Георги Караславов: Борба за първенство

Spread the love

Преди Освобождението името на София се среща много рядко в излизащите тогава български вестници и списания. Това може да се обясни само с по-големия революционен и духовен кипеж в другите български градове и села, от които постоянно са изпращани дописки, съобщения, статии и други материали за печатане. Мерило за културните интереси в българските градове и села преди Освобождението са донякъде и списъците на “спомоществователите”, които списъци са следвали почти неизменно в края на всяка издадена книга. Това са днешните “предплатили абонати”, които сега се събират с такава голяма мъка. Характерно е, че най-много “спомоществователи” са се събирали от градове извън пределите на българските земи. В тези градове е имало големи български колонии с богати търговци и будни еснафи, а освен това, познат е страхът на турците от всяка просветна работа и особено от книгите. Известен е смехотворният случай с любознателния българин, възпитаник на руски училища, който след завръщането си в България си донесъл томче стихотворения от Пушкин. Преводачът на турската администрация обяснил, че в книгата се говори за пушка (топ), тоест, че тя е книга по артилерийско дело. Един такъв случай, а случаи винаги са се намирали, е бил достатъчен да сплаши и без това наплашената и измъчена рая.

Първият календар, издаден на български през 1840 г. в Букурещ, – “Месяцослов или календар вечний… издан на болгарски за потреба на единородните” от Христодул В. Х. Сичан Николов е бил подкрепен от 2392 “спомоществователи”. Ето част от този списък на “предплатилите абонати”: Букурещ е дал 278 абонати, Браила – 162, Галац – 126, Александрия (влашка) – 76, Плоещ – 53, Русчук – 94, Търново – 82, Турчетата – 16, Габрово – 128, Ески-Заара – 81, Сливен – 55, Пловдив – 16, Татар-Пазарджик – 216 и т. н. София – 38.

Град София не е даден нарочно в края, – и в списъка на “спомоществователите” той е последен. Наистина, по броя на абонатите стои на 23 място от всички 45 селища, но преди него стоят села като Аджар (Свежен), Карловско, Батак, Пещерско, а следват и такива неизвестни селца като Самонджиево, Белово, Турчетата (Бяла Черква, Търновско) и др.

За “Общое землеописание”, преведено и издадено от Константин Фотинов в Смирна през 1843 г., са били събрани 2,799 “спомоществователи”. В списъка, даден пак по градове, София не е отбелязан.

 

От Будапеща и Смирна до София

Първите книги на български са били печатани извън пределите на Отоманската империя. През 1806 г. излиза първата печатна българска книга – “Неделникът” на Софроний Вратчански. Тя била отпечатана в Римник, Влашко. Едва след осем години, през 1814 г., излиза втората печатна българска книга, издадена вероятно от Йоаким Кърчовски в Будапеща. През 1819 г. Кирил Пейчинович издава пак в Будапеща своето “Огледало”. През 1817 г. излизат в Будапеща “Митарства” и “Чудеса пресветая Богородици”. През 1818 г. излиза в Будапеща първият календар на български, съставен от Цвятко Х. Гергув. През 1819 г. йеромонах х. Йоаким отпечатва все в Будапеща “Различни поучителни наставления”. Тъй че унгарската столица става люлка на българската книжовност. Едва през 1821 г. в Кишинев била отпечатана на български и руски една инструкция за селските общини по разпореждане на ген. П. Инзов. През 1824 г. в Брашов излиза от печат епохалният “Рибен буквар” на Петър х. Берович – д-р Петър Берон. През 1825 г. излиза от печат в Букурещ един буквар и с това се слага началото на оная богата книжовна дейност, която българската емиграция разви в столицата на Румъния до освобождението ни през 1879 г. След това излизането на български книги по градове върви така: Будапеща, Будапеща, Будапеща, Букурещ, Букурещ, Лондон (Библия, издадена в 5,000 бройки, изпратена в Русия и там унищожена) Букурещ, Будапеща, Белград (Аритметика от Христаки Павлович), Белград (Часослов, издаден от Николая Стояновича Самоковец – Николай Карастоянов, по-сетнешният основоположник на печатарството у нас, Будапеща, Крагуевац… През 1838 г. се открива първата българска печатница в български град – Солун. В нея се отпечатва едно “Началное обучение с молитви утренния”, подир което следва през 1839 г. “Служение еврейско”, и после и редица други книги на български.

След откриването на печатницата на “Цариградски вестник” продукцията на български книги в столицата на Отоманската империя започва да расте. Първата книга, “Чудосиите на Робинсина Крусо” – “побългарени от И. Андреов” (Иван Богоров), се отпечатва в тази “книгопечатница” през 1849 г. Предимство по отпечатването на български книги все още държат Букурещ и Белград, но до освобождението на България най-много книги дава Цариград. По-малко книги са отпечатани в Одеса, Москва, Нови-Сад, Земун, Париж и Рим.

“Николай Карастоянович Самоковец, книговезател и книгопродавец”, както този пионер на печатарството и книгоиздателството у нас се нарича, отваря своя печатница в Самоков, дето издава няколко книги.

София, важен административен град по онова време и до известна степен голям град с доста българи и с чисто български села наоколо, взема много слабо участие в този културен кипеж. Дори като обект за пласмент на излезналите книги той не е отбелязван така често в списъците на “спомоществователите” както са отбелязвани някои села в северна България, Тракия, Македония и Добруджа. За “Физика”, издадена от Найден Геров през 1849 г. в Белград, има отбелязани 660 “спомоществователи”, – от София нито един. За “Неаполеон Бонапарта, драма в шест действия от Д. Дима” (Александър Дюма), издадена в Цариград през 1850 г. – “спомоществователи” 538, от София нито един. За едно съчинение по хигиена от Сава Доброплодни са събрани 1759 “спомоществователи”, от София нито един. За “Райна княгиня българска”, повест от Велтмана, издадена в Белград през 1852 г., от 287 “спомоществователи” София дава само 6.

В тясна зависимост от развитието на книжнината са печатниците. Нуждата от книги е накарала първите български книжовници да ходят по чужбина да си печатат творенията или преводите. Но това е струвало много пари и много мъки. Освен несигурното и дълго пътуване при тогавашните превозни средства, освен големите извънредни разноски, но и турската власт е била много подозрителна към всичко, което под формата на печатно произведение е влизало в нейната държава. Невежеството на турските чиновници, повечето от тях почти неграмотни, дори когато са заемали много важни длъжности, е увеличавало подозрителността у тях. По тези причини главно нашите първи книжовници са се заели да се обзаведат и със собствени печатници във вътрешността на турската империя: да им са под ръка, печатането да им струва по-евтино, а да бъдат и по-свободни и сигурни от страна на властта, тъй като е имало по-уреден надзор за печатаните произведения. Така изникват първите печатници: през 1838 г. в Солун, през 1843 г. в Цариград, през 1846 г. в Самоков, през 1864 г. в Русе и през 1865 г. в Одрин. Свои печатници създадоха и по-видните революционери – емигранти Каравелов, Ботев и др. Печатниците съдействуваха за създаването и на вътрешния периодичен печат. Първите редактори на първите вестници и списания знаеха мъката и неудобствата да ги печатат далече от средата, за която бяха предназначени. И все поради липса на печатници, първото българско списание започна да се печати в Смирна, а първият български вестник в Лайпциг.

Кръгът на местата, дето са издавани български книги, се стеснява: от Виена, Будапеща и Смирна към Белград, Крагуевац, Букурещ и Цариград, за да стигне до Солун, Самоков, Русе и Одрин. Но турското правителство все още се страхува от една печатница в някой град с централно местоположение по отношение на българските земи. И ходатайствата на Христо Данов да му разрешат откриване на печатница в Пловдив, дето той развиваше вече оживена книжарска и книгоиздателска дейност, останаха напраздни. През 1875 г. той, заедно с Янко С. Ковачев, открил собствена печатница във Виена, която чак след Освобождението беше пренесена в България.

 

Книжовните прищъпулки на младата столица

След Освобождението и разпокъсването на Санстефанска България, София стана столица на младата българска държава. Но той, макар и на чудно местоположение, макар и важен административен център в бившите предели на Отоманската империя, макар стара крепость и средище на стара култура, не беше взел толкова дейно участие в духовния кипеж на българщината под турското робство, та поради това остана в началото малко чужд на по-първите ни културни, та дори и политически дейци.

В младата столица на младата държава се образува първото правителство, надойдоха чужди дипломатически представители и консули, търговски мисии, събраха се депутати, нахълтаха чиновници. Населението започна да набъбва. Според предположения, жителите на столицата при освобождението на България са били около 12-15,000. Първото преброяване, което става в края на 1880 г., отбелязва 20,856 души. До 1887 г., когато става второто преброяване, което отбелязва 30,928 жители, населението е нараствало с 1500 души средно за година. През 1892 г. става третото преброяване, което дава 46,593 души, или средно на година по 3000. След осем години, през 1900 г., става четвърто преброяване, което сочи едно увеличение над 21,000 души, тоест всичко 67,789 жители, или средно на година с по 2700 души увеличение. През 1905 г. жителите на столицата нарастват на 82,621 или пак средно по 3000 на година. За периода 1905-1910 г. средното нарастване на година е по 4,000 души. София надхвърля вече стоте хиляди жители и заприличва на малък европейски градец, разбира се, с неизбежните схлупени къщурки и мръсотии от робските години. По-нататъшното развитие на населението върви така: 1911 г. – 107,053 жители, 1912 г. – 111,469, 1913 г. – 116,067, 1914 г. – 120,855, 1915 г. – 125,840, 1916 г. – 131,031 и все така, с по пет-шест хиляди увеличение на година, въпреки тежките военни години. Преброяването през 1920 г. отбелязва 154,025 жители, през 1926 г. 213,002, през 1934 г. 287,095, а в началото на 1941 г., по приблизителни данни, населението на Голяма София стига вече около 450,000 жители.

На това нарастване на жителите отговаря и едно материално издигане, което се вижда още от пръв поглед. Как, обаче, се е развивал духовният и културен живот и особено книжовната дейност през този период от време?

При освобождението на България в София не е имало нито една печатница. Любен Каравелов прехвърлил печатницата си не в столицата, а в големия за онова време и с културни обичаи Русчук. Данов пренесъл своята печатница от Виена в още по-големия и с още по-големи културни традиции Пловдив. Българското правителство се видяло в чудо – не е имало къде да си отпечати най-обикновени книжа за канцеларски потреби. Поради това, първото окупационно правителство се е видяло принудено да се обърне по особен начин към Хр. Г. Данов. Ето как С. Барутчийски описва това в написаната от него биография на заслужилия български книгоиздатель и просветитель:

“След паметния за българския народ Берлински конгрес, Данов получил един день от окупационното министерство един вид заповедь да пренесе печатницата си в София, отредена вече за столица на свободна България. Данов по никой начин не искал да се раздели с любимия си Пловдив, та намислил да откаже на тая покана. Обаче М. Дринов му е внушил, че трябва да се съгласи: “Г-не Данов – казал му той между другото – ще ви изпратят 5-6 казака, та след едно “арш-марш” за една нощь ще се намерите и вие и печатницата ви в София”. За това Данов убедил окупационното министерство, че по-добре е за София да се купи друга една печатница, по-добра и по-модерна, като при това се е съгласил сам той да я набави. За тая цель окупационното правителство е отпуснало Данову 1,000 наполеона помощь. За тая работа Данов се обърнал към Я. С. Ковачев, който веднага заминал за Виена и с дадената помощь купил исканата печатница, която няколко години наред е била дружеска – Данову и Ковачеву, но е работела под фирмата “Янко С. Ковачев и С-iе”.

В студията си “Печатното производство в София”, обнародвана в “Списание на българското икономическо дружество”, год. XVII, кн. 4-5, 1914 г., Ст. Кутинчев пише в главата за началото и развоя на печатниците в София следното: “До освобождението на България в София не е откривана никаква печатница. Но веднага след освобождението, още през 1878 г. се открива първата печатница на Бр. Прошекови, която в началото е носела името “Народна печатница”, а от 1889 г. с декрет е преименувана “Придворна печатница”. Днес тя съществува като крупно печатарско предприятие, под фирмата “Царска придворна печатница” на Ив. Кадела. Същата година се появява печатницата на Янко С. Ковачев, която и днес съществува, но не работи от 1911 год. насам. През 1880 г. се открива печатницата на П. Черковски и Ф. Филчев, която същата още година минава във владение на Ив. Хаджиенов, като печатница “Витоша”; на следната година се преименува “Български глас”, в 1884 г. минава във владение на М. В. Чокоев и С-ие и след съединението се изместя в провинцията. Четвъртата по ред е Държавната печатница, открита в началото на 1881 г., която и днес съществува като единствено най-грандиозно печатарско предприятие в цяла България.”

Коя печатница, прочие, е първата в София? Биографията на Данов от С. Барутчийски е издадена през 1905 г. по случай петдесетгодишния книгоиздателски и печатарски юбилей на заслужилия българин, и цитирания случай от тази биография е разказван, няма съмнение, от самия юбиляр. Защо тогава Кутинчев твърди, че първата печатница в София е открита от Бр. Прошекови, и че същата година била открита и печатницата на Янко С. Ковачев и С-ие? Сигурно окупационното правителство се е обърнало към Хр. Г. Данов със заповедь да си пренесе печатницата в София, тъй като Данов е бил човекът, който е имал в пределите на България уредена печатница, а е бил и най-известният печатарь по онова време. Вероятно е обаче и това, че докато са се водили преговорите за доставянето на печатница от Виена, Бр. Прошекови, предприемчиви и съобразителни както всички чехи, са пренесли своята печатница в младата столица. Важното в случая е, че за една година в София влизат две печатници, и с това столицата добива най-важните технически съоръжения за развитието на книжнината. Бързото развитие на печатниците може да се обясни само с бързото развитие изобщо на културния живот в столицата. Според Кутинчев, до 1914 г. в София е имало всичко 40 печатници, а това, на град със 120,000 жители, е вече много и може да се обясни само с постепенното съсредоточаване на най-важните и многобройни книжовни прояви в столицата.

 

Здрава книжовна традиция в провинцията

Дълго време след освобождението провинцията е държала първенство по отношение на книжната продукция. От провинциалните градове, “борбата” в Пловдив, втората столица, е била най-упорита и тежка. Там е преди всичко книгоиздателството на Хр. Г. Данов, книгоиздателство вече с традиции и с един опитен и предприемчив ръководитель, който е минал през всички кръгове на робските тегла и пречки в своята книгоиздателска дейность. Освен това, след разпокъсването на Санстефанска България, Пловдив за няколко години е столица на така наречената Източна Румелия. Градът е в центъра на един буден край, със славно революционно минало и с богата книжовна дейност. В Пловдив се събират Иван Вазов, Константин Величков, Петко Р. Славейков, Петко Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Бобчев, Мих. Маджаров и още много други видни културни и политически сили. През този период на време, до съединението, Пловдив е истинската духовна столица на България. И по-късно много културни и политически дейци са намирали по-добри условия за книжовна дейност. Там например са редактирали списания и издавали книги и брошури Хр. Д. Максимов, Димитър Благоев, Вела Благоева, д-р К. Кръстев и др. В Пловдив са излизали едни от най-хубавите български списания или са започнали да излизат там. През 1882-1884 г. Иван Вазов и Константин Величков са редактирали сп. “Наука”, през 1885 г. пак Вазов и Величков са редактирали сп. “Зора”, Н. Йонков-Владикин е редактирал сп. “Дума”, д-р К. Кръстев сп. “Критика”, Хр. Д. Максимов сп. “Целина”, Ст. Бобчев е редактирал сп. “Българска сбирка”, което впоследствие беше прехвърлено в София и излиза още много години като едно от сериозните литературни списания. В Пловдив е започнато сп. “Дело”, на което редакторка е била Вела Благоева, известна политическа деятелка. Там започва да излиза и сп. “Ново време”, под редакторството на Д. Благоев. Това списание също беше прехвърлено в София. В Пловдив е излизало известно време и прочутото сп. “Светлина”, редактирано от Юрдан Михайлов.

Другите градове в провинцията също не са падали по-долу. В Шумен са били редактирани следните списания: “Градинка”, редактор Илия Р. Блъсков, “Искра”, редактор Вас. Юрданов, “День”, редактор Янко Сакъзов, “Утро”, редактирано от М. Москов, и др. В Стара Загора са излизали списанията “Знание”, “Надежда” и “Труд” и там са се подвизавали Ат. Т. Илиев, Ев. Дабев, старият поет Петър Иванов и др. В Търново също са излизали няколко списания. В този град е работел Цани Гинчев. В Казанлък е учителствувал д-р К. Кръстев, по-късно Антон Страшимиров, във Видин са работили Антон Страшимиров, В. П. Гочев и др. В редица други градове като Свищов, Пазарджик, Хасково, Севлиево, Русе, Сливен, Варна, дори в села като Мусина и Бяла Черква е кипял литературен живот, който е засенчвал книжовния живот в столицата. До каква степен София не е бил още укрепнал в културно отношение град, личи и от това, че много органи на политически партии са започнали да излизат в провинциални градове. Без да говорим за политическите вестници в Пловдив до съединението, редактирани и направлявани от Иван Вазов, К. Величков, Захари Стоянов, П. Р. Славейков, П. Каравелов и др., в Казанлък е започнал да излиза в. “Работнически вестник”, редактиран от Георги Кирков, в Стара Загора – “Земеделско знаме”, редактиран от Драгиев и Стамболийски, а на много от бившите политически партии в България провинциалните органи са имали по-голямо влияние от столичните.

Литературата за деца и отделно детските списания също са имали първенство в провинцията. Докато в София е излизало само детското списание “Звездица”, редактирано от Беловеждов, много популярно на времето си, в Пловдив е излизало сп. “Китка”, “Младина” в Казанлък, “Пролеть” в Лом, други списания са излизали във Видин, Трявна, Русе, Силистра, Шумен. Днес в провинцията, в Пловдив, излиза само едно хубаво списание за деца, редактирано от Е. Кювлиев. А в София излизат “Детска радост”, “Светулка”, “Росица”, “Детски свят”, “Картинна галерия”, детските вестници “Весела дружина”, “Славейче”, “Въздържателче”, “Чуден свят”.

До освобождението на България, според българския книгопис за сто години от проф. А. Теодоров-Балан, на български език са излезли всичко 1,116 книги, – за един период от около 70-години, – а според Т. Боров – около 1650 книги. Според В. Стоянов от 1877 г. до 1888 г., или за един период от около десеть години, са излезли още около 2000 книги. Средно значи през първите години на свободен политически живот са излизали по около 200 книги. От тази продукция на София се пада една незначителна част. Според Н. Михов, до началото на 1910 г. са били отбелязани около 22,000 книги, или средно на година за този период от около 20 г. са излизали приблизително по 950 книги. Увеличението на книжната продукция по години не е обаче равномерно. От тези книги по-големият процент се пада на провинцията, но към края на първото десетилетие от новия век София се изравнява с провинцията и дори през 1911 г. надхвърля провинциалната продукция с няколко книги – София 869, провинцията 838. И както Т. Боров отбелязва в своята студия “Българската книга” (София, Придворна печатница, 1935), столицата надхвърля доста чувствително провинциалната продукция, ако се вземе под внимание и големината на книгите.

Развитието на периодичния печат, който винаги е давал тон и направление на обществената мисъль и общественото настроение, е още по-интересно. Ето данните за същото десетилетие: 1900-1901 г. 280 вестници и списания, от тях само в София 103, или 36.8%. През 1902 г. всичко вестници и списания 267, от тях само в София 90, или 33.7%. През 1903 г. всичко вестници и списания 328, от тях само в София 107, или 32%. През 1904 г. всичко вестници и списания 267, от тях само в София 111, или 41.9%. През 1905 г. всичко вестници и списания 291, от тях само в София 121, или 41.4%. През 1906 г. всичко вестници и списания 311, от тях само в София 135, или 43.4%. През 1907 г. всичко вестници и списания 279, от тях само в София 140, или 50.2%. През 1908 г. всичко вестници и списания 314, от тях само в София 163, или 51.9%. И през 1909 г. всичко вестници и списания 300, от които само на София 145, или 48.3%.

 

Столицата печели първенство

Така, в навечерието на Балканската война, столицата вече взема половината от цялата книжовна продукция – книги, вестници и списания. От началото на второто десетилетие на този век съотношението бързо започва да се изменя в полза на София. Печатниците от провинцията една по една се пренасят в столицата, а ако има да се изместят някои от София в провинцията, то е било главно защото са били замествани с по-хубави машини и материали, тъй като вкусът към хубавото се е развивал успоредно с развитието на книжнината. Последната голяма и уредена печатница, която упорито се мъчеше да пази спомена за старата слава на провинцията, беше Дановата печатница в Пловдив. През 1937 г. и тя беше преместена в София. Това, което някогашната заповедь на окупационното правителство и заплашването на Марин Дринов с казашкото “арш-марш” не можаха да сторят, го направи могъщата притегателна сила на столицата като стопански, политически, културен и книжовен център.

Развитието на книжнината в България и съотношението между провинцията и столицата е ясно от данните за 1933-1934 г. – последните статистически данни, с които се разполага засега. През тези две години всичко в България са излизали 1042 вестници общо в 105 селища. От тях само на София се падат 562, или 53.9%. Този процент, обаче, добива много по-голямо значение, като се вземе предвид, както и Т. Боров подчертава за книгите, големината на столичните вестници, които излизат на 6, 8, 12 страници, и големината на провинциалните, обикновено на две страници, рядко на четири. В по-големите провинциални градове за същите години са излизали: в Пловдив 34 вестници, във Варна 34 вестници, в Плевен 19 вестници, във Вратца 22 вестници, в Русе 23 вестници, в Търново 18 в-ци, в Кюстендил 14, в Бургас 11 и т. н.

Докато количественото съотношение на вестниците не е толкова голямо, тъй като дребните провинциални вестничета се поддържат главно с узаконеното право да приемат всички обявления на местните държавни учреждения, – има дори такива, които се печатат само в толкова броя, приблизително колкото обявления има в тях, – то съотношението между списанията поразява. През същите 1933-1934 години във всичко 32 български селища са излизали всичко 467 списания, от тях само в София 378, или 80.9%. Като се сметне и големината на столичните и провинциалните списания, ще се види какво голямо съсредоточаване е станало на този род периодически издания в столицата.

Когато се прави преценка за периодическите издания в провинцията и столицата, особено за вестниците, трябва да се вземе под съображение и това, че малките вестничета в провинцията излизат седмично, двуседмично, та и месечно, – само в няколко града има всекидневни вестници с малък формат и ограничен тираж, – в София има само осем големи всекидневници, някои от тях със стотина хиляди тираж. А се знае, че първият всекидневник някога започна в Букурещ, под редакторството на Бобеков, а първият всекидневник в пределите на свободна България – в Пловдив, под редакцията на Харитон Генадиев.

Какво е съотношението на излезлите книги? През 1933-1934 г. са излезли всичко 3928 книги, от тях само в София 2,979, или 75.8%. В провинцията случайно излизат вече по-големи и по-спретнати книги. През същите години в по-големите провинциални градове са излезли: в Пловдив 165 книги, във Варна 85, в Търново 77, в Шумен 40, в Русе 38, в Плевен 53, в Ст.-Загора 41, в Бургас 30.

 

В София не е имало дори книжарница

А какво е било някога съотношението, това най-добре ще се види от сведенията за развитието на книгоиздателствата в София. След Освобождението, обаче, столицата не само че няма още никакво издателство, няма дори книжарница, която да организира работата по доставяне на учебници в някои околии. И както окупационното правителство, когато му потрябвала печатница, се обърнало към Хр. Г. Данов като към най-опитен печатарь с една полумолба, полузаповедь, да пренесе печатницата си в София за нуждите на правителството, така, на 7 август 1879 г. Данов получава от Министерството на народното просвещение писмо, с което министърът го моли да основе клонове от своята книжарница в София и Лом. Ето, това писмо, както го предава С. Барутчийски в биографичния си очерк за Дановъ:

“Министерство на просвещението, № 795, 7 Август, 1879 год. г. София, До Г-на Христа Г. Данова, В Пловдив, – Почитаемий Господине, От рапортите на Окръжните инспектори за народните училища в Княжеството става ясно, че училищата почти навред се нуждаят от учебници за преподаване, а така също и от Географически карти. Като най-главни точки, в които най-много се усеща недостатък от учебници, може да се покажат Окръжията: Видинско, Кулско и Белоградчикско, а така също Дубнишко, Самоковско и Радомирско. Поради това ще Ви моля в интересът на образованието, да влезете в споразумение с някои лица на Видин и Дупница, които познавате и на които доверявате, да им пратите учебници, особено от ония, които са показани в “сборникът” издаден от Отдела на Народното просвещение и Духовните дела, миналата година. Облегнат на родолюбието Ви, напълно съм уверен, че не ще откажете от удовлетворението на тая въпиюща нужда на училищата. – Министър на Просвещението: Атанасович, Началник на Отделението: И. Н. Гюзелев”.

Това писмо дава ясна картина на просветното и книжовно състояние на младата столица през първата година на свободата. А в това време Данов е издал вече 154 книги, между които се брои като отделна книга и в. “Марица” със 104 броя по на осем големи страници, и е направил от Пловдив център на нашата книжнина и просвета. Данов, разбира се, се отзовал на молбата на Министерството на народното просвещение и още същата година отваря клон и в София. По този начин Данов има вече в София и печатница – съдружническата печатница с Янко С. Ковачев, – и книжарница. Но и по това време, и близу половин век по-късно, на кориците на Дановите издания пише, че са издадени в Пловдив.

Разбира се, съвсем естествено, поради наложените нужди и интереси, Данов влиза във връзка и с редица просветни фактори и писатели от София. Че той е търсел по-квалифицирани сили и е умеел да ги открива, сочи най-добре фактът, дето още на времето е натоварил младия Христо Ботев да му състави учебник по смятане. Едни от първите му сътрудници са най-културните сили на своето време: Йоаким Груев, Добри П. Войников, Т. Икономов, Христо Ботев, Йосиф Ковачев, Илия Р. Блъсков, Д. Благоев, П. Р. Славейков, Иван Вазов, Константин Величков и др. За българските писатели, поети, учени и журналисти София не е давала никакви условия за работа. Издаването на книгите е в тясна връзка с откриването на печатниците и книжарниците, а откриването на печатниците и книжарниците е дело обикновено на събудени и културни българи. София, макар и столица, беше град без културни традиции и без многобройна и предприемчива интелигенция. Поради това той не можа да събере веднага културните ни сили, които останаха да си работят в провинцията. Местоиздаването на книгите на нашите писатели дава ясна представа за постепенното, но сигурно приближаване към София. “Горски пътник” от Раковски излиза през 1857 в Нови Сад. Добри Войников печати своите драми във влашките градове. Първата книга – “Смесна китка” – от П. Р. Славейков се отпечатва през 1852 г. в Букурещ. Другите му книги излизат последователно: “Песнопойка” през 1852 г. в Букурещ, “Нова мода календар за 1857” в Цариград, “Смешний календар” през 1861 г. в Цариград, “Славейче” през 1864 г. в Цариград, “Песнопойка” през 1870 г. в Цариград, “Песни и стихотворения” през 1878 г. в Търново, “Читанка за второ отделение”, 1883 г. в Пловдив, “Смесна китка” през 1887 г. в София и т. н.

Първите книги на Любен Каравелов под заглавие “Паметници за народния бит на българите” и “Страници от книгата за страданията на българското племе” са издадени през 1861 и 1863 г. в Москва на руски. Повестьта “Войвода” излиза в отделна книга през 1870 г. в Букурещ, печатница “Свобода”, издание на Н. Пандурски. Разказът “Неда” излиза в отделна книга през 1872 г. пак в Букурещ. Повестьта “Крива ли е съдбата” е издадена на сръбски през 1868 г. в Белград. “Българи от старо време” излиза на български в Букурещ през 1872 г. пак издание на Н. Пандурски. Каравелов доживя свободата на България, но не можа нито да й се радва, нито да работи при новите условия на живот. Той пренесе печатницата си от Букурещ в Русе и през 1879 г. умря от туберкулоза. През 1886 г. Захари Стоянов събра съчиненията му в осем тома, издадени в продължение на две години от Наталия Каравелова.

Сборникът от народни песни, събрани от Бр. Миладинови, който сборник има такова епохално значение за възраждането на българщината и особено за българщината в Македония, е издаден през 1861 г. в Загреб Васил Друмев печати повестьта си “Нещастна фамилия” през 1860 г. в сп. “Български книжици”, но в отделна книга я издава едва през 1873 г. в Русе. През 1865 г. излиза в Болград “Изгубена Станка” от Илия Р. Блъсков. През 1865 г. в Букурещ излиза малката, но от такова неизмеримо значение за българската поезия книжка “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”.

 

През първите години на освобождението големите писатели предпочитат провинцията.

Първата книга на К. Величков, драмата “Невянка и Светослав”, излиза през 1874 г. в Цариград. Други негови книги са издавани след това от книгоиздателството на Хр. Г. Данов в Пловдив. Много по-късно книгоиздателството Ст. Атанасов издаде съчиненията му под редакцията на Ив. Вазов. И на Вазов първите книги са излезли в чужбина. “Пряпорец и гусла”, първата стихосбирка и първата книга от Иван Вазов излиза от печат през 1876 г. в Букурещ. Втората му стихосбирка “Тъгите на България” излиза от печат няколко месеци след това, през пролетьта на 1877 г. пак в Букурещ. И третата му стихосбирка “Избавление” излиза в Букурещ през 1878 г. След освобождението Вазов чиновничествува известно време. Преместен с понижение в друг град, той отказва да заеме службата и напуща съдебното ведомство, в което е служил дотогава. Много негови приятели са го молили и убеждавали да остане на служба при Министерството на просветата в София, но Вазов, който е живял още през 1874 г. в София и сигурно не е намерил голяма разлика в културния и материален напредък на града преди и след робството, отказал решително. Не носталгията за родния край, а събирането на почти всички културни сили в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и традиционният духовен кипеж в този град, са го привлекли там. Чак след завръщането си от Одеса през 1889 г. Вазов се установил в София, дето вече живеели братята му и майка му. Той остава в София, остава тъй да се каже завинаги, защото още с пристигането му, младата столица му показала всичките си завоювани в такова кратко време културни предимства: срещу много добър хонорар проф. Шишманов му предложил да напечати романа “Под игото” в токущо основаното периодическо издание “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. През 1881-1893 г. младият книжарь и книгоиздатель Т. Ф. Чипев е издал три тома “Повести и разкази” от Вазов. През 1884 г. Чипев сключил договор с Вазов и за издаването на романа “Под игото” в отделна книга. През 1896 г. Чипев издава и втория му роман “Нова земя”, който се явява като продължение на “Под игото”. Може да се каже, че след това вече всички Вазови книги излизат от печат в София: “Великата Рилска пустиня”, “В недрата на Родопите”, всичките му драми, два тома разкази “Драски и шарки”, издадени през 1894 и 1895 г. “Видено и чуто” през 1901 г., “Пъстър свят”, през 1902 г., третият му роман “Казаларската царица” през 1903 г., “Утро в Банки” през 1905 г., историческият роман “Светослав Тертер” през 1907 г., историч. повест “Иван Александър” през 1907 г.

Първата стихотворна сбирка на Вазова, издадена в пределите на свободна България, е “Майска китка”, излязла през 1880 г. в Пловдив. Преди това, обаче, през 1879 г., тоест, още през първата година на Освобождението, излиза в София поемата му “Видул”. Следват стихосбирките: “Гусла”, Пловдив 1881 г., “Стихотворения за малки деца”, Пловдив 1883 г., “Загорка”, поема, Пловдив 1883 г., “Поля и гори”, Пловдив 1884 г., “Италия”, Пловдив 1884 г., “Сливница”, Пловдив 1886 г., – и вече в София – “Звукове”, 1893 г., “Поеми”, 1893 г., “Грамада”, поема, 1894 г., “Скитнишки песни”, 1899 г., – в Стара Загора през 1900 г. излиза сбирката “Под нашето небе” и след това вече всички останали стихосбирки все в София: “Легенди при Царевец”, 1910 г. “Под гръма на победите”, 1910 год., “Юлска китка”, 1917 г., “Нови екове”, 1918 г., “Люлека ми замириса”, 1919 г., “Не ще загине”, 1919 г. През 1911-1918 г. в София излиза пълно събрание съчиненията на Вазов в осем тома, после през 1921-1922 г. излиза пак пълно събрание съчиненията в двадесеть и осем тома, през 1926-1927 г. излиза наново пълно събрание съчиненията му под заглавие “Библиотека Иван Вазов” в 100 книги, което е досега най-пълното събрание съчиненията на големия поет и писатель. През 1938-1939 г. пак в София излязоха “Избрани съчинения на Иван Вазов” в дванадесеть тома.

Първата книга на Ст. Михайловски “Поема на злото”, излиза през 1889 г. в София, макар че поетът по това време живее и работи в Русе, защото той намирал, че най-добрия печат давала вече младата столица. За отпечатването на книгата си Михайловски е идвал нарочно в София. Следващите му три книги, обаче, излизат в Русе и чак през 1895 г. в София излиза от печат книгата му “Философически и сатирически сонети”. Всички останали книги на Михайловски излизат вече в София: “Книга за българския народ”, 1897 г., “Днес чук, утре наковалня”, 1905 г., “Словоборците станаха богоборци”, 1908 г.

Първата книга на Алеко Константинов, една малка поемка, излиза в Свищов, “Бай Ганю” и “До Чикаго и назад” излизат в София.

Всички книги на Пенчо Славейков, с изключение на стихосбирката “Сънь за щастие”, издание на Мавродинов в Тутракан през 1907 г., и “Блянове”, издание на Хр. Г. Данов в Пловдив през 1898 г., излизат в София.

Всички книги на Т. Г. Влайков са издавани в София.

Първата книга на Антон Страшимиров, сборник разкази “Смях и сълзи”, излиза през 1897 г. във Видин, а се печати в Свищов. Втората му книга, “Поп Кръстю пред народен съд” излиза пак във Видин през 1898 г. Романът “Смутно време” излиза в Пловдив през 1899 г. Всички останали книги на Страшимиров, с малки изключения, излизат в столицата. Всички книги на Кирил Христов излизат в София. Първата стихосбирка на Яворов излиза през 1901 г. във Варна. През 1904 г. излиза второ издание на същата стихосбирка в София. Всички останали книги на Яворов са издавани в столицата.

Всички книги на Т. Траянов излизат в София. По-младата генерация поети и писатели издават вече своите книги в София, с много редки изключения, какъвто е случаят с Н. В. Ракитин, който издаваше сам книгите си в Плевен, дето учителствуваше.

 

Но провинциалните книгоиздателства се борят

Заедно с развитието на културния и книжовен живот в София се развиват и книгоиздателствата. Като най-голямо българско книгоиздателство преди Освобождението беше книгоиздателството на Христо Г. Данов в Пловдив, което имаше клонове в Русе и Велес, а после, след освобождението на България, в София и Лом. Но печатницата и издателската централа си останаха в Пловдив. Първата книга, издадена от Христо Г. Данов, е календарче “Старопланинче”, за 1856 г., отпечатано в Белград през 1855 г. От тази година, допреди няколко години, книгоиздателство Хр. Г. Данов беше най-голямото книгоиздателство, което не беше скъсало с провинцията. Всички книги и учебници, които излизаха като издание на Дановото издателство, бяха означавани: “Книгоиздателство Христо Г. Данов, Пловдив-София”. Пловдив все пак беше на първо място. През 1937 г. книгоиздателството премести печатницата си в София и оттогава в провинцията не остана нито едно от големите и стари книгоиздателства.

Преди и след Освобождението в Пловдив, с клонове в някои провинциални градове, е работело книгоиздателството на Д. В. Манчов, един от старите книжовници и просветители в България. Манчов, обаче, не можа да развие такава книгоиздателска и просветна работа, каквато разви Данов. Макар че тогава, преди Освобождението и в първите години след Освобождението, е имало място за още едно голямо издателство, Манчов не успя да се закрепи и впоследствие приключи издателската си работа.

След освобождението, и допреди Балканската война, в провинцията имаше няколко големи книгоиздателства, които през известни моменти на своята дейност дори се мъчеха да станат център на книжовната ни дейност. Едно от най-дейните книгоиздателства беше книгоиздателството на Мавродинов в Тутракан. Това книгоиздателство по едно време беше привлякло най-добрите ни поети и писатели, издаваше им книгите, а за известно време пое и издаването на сп. “Мисъль”, редактирано от д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков. Съюзнишката война и последвалата я катастрофа, при която България изгуби Южна Добруджа, сложи край на това толкова дейно и квалифицирано книгоиздателство.

Във Варна се прояви книгоиздателството на К. Евстатиев, в Търново на Ефрем п. Христов, в Пловдив на П. Бeловеждов, в Шумен на Ив. Лесичков, в Плевен на Мутавчиев… В Кюстендил, Русе, Казанлък, Сливен, Стара-Загора и в няколко други по-малки градове се проявяваха за известно време доста сериозни книгоиздатели. За сега в провинцията работи само едно по-голямо и по-сериозно издателство – “Отец Паисий” на Сим. Василев в Пловдив. Ефр. п. Христов заглъхна, Бeловеждов заглъхна, К. Евстатиев заглъхна. След заробването на Южна Добруджа през 1913 г. Мавродинов се оттегли в свободна България, а след Европейската война се опита да организира народен отпор срещу румънската окупация на Добруджа, но румънската власт го арестува, осъди го и го хвърли в затвора, дето той прекара няколко години. Сега живее в Горна Оряховица.

Издателствата изникваха в печатниците, или печатниците около издателствата. В София след освобождението се проявиха като издатели и много печатари. Върху кориците на много от старите книги пише “издание и печат”.

 

Първият голям книгоиздател в София

Първият голям софийски книгоиздатель е покойният Ив. Г. Игнатов. Той е роден в Пазарджик през 1862 г. Баща му се занимавал с кръчмарство, в кръчмарницата останал да помага и бъдещият голям издатель, след като завършил местното трикласно училище. Този занаят, обаче, не му бил присърдце, но младият Игнатов още не знаел, като какво друго може да започне. Осемнадесеть-деветнадесеть годишен, той се запознал с един протестантски пастор, който го е убедил да отвори книжарница. Така Иван Г. Игнатов влиза в досег с българската книга, за развитието на която той направи толкова много. Той пътува от град в град и от село в село, за да разнася книгите, излезли през първите години на нашето освобождение. В това отношение Игнатов е наследник на Христо Г. Данов. През 1890 г. той идва в столицата и слага основите на свое издателство. Но, види се, младата столица не дава още достатъчно възможности за по-широка работа, та поради това Игнатов се мести в Пловдив, който е център на богато и будно българско население. Там той е прекарал от 1893 г. до 1908 г., след което пак се преместя в София. Първата издадена от Иван Г. Игнатов книга е “Резултат” от Август Стриндберг. Малко след това той издава и “Клетниците” от Виктор Хюго, превод на Харитон Генадиев, “Дон Кихот”, от Сервантес, превод на д-р К. Кръстев и Г. х. Бонев, “Критика на политическата икономия”, от К. Маркс, “Международния пазар и земеделската криза” от Парвус, и др. Умен по природа и крайно любознателен, Игнатов се е свързал с най-добрите ни писатели и с най-културните хора на онова време. Той издава например романа “Смутно време” от Антон Страшимиров, Книга за любовьта и жената”, “Книга за театъра” и “Книга за любимата” от Иван Ст. Андрейчин, грамадната “Биография на Христо Ботев” от Иван Клинчаров, издатель е известно време на сп. “Мисъль” и е близък приятель с д-р К. Кръстев. Издал е също “Към пропасть” и “Легенди при Царевец” от Иван Вазов, с когото също така са имали близки дружески отношения. След Европейската война старият Игнатов, съкрушен от загубата на двама сина през войната, се оттегли от пряка работа и повери издателството на четирмата си сина. По негов съвет и настояване синовете му издадоха “Записките по Априлските въстания” от Захари Стоянов. Още на времето “Записките” са му били настолна книга. Без да бъде чужд на политическите страсти на своето време, старият Игнатов е имал много тънък художествен усет, защото още тогава той четял тази книга на своите синове и им изтъквал големите й художествени качества. Иван Г. Игнатов почина в София през 1937 г. Днес основаното от него книгоиздателство е едно от най-големите издателства в столицата и България. Покрай стотиците книги на разни наши и европейски класици и модерни писатели, издателството Игнатов е издало съчиненията на Толстой, Горки, Достоевски, Мопасан, Хамсун, Хюго, отчасти съчиненията на Гоголь, Тургенев, Пушкин и др. световни класици. От българските автори: съчиненията на Христо Ботев, Алеко Константинов, Каравелов и Т. Г. Влайков.

Почти едновременно с Иван Г. Игнатов започва книжарската си и книгоиздателската си дейност и Тодор Ф. Чипев, роден през 1867 в Копривщица. Учил словослагателство в Пловдив, дето, между другото, събирал абонати за в. “Напред”, редактиран от брат му. Разпространявал е и първите преводи на “Скитникът евреин”, превод на Д. Бръзицов, и “Война и мир”, превод на М. Маджаров, които са излизали на брошури. По-късно Чипев се преместил в София и постъпил пак като словослагатель в една печатница, но през свободното си време пласирал вестници и брошури. И това е било не толкова от нужда да си увеличи средствата, колкото поради вродената любовь към книгата и книгоразпространението. Подсетен съвсем случайно от свой колега-словослагатель младият Чипев наел павилиона в Градската градина и започнал да продава книги и вестници. Тъй че той се явява родоначалник на вестничното разпространение чрез будки. После, след засилване на работата, той наел магазин на ъгъла на ул. “Дондуков” и “Мария Луиза”, а след това се преместил в помещенията, в които и досега работи неговото грамадно книгоиздателско и книжарско предприятие.

От старите книгоиздатели Чипев, може да се каже, е първият, който започва с български писатели. Още през 1891 г. той издава първи том “Повести и разкази” от Иван Вазов. Окуражен, Чипев издава и втори том “Повести и разкази”, а през 1894 г. издава “Под игото”, като включва в договора и условие за издаването на трети том от “Повести и разкази”. Интересно е да се отбележи, че Чипев е предложил на Вазов да издаде “Под игото” в отделна книга. В книжарницата си, между другото, Чипев продавал и токущо излезлите книги от “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, в първите три номера на който сборник бил отпечатан “Под игото”. Тези три книги, в различие от другите, се харчели по-добре и Чипев разбрал, че това е поради романа на Вазов. Разбира се, той и без това е ценял извънредно много най-големия български писатель, иначе не би се решил още през 1891 г. да издава първи том от неговите “Повести и разкази”, но този факт говори и за добре развития търговски усет на младия тогава книгоиздатель. На 11 април 1894 г. той подписал написания от Вазов договор за издаването на “Под игото” и на третия том от “Повести и разкази”, като броил същия день 2500 лева сребърни за “Под игото” (в не повече от 3000 бройки), и 1500 лева сребърни за първото издание на трети том от “Повести и разкази” (пак в количество не повече от 3000 бройки). Филип Чипев, най-големият син на Т. Чипев, разказва по спомени на своята покойна майка, че тя изтръпнала, когато видяла договора с броените грамадни за онова време суми. Но след излизането на романа продажбата е била толкова силна, че и тя ходела да помага, нещо, което дотогава не била правила. За всяко ново издание, Чипев се задължавал да плаща на Вазов половината от уговорения хонорар. Значи, за първите четири издания на “Под игото”, Вазов е получил всичко 7,000 лева сребърни, което за онова време е правело цяло богатство. През 1896 г. Чипев издава и романа “Нова земя”, но той не е имал успеха на първия роман.

Така, около Иван Г. Игнатов и главно около Т. Ф. Чипев, който от основаването на издателството си не е напущал столицата, се групират полека-лека по-първите ни писатели и културни дейци. Благодарение, например, на хонорара, който Чипев е дал за “Под игото”, Вазов е имал възможност да си остане професионален писатель, което безспорно пък е помогнало за обогатяването на българската книжнина с нови произведения. Че Вазов е държал на добре плащания писателски труд, за това свидетелствува и Георги Игнатов, най-големият син на Иван Г. Игнатов, който е присътствувал при спазаряванията между Вазов и стария Игнатов.

След войните около книгоиздателството на Т. Ф. Чипев се групираха повечето от добрите български писатели: Елин Пелин, Хр. Ясенов, Георги Райчев, Багряна, Н. Фурнаджиев, А. Каралийчев, Г. Цанев, Стубел, К. Петканов, Ламар, Н. Лилиев, Т. Боров, Георги Милев, Дим. Пантелеев, Мл. Исаев и др. На Филип Чипев, един от ръководителите на книгоиздателството, се дължат изящните издания, които в това направление послужиха за пример и на другите български издатели.

 

София дава първите хубави издания

През 1908 г. в столицата основава свое издателство младият юрист Александър Паскалев, роден през 1879 г. в Хасково. Той е един от основателите и на “Куриер”, предприятие за разпространяване на вестници, списания и книги. Първата книга, която Паскалев издал, е “Кооперативен сборник”, излязла през октомврий 1908 год. Млад, начетен, културен, с тънък художествен вкус, Паскалев скоро се свързал с най-добрите по онова време български писатели. Когато Яворов стъкмил своя сборник “Подир сенките на облаците”, той е бил посъветван да се обърне за издаването му към младия книгоиздатель Паскалев. И Паскалев наистина издава през 1909 г. тази книга, като слага началото за издаване на съчиненията и книгите на редица български писатели. От Пенчо Славейков той издаде “Кървава песень”, “На острова на блажените” и “Немски поети”. От Кирил Христов “Слънчогледи” и “Химни на зората”. От Елин Пелин – два тома разкази. От Йордан Йовков – два тома разкази, от Мих. Кремен – “Брегалница”, от Николай Лилиев – “Птици в нощьта”, от Димчо Дебелянов – “Стихотворения”, от К. Константинов – “Към близкия”, “Спомени” от Арсений Костенцев, “Мъничък свят” и “Царица Неранза” от Георги Райчев, “Кошмар” от Добри Немиров, “Великата жажда” от Емил Коралов, “Сборник 5 години” от Вл. Полянов и Й. Стубел, “Сборник Елин Пелин” и др.

През 1909 г. Паскалев започва издаването на “Всемирна библиотека”, от която излизат около 800 номера. Първият номер от тази библиотека е “Саломе” от Оскар Уайлд, превод на П. К. Яворов. За преводачи на библиотеката си Паскалев привлича най-добрите български писатели и преводачи: П. Славейков, д-р К. Кръстев, П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, К. Константинов, Рачо Стоянов, К. Христов, Людмил Стоянов, В. Пундев, Мих. Кремен, Стр. Кринчев и др. Паскалев е издал съчиненията на Иван Вазов в 28 тома, още съчиненията на П. Славейков, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Христо Ботев, П. К. Яворов. Издавал е следните списания и вестници: “Народ и армия” под редакцията на Гр. Василев, “Съвременна мисъль”, три годишнини под редакцията на Ал. Паскалев, “Социалдемократ” под редакцията на д-р П. Джидров, сп. “Златорог”, първите три годишнини, под редакцията на Вл. Василев, “Развигор”, седмичен литературен вестник под редакцията Ал. Балабанов, и детските списания: “Картинна галерия” под редакцията на Г. Палашев, “Светулка” под редакцията на Елин Пелин и Александър Спасов, и “Детска почивка” под редакцията на Г. Балтаджиев.

Александър Паскалев обръща голямо внимание на хубавите издания, и в това отношение книгите, които той издаде още преди тридесеть години на най-добрите тогава български писатели и поети си остават образцови.

Богат принос в развитието на българската книжнина и отделно на книжнината в столицата, е дало книгоиздателството на Стоян Атанасов. При него се появи, разви се и досега работи писателят Николай Райнов.

Преди години Ст. Атанасов издаде съчиненията на К. Величков в осем тома под редакцията и с предговор от Иван Вазов. За времето си това издание се отличаваше със своята изящность. Атанасов е издал и известния Величков превод на “Ад” от Данте. През последните години той издаде съчиненията на Т. Траянов и еднотомната “Българска енциклопедия” от Никола и Иван Данчеви.

Едно от големите книгоиздателства в столицата е книгоиздателство “Факел”, основано през 1923 г.; то се наложи с издаването на редица големи научни книги и с много литературно-критически разбори от видни български критици и литератори. Една от най-големите му книжовни заслуги е, че в продължение на десетина години издаде всички Вазови произведения, които обхванаха точно сто номера. Няколко години книгоиздателство “Факел” издава сп. “Българска мисъль”, орган на Читалищния съюз, под редакцията на проф. М. Арнаудов.

Това, което книгоиздателството на Ал. Паскалев беше за развитието на нашата книжнина и на творчеството на нашите писатели от 1910 г. докъм 1925 г., това, което за известен период от време след Европейската война беше книгоиздателството на Т. Ф. Чипев, това през последните години, в много по-голям мащаб, е книгоиздателство “Хемус”. С малки изключения, “Хемус” успя да обедини почти всички български писатели и да направи пълни, изискани и изящни за сегашните условия издания на съчиненията на по-видните български писатели. То създава една здрава система за прилично хоноруване трудовете както на класиците и на по-известните писатели, така и на съвсем младите и начинаещи литературни сили. Може да се подчертае, че “Хемус” повдига вкуса на българската читаеща публика, а с последните подвързии на своите художествени издания, които подвързии са по проекти на художника Борис Ангелушев, то доказа, че нашата публика цени добрите и не се скъпи за една допълнителна сума, стига да й се поднесе нещо добро.

“Хемус” издава сп. “Златорог” под редакцията на Вл. Василев, сп. “Учителска практика” под редакцията на Велислав Чалъков, сп. “Детска радост” под редакцията на Ран Босилек, а известно време издава и литературния седмичник “Лик” под редакцията на Ем. Коралов.

Книгоиздателство “Хемус” е сравнително младо книгоиздателство – основано е през 1919 г. в София и от самото му основаване досега се ръководи от познатия просветен деятель и педагог Христо Хаджиев, който е роден през 1876 г. в Ловеч. Хр. Хаджиев е учителствувал доста време, и е участвувал дейно в учителските борби. Дълго време, като ръководитель и директор на “Хемус”, е редактирал сп. “Детска радост”.

През 1926 г. в София излезе малка книга под заглавие “Слънчеви и въздушни бани” от проф. Шоненбергер, издатель Ив. Коюмджиев. Тази е първата издадена книга от познатия столичен книгоиздатель. Коюмджиев през последните години успя да привлече и да издаде книгите на доста от известните български писатели. Той започна с драми и комедии от Николай Фол, Иван Кирилов, после издаде сборник разкази от Кр. Белев, един голям том исторически разкази от Змей Горянин, а напоследък издаде книги от Д. Шишманов, К. Константинов, Ас. Разцветников, Сл. Красински, Н. В. Ракитин, Гео Милев – един немско-български речник – посмъртно издание, К. Петканов, Дора Габе, Калина Малина, Фани Попова-Мутафова, Лъчезар Станчев, Дим. Бабев, Емил Коралов, Васил Пундев. През миналата година Коюмджиев започна да издава съчиненията на Кирил Христов, от които досега са излезли три тома: “Слънчогледи”, “Химни на зората” и “Победни песни”. Коюмджиев е издавал и редактирал сп. “Детска китка” и юношеското списание “По света”, година втора, под редакцията на Цв. Петков.

Иван Куюмджиев е роден през 1900 г. в Търново. Завършил е философия и педагогика в София. Редактирал е в. “Свобода” и е един от основателите на кооперативното книгоиздателство “Посредник”.

Едно от големите столични книгоиздателства, през последните няколко години, е книгоиздателство “Казанлъшка долина” на Т. Синджирджиев. За известно време около това книгоиздателство бяха привлечени доста български писатели, но напоследък се забелязва едно отслабване в издаване на български автори. Синджирджиев издава голямото списание “Родина”, под редакцията на проф. Б. Йоцов, и сп. “Детски свят” под редакцията на Ст. Чилингиров, Спасовски и Зл. Чолакова.

Книгоиздателството на д-р Жеко Маринов е също едно от младите книгоиздателства. В началото на своята дейност то издаде “Вечната и святата”, първата сбирка на Е. Багряна, том разкази от Йордан Йовков и два тома разкази от Г. П. Стаматов, които издания по външна красота и простота направиха силно впечатление и послужиха за образец при издаването на много други книги от български писатели. Д-р Ж. Маринов издаде първата книга на Орлин Василев, романа “Бялата пътека”. Напоследък издателството се ориентира повече към преводна книжнина за деца и драми от български и чужди автори.

Един от най-младите книгоиздатели е Добромир Чилингиров, роден в София през 1909 г. Той е син на известния български писатель Стилиян Чилингиров. Книгоиздателството на Добромир Чилингиров е основано през 1928 г. Започнал е с оргиналната “Малка енциклопедическа библиотека”, от която досега са излезли 77 номера. От преводната литература Чилингиров скоро минава и към български автори. Още през 1929 г., текущо завършил гимназия, Чилингиров основава и редактира библиотека “Учебни помагала”, през 1930 г. поема издаването на “Сексуални студии” под редакцията на д-р Дим. Чолаков, а след това откупва от Цветан Минков библиотека “Книга”. През 1938 г. Чилингиров поема издаването на голямото списание “Юридически архив”, което излиза под редакцията на професорите В. Ганев и Л. Диков. В кратко време Чилингиров успя да привлече много от добрите български писатели. Досега той е издал книги на Стилиян Чилингиров, Харалан Ангелов, Димчо Дебелянов, Георги Константинов, Петър Славински, Георги Караславов, Младен Исаев, Христо Радевски, Кирил Кръстев, Атанас Душков, Люб. Михайлов, Борис Светлинов, Тр. Симеонов, Ал. Спасов, Зл. Чолакова, Вл. Русалиев и др. Той за първи пъть е издал книги от даровитите млади писатели и поети Емилиян Станев, Петър Славински, Ас. Раковски. Освен седемдесеть и седемь номера от “Малка енциклопедическа библиотека”, Чилингиров е издал и над сто други различни книги.

От осем години в София работи и книгоиздателство “Нов свят” на Ст. Стоименов. Това книгоиздателство се разви бърже, – в едно кратко време то издаде големи художествени, научни и философски книги. Негово издание са някои от философските трудове на Т. Павлов, най-пълното събрание съчиненията на Хр. Ботев в три тома – около 1100 страници – под редакцията на проф. Мих. Димитров, две обемисти и крайно интересни книги за Левски от младия историограф Ст. Каракостов, художествени произведения от Людмил Стоянов, М. Грубешлиева, В. Марковски, Г. Караславов, Кр. Белев, Гьончо Белев и др.

От освобождението досега в София са основани много издателства, някои от които, като издателствата на Голов, Олчев, Касъров и пр., са стигали голямо развитие, но впоследствие са западали, други съществуват още, но без особено значение нито за общото културно развитие в България, нито пък за книжовния принос на Столицата. Преводна и българска литература се издава от “Вестник на жената”, “Българска книжнина”, Д. Маджаров, Гологанов, “Глобус”, Смрикаров, “Завети” и др., но тяхната продукция е неособено голяма, ограничена в известни рамки, а понякога и случайна. Требва да се отбележат твърде разпространените библиотеки, най-стара и най-известна от които е “Мозайка от знаменити съвременни романи”, която е издала няколко стотин романа от най-големите световни автори. Библиотеките “Завети” и “Древна България” издават произведения изключително от български автори. В София има много издания на книги, разпространявани от самите автори. А има и писатели, които, в стремежа си да бъдат самостоятелни и да получават повече облаги от собствените си творения, си основават библиотеки. Такава библиотека след войните създаде Антон Страшимиров, който изобщо рядко търсеше издатели на своите книги, също и Г. Бакалов, който преди петнадесетина години основа библиотека “Нов пъть” – покрай редактираното от него едноименно списание, а преди няколко години и книгоиздателство “Знание”, в което, между своите книги, включи и доста големи преводни съчинения.

 

София стана средище на българската книжнина

Град София днес е обхванал почти целия културен и книжовен живот. В столицата се печатат най-много списания, при това най-големите и най-издържаните във всяко отношение, най-големите книгоиздателства от провинцията се преместиха и заедно с основаните вече в първия град на страната, съставляват не по-малко от 90% от цялата ни книжна продукция взета по количество на напечатаните коли, в София са издавани и редица големи и важни съчинения от Министерството на народното просвещение, от Академията на науките, от разните музеи, дружества и пр.

В София има най-много читалища, най-много библиотеки, обществени и частни, най-много научни институти, някои от които разполагат с богати библиотеки. А по отношение на читалищата и библиотеките, София е била на последно място до освобождението на България. Освобождението, например, сварва всички български земи осеяни с читалища – по градове и села – само в София не е имало нито едно читалище. Чак на втората година след освобождението, през 1880 г., в София се основава първото читалище “Славянска беседа”, което и досега се е запазило, като е оставило зад себе си една голяма и крайно резултатна културна дейност. През 1897 г. се открива и второто читалище “Иван Денкоглу”, а няколко години след това се основава и читалище “Алеко Константинов”. Днес освен тези три читалища, в София работят още: читалище “Антон Страшимиров”, читал. “Аура”, читал. “Бежанско-Царибродско”, “В. Левски”, “Възраждане”, “Г. С. Раковски”, (Захарна фабрика), “Г. С. Раковски” (Лозенец), “Гоце Делчев”, “Д-р П. Берон” (ул. “Св. Врач”), “Д-р П. Берон” (Искър), “Делчев-Александров”, “Ив. Вазов”, “Мисъль” “Неофит Бозаели”, “Пенчо П. Славейков”, “Св. св. Кирил и Методи”, “Средец”, “Пробуда”, “Хр. Ботев”, “Царь Борис III”, “Д-р Ас. Златаров” и няколко други читалища от съседните селища, които са включени в Голяма София. Тези читалища имат по няколко хиляди тома книги, някои и само по няколко стотин, но тяхната културно-просветна работа в столицата е почти неизмерима.

По-големите библиотеки на столицата са: Народната библиотека, основана през 1879 г., която досега е събрала в книгохранилищата си над 300,000 тома. Общинската библиотека, основана през 1930 г. с около 14,000 тома. Библиотеката при Българската земеделска и кооперативна банка с около 25,000 тома и с образцови помещения и книгохранилища. Библиотеката при Българската народна банка, библиотеките при разните министерства, Университетската библиотека, която също има нарочно помещение и добре уредени книгохранилища.

Голямата книжна продукция на столицата днес дава храна на 110 печатници, някои от които като Държавната, Придворната, “Стайков”, “Стопанско развитие” и пр., са грамадни предприятия с милиони лева вложен капитал и със стотици работници.

Какви са тенденциите в развитието на столицата като културен и книжовен център, и възможно ли е да се създаде и втори град с такава голяма културна и книжовна продукция? Мнозина мислят, че дори ако един такъв център не възникне естествено, самостоятелно, то той трябва да бъде създаден изкуствено. Това са, разбира се, само желания, а често пъти и проекти. Но те ще останат само проекти и пожелания, защото развитието на нашия културен и книжовен живот концентриран изобщо в столицата, както е съсредоточен и в столиците на големите държави, дето има много по-големи градове с много по-големи културни традиции. При това, опасно и пакостно би било да се спъва естественото културно и книжовно развитие на столицата, стига да се намерят начини и средства това голямо и плодоносно сърдце да разлива своите културни и книжовни струи по всички кътчета на България.

Караславов, Г. Борба за първенство. // Сердика, № 2–3, 1941, с. 15–34.

error: Свържете се с нас.