Даскал Цвятко Самарджиев умрял в мизерия
За един от най-заслужилите габровски учители – даскал Цвятко Самарджиев, Петко Р. Славейков ще напише в своята книга „Габровското училище и неговите попечители“: Да се вземе предвид толкозгодишното служене на поменатия в габровското училище и да се не остави изключен, но да се настани пак според способностите си на някоя учителска работа, за която да му се дава една определена годишна заплата във вид на пожизнена пенсия. Ако това се тури в действие, габровската община не само ще омие от себе си петното на непризнателност, но ще послужи още и за пример на другите по нас общини, които не са още добре осветени в значението на това деяние, но равнодушно оставят тези, които са им заслужили на младост, да мрат от глад на старост.
Тези думи те карат да потръпваш… Упрекват даскал Цвятко, че след повече от четеридесет години, посветени на учителската професия, е станал „некадърен“. След препоръката на Славейков го връщат отново на същата длъжност, която той изпълнява добросъвестно. Но за малко. Получава пожизнена пенсия от 900 лева годишно за четиридесет лета работа, но тя не отговаря нито на неговите заслуги, нито пък на нуждите му. И в старост, в неблагоприятни обстоятелства, оставиха го отхвърлен и безпомощен, добавя Славейков. Прекарва последните дни от живота си в мизерия, забравен почти от всички, вкъщи на легло, със символичната си пенсийка. Няма сили да се среща с хора…
Даскал Цвятко е един от онези българи, които подаряват живота си на учителската работа. Той усвоява взаимоучителната метода от своя учител Неофит Рилски за обучение в първоначалното училище. Дори в преклонна възраст продължава с обучението на деца и след като вижда предимствата на звучната метода за четене и писане пред онази, с която е обучавал години наред, усвоява и нея. Звучната метода даскал Цвятко научава някъде около 1868 г. от един друг голям педагог П. Ковачев, който после, след тринеделна работа, е принуден от турските власти да напусне Гарово, без възможност да се завърне обратно. До това време никъде в страната не се обучава по тази метода, макар че в Европа обучението било започнало да става още преди 50 години. Даскал Цвятко продължава делото на Ковачев за ограмотяване на учениците. Всичко в работата си предварително оглежда и обмисля. Изключително амбициозен е да довърши всичко до край и въпреки съмненията на недоверчивите успява да научи децата. В края на учебната година габровци се убеждават в преимуществото на новата звучна метода пред Ланкастеровата. Даскал Цвятко учи и други учители да преподават по нея. За тази цел написва „Ръководство много кратко за I-ий клас от звучната метода“. Пособието излиза от печат през 1872 г., а предговора и въведението написва Райчо Каролев. Но даскал Цвятко не дава само словестност на поколенията българи…
С цялото си човешко страдание и последователност, при всичките си земни грижи и претрупаност в служебната си работа е водил бележки дълго време за събития от обществен интерес, събирал е писма и бележки, получавани от хора, свързани с книжовността от Румъния, Русия и страната ни. Писма от учреждения до него или до деловодителя, секретаря, настоятелството и габровската община, свързани с Габровското училище. Оставя преписи на писмата си, които е изпращал. Всичко това съхранява и пази като свещенни вещи, за да останат като част от историята ни. Не вярвал, че тези трупани писма и документи ще се запазят, както е необходимо, ако ги предаде на друг или в училището. Съхранява ги в своя дом. Докато се появява Петко Р. Славейков, който през 1866 г. написва „Габровското училище и неговите първи попечители“. Но Славейков използва само една част от тези ценни книжа.
През 1890 г. учителят от Казанлък Недко Стойков отива в Габрово със семейството си, за да прекара лятната ваканция в родното Габрово при родителите си. По това време от Министерство на народното просвещение се издава „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ от Иван Шишманов, за който Стойков изпраща записани от него народни умотворения. През почивките си разговаря със стари хора и събира материал. Един следобед отива в Паскалевото кафене. Там среща даскал Цвятко. Той беше доста слаб, като че повдигнал се едва от болест и замислен, пооблегнал се сам над масата пред него. Щом го видях така, побързах да стана с извинение от местото, дето бях седнал с познатите си, и прекосах да отида при него. Поздравих го, подадох му ръка и го замолих, ако обича, да седна до него и си поприказваме, като не сме се виждали толкова време. Той най-любезно се отзова и ме покани да седна, като прибави, че му е твърде драго, дето му вижда и особено дето съм имал желание да поприказвам с него, подхвърляйки, че по-младите вече не желаели твърде много да се срещат и разговарят със старите. Това именно ми даде повод да пристъпя почти веднага към целта, за която главно искахда се поразговоря с него.
Недко Стойков разпитва своя учител даскал Цвятко за всичко онова, което е събирал с години и трябва да се запази на по-сигурно място – в някоя библиотека или музей. Той, зарадван просто като дете, стана веднага полуизправен, поиска ръката ми, пое я със своята, стисна я и изказа благодарност към Бога, задето пръв път от толкова години насам се явявал в тоя момент при него един по-млад човек, който се интересувал от стари работи и дирел такива от стари хора.
Даскалът разказвал, че вкъщи имал много стари писма, които от години пази като очите си, и никой за съжаление до този ден не попитал за тях. Стойков поискал да ги разгледа и да отпечата в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, като му обещава голямо парично възнаграждение. Разказва му за този сборник, за който учителят нищо не знаел. Радостта му от чутото станала по-голяма. Отиват в къщата на даскал Цвятко, където от една голяма бохча, съхранявана от години в заключен сандък, той вади своето имане. Има писма от Ботю Петков, баща на Христо Ботев, от Неофит Рилски, Йоаким Груев, Петко Славейков. Вадят едно по едно писмата, завързани грижливо в пакет. Необходими са много дни, за да бъдат прочетени. Убедих се обаче, че те съставляват ценен принос за по-доброто осветление на историята по националното ни възраждане, по развоя на училищното дело и книжовния ни език през XIX век, борбата за църковната ни независимост и пр., пише в свой спомен Недко Стойков. Той помолил своя учител да скрие книжата до пристигането на официално писмо от Министерство на народното просвещение или докато дойде на място „делигирано от него лице“, за да ги вземе.
Щом се завръща в Казанлък, Недко Стойков пише писмо до д-р К. Кръстев, някогашен директор на Казанлъшкото трикласно педагогическо училище, с молба да се срещне с проф. Шишманов и да му предаде ценните книжа. От Министерството на просвещението вземат официално въпросните документи от Цвятко Самарджиев. Някои са публикувани в сборника. Но самият даскал Цвятко е недоверчив дори към министерската институция, щом става въпрос за съхраняването на нещо, което той смята за исторически ценно. Затова иска и отпечатаните писма, и онези, които не са влезнали на страниците на сборника, да му върнат обратно. Той няма вяра в съхраняването им. Само на себе си вярва.
Какво се случва после с тази история – не е известно.
Цвятко Недюв Самарджиев е габровец роден през 1816 г. – 15 март. Учи се в килийното училище, а после при Неофит Рилски, на когото става близък приятел. С него ще се посъветва и преди да встъпи в брак в късна възраст – на 44 години. Няколко години учителства в същото училище, открито през 1835 г., където преподава учителят му Неофит. На това училище даскал Цвятко оставя името си, познато в историята ни като Даскал-Цвятковото школо.
Отива с Неофит Рилски в Копривщица и остава една година при него. Заминава за Букурещ, където иска да открие благодетел, който да му помогне, за да се доизучи. Разчита да намери и работа при търговците там. Късметът му не се отключва и той се завръща в Габрово. Учителства без финансово възнаграждение няколко месеца поради липса на пари в училищната каса. Назначават го на 1 януари за помощник на Калист Луков срущу 600 гроша годишна заплата. Тук преподава по споменатата взаимна метода или още известна като Бел-Ланкастеровия метод. Даскал Цвятко заедно с Христодул Костович и учениците посрещат турския султан Абдул Меджит, който минава през града. Заминава през 1851 г. за Галац като представител на габровското училище, където се организира издигането на надгробния паметник на Васил Априлов.
След 24 години в служба на училището и обучението на деца на 7 май 1862 г. е уволнен. Огорчен от несправедливостта, не скрива страданието си, че съгражданите му не го оценяват. Прави опити да търгува, произвежда и събира бубено семе, продава жито и царевица, но търговията не му се отдава. Моли своя учител Неофит чрез габровските поклонници, отиващи в Рилския манастир, да ходатайства за завръщането към любимата му работа – учителството.
Пътува до Цариград, а сетне и до Одеса, където гостува близо шест месеца на Николай Палаузов. През октомври се връща в Цариград. Заедно с Петко Р. Славейков работят по книгата „Габровското училище и неговите първи попечители“, отпечатана с пари от касата на школото в 2 006 екземпляра. В продължение на три години получава 150 рубли от душеприказчиците в Одеса за заслуги като дългогодишен учител и за събраните материали, които помагат на Славейков да напише ценната книга.
През 1868 г. е отново учител и помага на дошлия в града даскал Йосиф Ковачев по новата звучна метода. Турците бързо изгонват Ковачев. Делото му продължава Цвятко Самарджиев, като се самоусъвършенства и пише ръководство по методата.
Уморен от годините и работата си, моли Габровската община да ходатайства пред попечителите в Одеса и Букурещ да му се даде полагаемото му се годишно възнаграждение, за да преживява. Стига и до Иларион Макареополски, който идва в Габрово през 1872 г. да придума габровци и да му се отпусне пенсия. Пенсията е обидно малка.
Покрай учителската си работа служи като писар и деловодител в Габровската община. Води кореспонденцията и на училището. Лично пише писма до различни лица, турската власт, училища, душеприказчиците и учреждения. Изпраща книгите, които училищното настоятелство е дарявало в училищата на страната ни. Посреща и изпраща от Габрово външни лица. Избира от можещите деца кандидати за Априловски стипендианти. Цялата тази писмена работа и качествата му на архивар, който грижливо съхранява всяка хартийка, помага за Славейковата книга да види бял свят.
В края на 1859 г. търновските първенци решават да открият семинария. Желанието им е тя да се оглави от Неофит Рилски. Даскал Цвятко е негов най-близък приятел. Търновци го молят за съдействие. И отец Неофит скланя пред святото дело. А даскал Цвятко обещава да намери 20-30 габровци, които да внасят по 100 гроша 3 години подред за семинарията, за подкрепа на това деяние.
На 76-годишна възраст Цвятко Недюв Самарджиев си отива от този мъчен свят – на 2 април 1892 г. Габровци, уж за благодарност, твърде закъсняла, го погребват в двора на девическия манастир, днес парка до театъра в града. Минават годините, а всички големи българи умират все по този начин…
© д-р Мирела Костадинова
