Васил Евстатиев Априлов Ч.1

(21 юли/1 август 1789, Габрово – 2/14 октомври 1847, Галац)Априлов е български просветен и обществен деец и книжовник, основоположник и дарител на новобългарското училище. Син е на габровския търговец Евстати Априлов. Първият му биограф – Н. В. Савелев-Ростиславич, съобщава, че в Габрово Априлов „се учил на грамотност“; вероятно е посещавал местно килийно училище. След смъртта на баща му (1799) братята му – Хр. Евст. Априлов и Н. Евст. Априлов, го вземат при себе си в Москва. При домашен учител грък (според други източници – в гръцко училище) Априлов учи необходимия за търговията гръцки език. Задълбочено хуманитарно и класическо образование получава в немската протестантска гимназия в Брашов, която завършва през 1807. Изучава хуманитарни предмети и музика, математика и география – добра основа за стопанска дейност, латински, немски, унгарски и еврейски език, овладява добре гръцки. Извън гимназията използва румънски, а чрез контактите си с българската колония поддържа родния си език. Знанията, получени в Брашов, го правят един от най-образованите българи в началото на XIX в. От 1807 следва медицина във Виена; усвоява немски и до известна степен френски и италиански език, запознава се с тамошния просветен и културен живот. Скоро обаче прекъсва учението си и се заселва в Одеса. Биографите му посочват, че това става през 1808 или 1809 по здравословни или финансови причини.

В писмо до Ю. И. Венелин от 10 декември 1837 Априлов обяснява, че се озовал в Одеса поради смъртта на по-големия си брат. Ако свидетелството му е точно, отиването му там ще е станало през 1809, когато Хр. Е. Априлов умира. Навярно започва да работи (според М. Арнаудов и др. като съдружник) при гръцкия търговец от първа гилдия Никола Теодориди, а по-късно – с брат си Никифор (мненията на изследователите по този въпрос са различни). На закупена в местността Куялник земя са засадени повече от 300 ябълкови дръвчета – трудно и полезно начинание, като се има предвид, че Одеса е разположена сред гола степ с горещи пясъчни суховеи. През 1811 градината започва да дава плод, от който Априлов произвежда в свой завод водка тип калвадос. За продажбата ѝ от 1811 докъм 1828 той държи под наем два големи магазина в градския център, на тогавашния Гръцки площад. Към 1811 вече притежава и свое жилище на ул. „Полицейска“, което е засвидетелствано в негова молба от 25 май 1811: „Имам в гр. Одеса собствен дом, намиращ се във военния форщат в XIX квартал под № 167“ (ГАОО, ф. 4, on. 1, д. 1740, л. 143); днес посоченото място е на ул „Бунин“ № 29. Участъкът е бил с размер 480 кв. сажена (2126 кв. м). Сградата не е запазена, на мястото ù към 1860–1870 е издигната друга постройка. Априлов находчиво се ориентира към производство на водка, за нея има широк пазар без каквито и да било ограничения. Смята се, че от 1811 Априлов е самостоятелен търговец от трета гилдия (т.е. с обявен капитал от 1000 до 5000 рубли), с руско поданство, записан в гръцкия магистрат на гр. Нежин и ползващ се от изключителните привилегии на „нежинските гърци“ – освобождаване от данъци, военни доставки и други задължения, пътуване без паспорт и др. След около 12 години той прекратява промишлената, а към 1828 – и търговската си практика, внася в банка събраните средства и заживява като рентиер. Промяната е продиктувана от болестта му (от ранни години страда от туберкулоза) или може би от желание да избегне евентуално разоряване при настъпващата икономическа криза, резултат от поредна чумна епидемия в Одеса и от Руско-турската война (1828–1829).

От 1811 Априлов се проявява и като общественик. Образованието и полиглотството му са предпоставка да бъде избран за член (ратман) на Одеския магистрат (управителен съвет), който ръководи административните и търговските дела на еснафското и търговското съсловие. В Денница (1841) са отразени участието му в живота на гръцката общност в града и подкрепата му за гръцкото освободително движение. Възмутен от несправедливото отношение на гръцките ефори към него, Априлов съобщава:

„[…] моля да се вземе под внимание това. че като живея в Одеса трийсет години, аз никога не съм отказвал да помогна с парични дарове според възможностите си както в полза на тяхната литература и издаване на книги, така и на църквата и на тукашното гръцко училище. Те не могат да ми отрекат, че са намирали в мене истински ревностен помощник, който е поднасял своята лепта за общата полза. В 1821, когато трябваше да се помогне на гърците, които искаха да тръгнат за отечеството си, аз отстъпих един широк магазин при моята фабрика за водка на желаещите да се подготвят за заминаването и им дадох необходимите средства. Нещо повече. На тогавашните ефори аз подарих и налична сума, която много превишаваше моето състояние, и ако се съди съизмерно с него, бе твърде по-значителна от дарението на хората, които сега се смятат обидени от мене. За това дарение имам квитанция от господа ефорите […] Разкрива ли това един недоброжелател на гърците?“

(с. 83).

Априлов е дарител на гръцката църква „Св. Троица“. Осветена през 1808, тя е религиозен център на одеските гърци, които я поддържат и украсяват в продължение на десетилетия. Посещават я и християни от други народности, които нямат свои храмове. През 1828–1830 Априлов е един от настоятелите на Гръцкото комерческо училище в Одеса, открито през 1817. В устава му е записано, че главната му цел е преподаването на родния език – всички предмети се изучават на гръцки. Учебното съдържание включва хуманитарни, общообразователни и естествени науки, богословие, търговски дисциплини. Оценявано е като най-значителното училище на задграничния елинизъм през XIX в. Издържат го гръцки одески търговци – „подписчици“ (еднократни дарители) и „съдържатели“ (които ежегодно внасят определена сума). Общото им събрание избира от кръга на съдържателите за тригодишен срок трима настоятели и трима съветници, които съставят ефорията (управителното тяло) на училището. Възможно е Априлов да е подпомагал издаването на някои гръцки книги, печатани в типографията към училището, създадена през 1828. От ефорията той излиза едновременно с напускането на директора на училището Константинос Вардалахос; може би това се дължи на засиления държавен контрол над културния живот и специално на разпореждането за надзор над Гръцкото училище, което дотогава е напълно независимо. Има и допускане, че е възникнал някакъв конфликт с други ефори. Предполага се, че през лятото на 1820, когато в Одеса пристига Александър Ипсиланти, водач на подготвящото се гръцко въстание срещу турското владичество, Априлов се присъединява към гръцката нелегална революционна организация Филики етерия (Общество на приятелите) и внася в касата на одеската ù ефория споменатата в Денница „налична сума“. Документирано е, че още по времето, когато е създадена одеската организация на етеристите (1814), той се е познавал с един от основателите ѝ – Е. Ксантос, комуто на 14 ноември 1814 като член на градския магистрат е издал паспорт за пътуване в чужбина. Към началото на март 1821 в Одеса започват да се събират гръцки доброволци от Южна Русия за участие във въстанието, на които Априлов предоставя база и дава „необходимите средства“. Разгромът на въстанието без съмнение повлиява върху обществено-политическите му възгледи. През първите две десетилетия от живота си в Одеса Априлов разкрива възможностите си като промишленик, търговец и участник в гръцкия културен и политически живот. Прогръцките му прояви могат да се окачествят като елинофилство, християнска солидарност, но не и като гъркоманство. Той не се е отчуждавал от българското си обкръжение, „от племенното си съзнание и от оте­чествените си традиции и връзки“ (Арнаудов 1935, с. 32).

Климатът в Цариград, където Априлов отива през зимата на 1830, се оказва благотворен не само за здравословното му състояние. Той общува с видни цариградски българи, които още нямат идеи за общонародни начинания, но се надяват, че започналите след Одринския мир (1829) промени в Турската империя, макар и бавно и мъчително, ще създадат по-добри условия за живот и развитие на българите. У Априлов назрява мисълта, че турските реформи и жизне­ността на българските еснафско-търговски слоеве биха могли да се оползотворят за благото на целия народ. Завършекът на сложната промяна в схващанията на елинофила Априлов се очертава в началото на 30-те години и се ускорява от книгата „Древние и ньшешние болгаре…“ от Ю. И. Венелин, която Априлов прочита след завръщането си в Одеса в ранната пролет на 1831. Две са главните линии от многостранното ѝ въздействие върху него – от една страна, чрез романтичния разказ за славното минало на българите тя му дава народностна гордост, а от друга – го подтиква към работа. „Намерил основание за собственото си самочувствие в цивилизаторската роля на своя народ, осъществена в далечното славянско минало — както пише една от изследователките на дейността му, – той се нагърбва с непосилната за един човек мисия на вдъхновител и организатор на нацията в името на нейното достойно бъдеще“ (Ел. Налбантова, 2004, с. 144). Цяла година Априлов обмисля новия си път и първото си народополезно дело; през1832 започва подготовката за създаване на Габровското училище (ГУ).

То е открито на 2/14 януари 1835. Първият учител в него — Неофит Рилски, започва да преподава по европейски образец – по взаимоучителния метод, със специално подготвени учебници (взаимоучителни таблици, „Болгарска граматика “ и др.) и на български език, при гарантиран равноправен и безплатен достъп до учение за децата от всички социални слоеве и от всички български селища. ГУ, определено от Априлов като „първото народно учебно заведение в България“ (с. 63), скоро добива роля на общонационално учебно, педагогическо и методическо средище и образец на новия тип българско начално училище. Априлов непрекъснато е ангажиран с неговото укреп­ване и развитие. В последния месец от живота си започва подписка за ново училищно здание, в завещанието си го определя за свой наследник и го вижда в бъдеще като „заведение на високите науки“ („духовна академия, лицей или уни­верситет“). В българската културна история то остава като Апршювска гимназия – завинаги свързано с името на своя създател. ГУ обаче не е единствена негова грижа. Основен дял от обществената му дейност са усилията му за изграждане в българските земи на повсеместна мрежа от взаимни училища с обща програмна, методическа и организационна основа, които да преустроят българското образование, да предотвратят гърцизирането му, да го свържат с нуждите на практиката в стопанския и културния живот, да възпитават родолюбци, дейци на националното възраждане. ГУ е първата практическа стъпка в новобългарското просветно движение. Габровският благодетел превръща в дело почина на П. Берон за модернизиране на българското училище. С изключителна енергия, настоятелност и постоянство, в лични срещи и разговори, чрез свои пратеници, чрез обширна кореспонденция той обяснява защо е необ­ходима просветата, призовава към дарителство и спомоществователство заможни българи, като В. Чалъков, Аиатолий, Хаджи Викентий, игумена на Зографския манастир и много други, да основат училища, да подпомагат вече отворените. Четири години например са му нужни, за да убеди одеските калоферци „господата Мутев, Тошков, Тошкович и др. да последват примера на габровци и да основат взаимноучително училище в своето родно място“ (с. 63). На новооткрити училища (до 1841 той има сигурни сведения, че са дванайсет, но фактически те са повече) изпраща книги, печати с изображение на петел, символ на пробуждането, непрестанно следи излизането на учебници, учебни пособия и ръководства и не само ги анотира и оценява, но получава и разпространява нови български издания сред българската емиграция и руските слависти, събира абонати за предстоящи публикации (особено за съчиненията на Венелин). Щедри са похвалите му за благодетели на училищата, като Н. Ст. Палаузов, Мустакови, Ив. Бакалоглу, Т. Йовчев, Ив. Денкоглу, Чалъкови, П. Берон, Е. Мутев, Ст. Тошкович, Н. М. Тош­ков, Петър Хаджихристов, Никола Трявненецът (Н. Стоянов Бояджиев), Хаджи Стоян (Хаджи Ст. Николов от Севлиево), Иван Ангелов, Параскев Димитров, протосингелите Кирил и Йероним, Христо Кироглу и др., за „старейшините в общините“ и жителите на селищата, които издържат училищата си, за гръцките владици, като Иларион Критски, Никифор Пловдивски, Милетий Софийски, които се грижат за просветата на паството си, дори за казанлъшкия аянин Мехмед ага, подкрепил местното училище, „макар и да е турчин“. Априлов се интересува от всяко новооткрито училище – кой е създателят и учителят му, каква е сградата, какво и как се преподава. За да стигне до обективни сведения, събира данни от всички източници, които са му достъпни, като особено държи на писмените. Тази практика му дава възможност да стане пър­вият историограф на новобългарското просветно дело. Вниманието му е силно съсредоточено и върху подготовката на по-високообразовани учители и свещеници. Като противодействие на опасното гръцко влияние той насочва българските младежи към учение в Русия, където те, „като изучават единородната им и постигнала вече толкова успехи славяно-руска литература, след завръщането си в отечеството могат да усъвършенствуват тамошните учебни заведения, да затвърдят за българите преимуществото им на образование в собствената им страна и да им осигурят богослужение на роден език […]“ (с. 68). По негово предложение през 1840 с помощта на М. С. Воронцов и на херсонския архиепископ Гаврил са учредени първите руски държавни стипендии за български ученици. Той се ангажира с всички въпроси около техния подбор, посрещане, настаняване и пребиваване в Одеса. Към него се обръщат за помощ почти всички младежи, желаещи да учат в Русия – той движи молбите им но съответните държавни институции, ходатайства за приемането им, стреми се да облекчи бюрократичните процедури, поема и отговорностите на настойник на много от учениците, при завръщането им в България се грижи да бъдат настанени на учителски места. По-късно тази трудоемка дейност продължават Априловите душеприказчици и Одеското българско настоятелство. Много перспективна е Априловата идея да открие печатница в Габрово. На 27 ноември 1837 Априлов пише на Неофит Рилски: „Ние винаги имаме да изпълним туй, що сме намислили за типографията в Габрово, и действуваме за изпълнението му. То ще бъде, надяваме се, крайъгълният камък на българско­то образование“ (с. 242). Само липсата на разрешение от турската власт, за каквото дълго се разчита на Ст. Богориди, попречва планът да бъде изпълнен.

Кореспонденцията с Венелин, започната през 1837, отваря и други посоки за Априловата деятелност. Московският българист набелязва пространна програма за издирване, събиране и обнародване на свидетелства за българската история, за многовековната материална и духовна култура и за съвременния облик на българския народ, на топографски и статистически данни за България. Априлов привлича образовани българи за изпълнението на Венелиновия план. Той изпраща (понякога нееднократно, за по-сигурно) преписи от него на Неофит Рилски, Р. Попович, Неофит Хилендарски-Бозвели, Ем. Васкидович, Ан. Кипиловски, Г. Пешаков, П. Берон и др., като в придружаващи ги свои писма ги моли и те да го разпространяват, разяс­нява Венелиновата цел, обяснява къде да се търсят, как да се записват и описват фолклорни и етнографски материали (песни, народна художествена проза, носии, обичаи, поверия и др.), как да се правят копия от хрисовули, грамоти, привилегии и други исторически документи, от ръкописни книги (изпраща дори необходимите за това черни и червени карандаши, прозрачна хартия за факсимилета и бяла за преписи), възлага поръчки на пътуващи от и до Одеса свои познати, използва всеки повод да бъде подпомогнат Венелин в написването на „българска подробна история“. „Най-после – уведомява той Неофит Рилски на 28 април 1838 – онова писмо беше придружено с два преписа от писма на господина Венелина, отнасящи се до бъл­гарската книжшша и твърде много любопитни. От тия писма Вие се уведомявате за великата ревност на този мъж, който призовава и Ваше мъдрословесие да спомогнете за откритията, за песните, за описанията, за дигането план на развалините и проч. Колкото и да предполагаме, че преписите от тия две писма Ви са пристигнали, но за всеки случай ние пак се погрижихме да Ви ги изпратим чрез господина Николая Славчовича, за да ги съобщите на всички учено­любиви люде, каквито познавате там, па и в Едрине или още и другаде; разпратете ги от Ваша страна, та по тоя начин да се разпространят повече и да възбудят към честолюбие дълбоко, за свой собствен срам, спящите и равнодушни българи […]“ (с. 263). В писмо от 2 юли 1838 до игумена на Зографския манастир Априлов изрежда в отделни точки и с най-подробни указания какво и как да се извърши в обителта, за да станат известни намиращите се там старини: да се „изпишат чисто, ясно и вразумително“ всички манастирски хрисовули, привилегии и грамоти, дадени от князе, царе, воеводи и императори, на бяла хартия (изпраща двайсет листа); най-ста­рият документ да се снеме „точ в точ на тънката прозрачна хартия, дето Ви вручаваме четире листа“; от всеки подпис на дарител също да се направи факсимиле; да се напишат „заглавията и содержанието на сичките други рукописни книги стари, дето се намират в монастиря, т.е. за какво пишат, повествоват и на какво са написани, на кожа или на хартия, коя година от сотворение мира или Христа“; най-сведущият отец да съчини подробно историята на манастира; да се опишат и „болгарски монети от мед, сребро или злато по монастирите или по частни ръце“ и пр. На Априлов се дължи ранното издирване на преписи от „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, негова е идеята да се направи Одеса „сборно място на царствениците“, за да може да се изследват. Той е ревностен разпространител на Венелиновите съчинения в българските земи и сред българската емиграция и в голяма степен допринася те да се включат в идейно-възпитателния фонд на Българското възраждане. Дълги са преговорите му с И. И. Молнар за обнародване на Венелиновите ръкописи, което одеската българска колония иска да повери на Савелев-Ростиславич с надежда, че той ще напише цялостна българска история.

На П. И. Шафарик Априлов предлага да осигури финансово издаването на събраните от него исторически документи за България. Така, помагайки на Венелин, а по-късно и със своите съчинения, Априлов поставя начало на оригиналната българска фолклористика, етнография, народопсихология, археология, краезнание, библиография, нумизматика, историопис. Като снабдява руски българофили с новобългарски печатни книги, Априлов съдейства да се поя­вят първите студии и библиографии за новобългарската литература –  „ О зародъиие новой болгарской литература*¹ от Венелин, „Нътнешнее состояние просвещения у болгар“ от Н. Н. Мурзакевич, „Очерк книгопечатания в Болгарии“ от И. И. Срезневски.

Априлов контактува лично или косвено, чрез писма или чрез трудовете им, които редовно следи, и с редица други слависти (историци, езиковеди, литературоведи, прависти и др.) – от преподаватели в Ришелъовския лицей в Одеса до представители на славистичния научен елит (О.М. Бодянски, П. Г. Бутков, A. X. Востоков, В. В. Григорев, В. И. Григорович, К. П. Зеленецки, В. Караджич, Фр. Палацки, М. П. Погодин, А. А. Скалковски, М. А. Соловьов, А. С. Стурдза, В. Ханка. А. Д. Чертков, С. П. Шевирьов и др.). Той констатира, че българските „граматикосоставители“ от старата школа (Неофит Хилендарски-Бозвели, Васкидович, Неофит Рилски, Хр. Павлович) са се държали „за печатните църковни книги (на църковнославянски език – б. м„ П.К.), които по тяхното мнение содържават старобългарското наречие“. „Тия писатели – продължава Априлов, – отдалечени от европейските филологи, не знаяха откритията, които нашите братя словене с много трудове всеки ден чинят в словесната ученост“ (с. 194). На Не­офит Рилски той пише: „Считаме за уместно да Ви кажем, че трябва да предпочитате винаги по-новите книги, защото русите ежедневно откриват нещо и го печатат, с което подигат своето образование“ (с. 240). Априлов следи каталозите на различни руски издателства, търси, препо­ръчва, купува и изпраща руски книги на български книжовници и учители по тяхна молба или по свой почин и така подпомага творческата им работа.

Чрез постоянните интелектуални общувания и занимания интересите на Априлов в областта на хуманитаристиката, проявени още през ученическите му години, непрекъснато се разширяват, познанията му се задълбочават, зараждат се творчески импулси. Наред с това той не пренебрег­ва изкуството (абонира се за театралните и музикалните спектакли на Одеския театър), следи стопанския, политическия и културния живот чрез руски и чуждестранни периодични издания и книги, част от които събира в личната си библиотека. Сериозните енциклопедични знания и текущата информация, осмислени и от личния опит, добит в обществената му дейност, стават една от предпоставките за книжовното му творчество. През 1836 той се обръща към българските писатели със своето „Мнение на Васил Априлов по българската просвета “, а след смъртта на Венелин (1839) поема отговорността да продължи неговото дело и без да спира събирателската си работа, за по-малко от едно десетилетие, подтикван от чувство за дълг към съотечествениците си, написва „Българските книжници или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?“ (1841), „Денница на новобългарското образование “(1841), „Допълнение към книгата „Денница на новобългарското образование “ (1842) „Български грамоти “ (1845), „ Мисли за сегашното българско учение“ (1846), подготвя за печат фолклорния сборник „Бъл­гарски песни“, съставя „Заветът на Василия Евстатиева сина Априлова“ (1849, посмъртно). В съчиненията и в писмата му, неотделими от книжовното му дело, намират израз неговите принципи, възгледи, граждански позиции, получили завършен вид в зрелите му години.

Като руски поданик Априлов е толерантен към руската самодържавна власт и политика, има връзки със славянофилски кръгове, получава съдействие и внимание към просветната си дейност от страна на отделни държавни чиновници (Воронцов, С. С. Уваров), но фактически държавните органи се отнасят резервирано към него. Предположението, че е въвлечен в рево­люционни акции като Браилските бунтове, е неоснователно, но въпреки това той е поставен под надзора на Одеското жандармерийско управление и подозренията към него не са преодолени и по-късно – например руският посланик в Цариград в писмо от 4 ноември 1846 до новоросийския генерал-губернатор напомня: „Тъй като г. Априлов вече и по-рано е бил забелязан в нелоялни постъпки, то аз се задължавам да моля покорно Ваше превъзходителство да му се внуши той да се въздържа от изпращане в Турция на издания и такива книги, които биха могли да събудят тук съмнение“ (Цит. по: Ил. Конев, 1984, с. 108). Макар че спазва законите на реакционния режим на руския император Николай I (1825–1855), Априлов не се примирява с тиранията и робството. Още на младини се е запознал с идеите на френските и гръцките иросвещенци, споделя стремежа на балканските народи към еманципация и независимост. В покоряването на българското царство от османските нашественици, във „фанатичната омраза на турците към християните“ вижда смъртна заплаха за българския народ, който „страда йод цялата тежест на необразования деспотизъм“, оставен е „в мрак и нищета и крее в невежество, преминаващо от род в род“. „Коранът – продължава Априлов в Денница – предписва една религия, религията на пророка; казва, че всичко, което не е коран, е излишно, че всяко учение, неосновано на него, е ненужно; че всички книги, които не съдържат правилата на корана, трябва да бъдат унищожени; че християнските църкви трябва да бъдат или обърнати в джамии, или разрушени“ (с. 36). Не по-малка е опасността от „иноземното духовенство“ и българските „кметове и чорбаджии […] орудие на чужда корист“, от гъркоманството – „зло, което трябва да се изкорени“ (с. 309).

През 30-те и 40-те-те години Априлов се легитимира преди всичко като родолюбец – „ис­тински българин“, „природни българин, длъжний повече от всичките да браня своята народност’“ (с. 226). В писмо до Венелин от 22 май 1836 той (и от името на Н. Ст. Палаузов) споделя:

„Макар че ние от детинство сме напуснали нашето отечество […] и слабо помним своя език […] не можем да забравим, че сме българи, и смятаме за свещен дълг да обичаме своите и да помогнем според възможностите си по някакъв начин да се положат основите на просветата на нашия народ“

(Цит. по: В е н е д и к т о в, Г. К. Българистични студии. С., 1990, с. 208–209).

След 1831 патри­отизмът е главният подтик и лайтмотивът в дейността на Априлов и той търси и използва всяка възможност да бъде полезен на своите „отечественици“. Промени в положението на българите, тяхното възраждане и включване в „Европа просвегцена“ са възможни според него само по легален път, чрез официално извършени реформи, чрез образование и напредък на културата. Познанията му по история, злополучният край на акции като Заверата на етеристите, метежите на браилските затворници, Нишкото въстание (1841) го правят убеден еволюционист. За него революциите водят само до „много хиляди невинни жертви“, неприемливо е дори присъщото на младежта бунтарство (например на 3. Княжески) или конфликтно поведение (например на Н. Геров). Многократни са внушенията му, че с Гюлханския хатишериф, макар до голяма сте­пен да е формален акт, българите са обявени за равноправни поданици на Турската империя и трябва максимално да го използват като юридическо основание за своя стремеж към културна автономия и просперитет: „Само преобразованието на Турция трябва да се смята за причина за зародиша на българската образованост, утвърдена с хатишерифа на сегашния падишах. Българите започват да дишат свободно, като развиват умствените си способности и вървят с твърди крачки към образованието“ (с. 153); „[…] сега българете имат сяка воля и свобода да заберат да ся учат […] его величество дава им сяко позволение да отворят училища за юношеството, дето пожелаят, и самси предстоява за просвещението. Ви толко гледайте, любезние соотечественици, да станете достойни за царската милост. Ако не ся обърнете сега на просвещений път, така ще останете во веки“ (с. 353); „[…] болгарете сега нема що да се боят да предстанат (да се явят – б. м., П.К.) пред мусулманските министри и самият султан […]” (с. 316). Априлов постоянно апелира и за съгласие и единодействие между българите – правата си те могат да отстояват чрез народностна консолидация и духовно развитие:

„Никой да не говори „Аз съм сопотец, или карловец, не ми е грижа за другите места“. Такова изречение е маломислено. Секой българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град. Затова, за да достигним общото учение, трява да ся вардим от общи и частни неудоволствия и раздори, които могат да подпалят недоброжелателите ни.“

(с. 209)

Априлов ограничава патриотичната си дейност само в областта на културата и регламентираните чуждестранни контакти не само поради еволюционистките си възгледи. Обективният му поглед върху положението в Турската империя и международните отношения му позволява правилно да прецени, че при тогавашните условия не може по друг начин да се работи за народното благо. На Г. Т. Ганчев в писмо от 17 декември 1841 той обяснява, че твърденията за отслабване на империята са верни само ако бива сравнявана с европейските държави, но „за вътрешните безпокойства и вълнения тя е силен колос и във военно, и в гражданско отношение“; това се описвало добре в руски, френски и немски вестници; „според вестник Algem. Zeitung, бр. 341 от 7 декември 1841 г. Портата знаела подробно намеренията на християните против Турция“, а от приложения към писмото фрагмент от в. „Санкт-петербургские ведомости“, бр. 277 от 5 декември 1841, адресатът му щял да види, че „държавите признават правата на Портата за справедливи“ (вж. с. 329—331).

(Следва продължение)