох. Проверявах всички стихове с Катето. Казвах ù ги и тя ме коригираше, когато редът на думите трябваше да се измени, за да бъде по-естествен езикът. Мога да кажа, че заедно с мен ги е писала. И така се увлякох, а тогава бях много зле материално; нали Добруджа беше поробена, баща ми нямаше никакви доходи от там, та трябваше да помагам и на родителите си. Баща ми и майка ми живееха в един полуетаж, а моят доход беше от детските ми стихове. Но аз, разбира се, не можех да ги пиша само затуй, че ще получа хонорар. Просто ги пишех от сърце. И постепенно след това ги събирах в книжки… „Малки песни“, която излезе през 1923 година е първата ми книжка. Тогава аз се обърнах към Илия Бешков да я илюстрира. Първите ми илюстрации са от него.
Нямах никакво поощрение от страна на колегите. Въобще от никого поощрение нямах за тия детски стихове, защото отношението към детската литература беше страшно унизително. Даже и сега някои се отнасят със същото пренебрежение. Помня, Орлин Василев преди няколко години казваше: „Ех, детски стихове! Ала-бала портокала, трака-брака – иде влака.“ Таквоз понятие имаха .. . Така че у нас въобще не се ценеше творчеството за деца. Може би отсега нататък ще почне да се цени. И в чужбина е същото. Николай Лилиев беше ми казал да не си губя времето и дарбата с детски стихове . . .
